Д. П. Лайл
Зад борда (23)

23

Рей не беше щастлив. Той мразеше горещините. Разбира се, когато човек живее на брега на Мексиканския залив, би трябвало да е свикнал с тях, но въпреки това Рей ги мразеше. Днес показанията на термометрите неумолимо пълзяха нагоре. Нямаше нито едно облаче в небето и нито един повей на бриз откъм морето. Никаква надежда, че времето ще се промени и ще облекчи мъките му. А това не се отразяваше добре на настроението му. Очакваше се температурите да надхвърлят 35 градуса, ако можеше да се вярва на прогнозите на метеорологичния гуру от местния тв канал. Рей имаше чувството, че температурата не е тридесет и пет, а сто тридесет и пет градуса. Пенкейк въпреки огромните си размери бе пълна противоположност на Рей. Колкото по-горещо, толкова по-добре. Твърдеше, че това време му напомняло за годините, когато тренирал два пъти дневно, и то в най-големите жеги през август. Затова, докато Рей шофираше по магистралата, Пенкейк седеше до него и протягаше ръка през прозореца, който бе свалил до долу, и си играеше на самолетче.

Това бе едно от многото неща, които Рей харесваше у този здравеняк. Разбира се, че беше умен, разбира се, че беше твърд като торба с гвоздеи, но дълбоко в себе си Пенкейк си бе останал дете. Опитваше се да граби от живота с пълни шепи и да се наслаждава на всяка минута на тази земя. Понякога на Рей му се искаше да заеме поне малко от безгрижието на Пенкейк за сметка на онзи свой дълбоко вкоренен цинизъм. Добре съзнаваше, че желанието му е напразно. Беше прекалено стар, чувстваше се прекалено комфортно в кожата си, за да се промени, затова Рей просто се наслаждаваше на радостта от живота, която изпитваше Пенкейк.

Домът, в който живееше под наем Раул Гомес — както и всички останали в квартала — можеше да се нарече скромен във всяко отношение. Бяла декоративна мазилка, потъмняла от времето, олющени зелени плочи на покрива, окосена трева, но изпъстрена с плевели… Рей закрачи по напуканата алея, която водеше към входната врата. Пенкейк го следваше по петите.

Рей почука, но не получи отговор.

— Не си е вкъщи.

Гласът прозвуча някъде отляво. Когато Рей погледна натам, видя слаба и прегърбена възрастна жена с посивяла коса, вдигната на кок, и един-единствен непокорен кичур над лявото й око. Носеше джинси с навити крачоли, бяла тениска, покрита цялата с петна, която й бе поне един номер по-голяма, и червено-бели маратонки на босо.

— Някаква представа кога ще се върне? — попита Рей.

Старицата садеше цветя покрай собствената си алея. Рей едва сега забеляза тъмните ивици прекопана пръст от двете страни.

— Кой сте вие? — попита жената и изтри ръце в прокъсана светлосиня кърпа, след което я захвърли на земята до цветята.

— Рей.

— Това не ми говори нищо. — Жената зачака отговор, но когато не го получи, реши да се представи. — Аз съм Хети. Хети Шоу.

Рей се усмихна.

— Аз съм Рей Лонгли, а това е Пенкейк.

— Пенкейк? Никога не съм чувала такова име.

Пенкейк кимна.

— Аз също не го бях чувал.

— Майка ти сигурно е обичала палачинки — каза жената, докато чистеше калта, полепнала по коленете й.

— Нещо подобно — отвърна Пенкейк.

— Търсим Раул — обясни Рей. — Трябва да му зададем един-два въпроса.

— Негови приятели ли сте?

— Не.

— Ченгета? — попита старицата, сложи ръка на кръста и прибра онзи кичур зад ухото си. Лицето й бе запотено.

— Не, госпожо.

— Не бих се учудила и да бяхте полицаи. С брат като неговия…

— Сантяго?

— Същият.

— Той е в затвора — каза Рей.

— Там му е мястото. Само проблеми създаваше. Надуваше музиката. Някакъв ужасен рап. С него винаги се мъкнеха разни отрепки. Само бели правеха…

Рей не можа да скрие усмивката си. Харесваше Хети Шоу. Жената не си поплюваше. Също като него.

— Не мисля, че Сантяго ще излезе някога от затвора — каза Рей.

— Това е добре — отвърна жената, изправи гръб и се наклони настрани първо вляво, после вдясно. — Прекалено стара съм за тази работа.

— Какво можете да ни кажете за Раул? И той ли е загазил?

— Не. Доколкото мога да преценя, той е възпитан младеж. Най-малкото не вдига шум. Тих. И любезен.

Рей слезе от верандата на Раул и тръгна към жената, като спря в края на малката морава.

— Често ли му идват гости? — попита Рей.

— Не съм обърнала внимание. Идват от време на време, но са малко. Не като при брат му.

— Някаква представа къде мога да го намеря?

— Тук, ако почакате малко.

— Така ли?

— Всяка сутрин отива до плажа. До едно от онези кафенета, които предлагат безплатен интернет. Видях го да излиза преди половин час с лаптоп в ръка.

— Кое кафене по-точно?

— Не мога да ви кажа. Някое не толкова оживено. Най-забутаното, така се изрази веднъж.

Рей погледна часовника си.

— Имаме друга среща. Ще се върнем по-късно.

— Както желаете.

— Ще ви бъдем благодарни, ако не му кажете, че сме идвали.

— Загазил ли е?

— Не, госпожо. Както вече казах, искаме да му зададем няколко въпроса.

— Преди малко бяха един-два. Сега станаха няколко.

Рей се усмихна. Тази жена беше голям образ.

— Не искаме да го тревожим излишно.

Тя сви рамене.

— Не си пъхам носа в чуждите работи. — Старицата коленичи край лехата, взе лопатката и разрохка пръстта. — Освен това може и да не го видя. Като приключа с тези цветя, ще си направя студен чай и ще подремна. Ще довърша по-късно, когато захладнее малко.

Рей си тръгна.

Следващата им спирка бе най-високата сграда в центъра на Мобайл, където офисът на Джордж Роуз заемаше по грубата преценка на Рей около една трета от последния етаж. Много стъкло и великолепна панорама към залива.

Посещението им се оказа съвсем кратко и поне според Рей оневини Роуз от каквото и да било участие в убийството на Барбара Плъмър или дискредитирането на Уолтър. Според Роуз първоначалното обезщетение от дванадесет милиона долара за причиняване на смърт по непредпазливост впоследствие било намалено на седем, като по-голямата част от сумата била поета от застрахователите. В крайна сметка Роуз платил милион и нещо. Ако се съдеше по луксозния му кабинет, това едва ли го бе затруднило.

Според Роуз младата дама наистина паднала зад борда на яхтата му и се удавила по време на купон с много алкохол. Трагичният случай би могъл да бъде предотвратен с „малко здрав разум“. В онази вечер Роуз дори не бил там. Двадесетгодишният му син Кайл извел голямата яхта в морето. Без разрешение, но в компанията на „разпътните му приятелчета“. Впоследствие Роуз дори продал яхтата и си взел по-малка. В резултат на трагедията на Кайл „му дошъл умът“ и хлапето постъпило в армията. А там явно са му „избили всички глупости от главата“.

Върнаха се при Раул. От Хети Шоу нямаше и следа. Явно бе изпълнила програмата си, която се състоеше от чай и дрямка.

В къщата на Раул като че ли нямаше никого. Предната врата беше отворена, но комарникът бе на мястото си. На единия прозорец бе монтиран вентилатор, който притегляше по-хладния въздух, събрал се под широката корона на едно голямо дърво, наричано копривка. Рей почука на рамката на комарника. Никой не му отговори, затова почука отново.

Откъм дъното на коридора се чу шум от тоалетно казанче и миг по-късно се появи Раул, който вдигаше ципа си в движение.

— С какво мога да ви помогна? — попита той на правилен английски въпреки силния си акцент.

— Аз съм Рей. Това е Пенкейк.

— Пенкейк? Що за име е това?

— Моето — отвърна Пенкейк.

Раул не можа да възрази нищо на това.

— Трябва да ви зададем няколко въпроса — каза Рей. — Относно Уолтър Хортън.

Раул присви очи, а тялото му се наклони леко назад.

— Полицай ли сте?

— Не — поклати глава Рей.

— В такъв случай не съм длъжен да говоря с вас.

— Прав сте — усмихна се Рей, — но вероятно и двамата ще имаме полза от този разговор.

— Мина много време от тогава. Ченгетата ме разпитваха. Обясних им, че съм бил ядосан на Уолтър, защото не отърва брат ми от затвора.

— И Худини не би могъл да отърве брат ти, Раул. Застрелял е хора посред бял ден пред цял куп свидетели.

— И какво? Това не означава нищо. Онзи скапан адвокат непрекъснато спасява разни хора от съда. Все бели хора обаче.

— Още ли мразиш Хортън?

— И още как.

— Знаеш ли нещо за убийството в „Пойнт“ онази вечер?

Раул изправи рамене и вирна брадичка.

— Какво убийство?

— Жертвата е жена. Съседка на Уолтър.

Той поклати глава.

— Не знам нищо.

— Разбирам.

Раул зае предизвикателна поза, впери поглед в Рей и сви юмруци.

— Какво общо има с мен убийството на някаква бяла жена?

— Откъде знаеш, че жертвата е бяла?

Раул погледна първо наляво, после надясно и накрая се обърна към Рей.

— Нали спомена „Пойнт“? Там живеят само бели.

Което си беше самата истина.

— И не знаеш нищо? — попита отново Рей.

— Само онова, което видях по телевизията.

— Къде беше във вторник вечерта? Около полунощ?

— Не си спомням.

— Беше ли с някого в онази нощ? Някой, който да ти осигури алиби.

— Не ми трябва алиби! — Раул погледна Пенкейк. — Но ако ми трябваше, щях да си осигуря толкова свидетели, колкото е необходимо. — Той завъртя глава първо в едната, после в другата посока. — Но аз не се нуждая от алиби и не знам нищо за случилото се в онзи квартал.

Рей впери поглед в него, но не каза нищо. Не бързай. Остави го да се поизпоти.

— Може Уолтър да я е убил — продължи Раул. — Нали казахте, че живее там. Не бих се изненадал, ако го е направил.

— Може и да го е направил. Но въпреки това подозирам, че ще имаш нужда от алиби.

— Защо?

— Не се съмнявам, че ченгетата ще ти дойдат на гости.

— И защо ще искат да говорят с мен?

Рей долови напрежението в гласа му.

— Защото разследват убийство. И част от работата им включва разпити на заподозрени.

— Аз не съм заподозрян. — Погледът на Раум помръкна, изпълнен с гняв. — Не съм направил нищо.

Рей сви рамене. Раул отново се огледа надясно, после наляво и накрая се обърна към Рей.

— Добре. Бях в „Педро“. Заедно с поне още сто души.

„Барът на Педро“, както бе пълното му название, бе долнопробно заведение, разположено на два-три километра нагоре по брега. Клиентите му бяха най-обикновени бачкатори. Строители, градинари, общи работници, предимно от латиноамерикански произход. Място, където бирата винаги бе студена, а сбиванията — нещо обичайно. Човек лесно можеше да получи рана с нож и дори две, ако погледнеше някого накриво или се опиташе да заговори чужда жена.

— Ще проверим — отвърна Пенкейк.

— Непременно го направете. А сега ви предлагам да си тръгнете или сам ще повикам ченгетата.

— Давай.

Раул помръкна, сякаш някой го бе зашлевил през лицето. Очевидно не бе получил очаквания отговор. Разбира се, Рей много добре знаеше, че Раул няма да се обади в полицията.

Очевидно загубил дар слово, Раул просто затръшна вратата в лицата им. И превъртя ключа.

Рей и Пенкейк се качиха в колата и запалиха двигателя. Силната струя от климатика им се отрази добре.

— Той знае нещо — отбеляза Пенкейк.

— И още как. Въпросът е какво?