Д. П. Лайл
Зад борда (46)

46

Морган спря до бордюра близо до мястото, където стоеше Старкс и разговаряше по телефона. Двамата с Рей го последвахме. Бяхме оставили Грейс у Рей в компанията на Пенкейк и Никол. Пенкейк за охрана, а Никол за утеха. Освен това не исках Никол да види това, което знаех, че ще открием.

Кварталът, обитаван предимно от представители на средната класа, изглеждаше тих, подреден, добре поддържан. Единственото изключение бе домът на семейство Маком — стара бяла къща с леко наклонен покрив от сиви керемиди — който гъмжеше като кошер. Пред вратата стояха няколко униформени полицаи, които погледнаха към нас, когато слязохме от колите.

Когато се приближихме, Старкс прекрати разговора и прибра телефона в джоба си.

— С какво разполагаме? — попита Морган.

— Три жертви. Госпожа Маком е отзад, съпругът и дъщерята са вътре. Убити с по един изстрел. В стила на мафиотските екзекуции.

— Покажи ми — каза Морган.

Последвахме Старкс, заобиколихме къщата и тръгнахме покрай гъстия жив плет, който отделяше имота от съседния. Задният двор бе просторен, ограден отново с ниски храсти. Част от него бе заета от бетонна тераса, над която се издигаше подвижна тента на зелено-бели райета. В единия край на терасата бяха разположени две маси от ковано желязо, всяка с по четири стола, а в другия — масивен грил от неръждаема стомана. Това бе мястото, където семейство Маком се бе забавлявало и бе прекарвало свободното си време. И където никога повече нямаше да се забавлява.

Алея, застлана със ситен чакъл, разделяше двора на две. Дясната половина бе предназначена за цветя — червени, жълти и бели рози и лавандула изпълваха въздуха със сладникав аромат. Лявата бе превърната в зеленчукова градина — предимно домати, високи до коленете, тиквички, плъзнали по земята между тях, и малко царевица по края.

Там лежеше тялото.

Покойната госпожа Маком.

Бе паднала с лице към земята, в основата на черепа й се виждаше една-единствена рана, а в дясната си ръка стискаше мръсна кърпа. По всичко изглеждаше, че изобщо не бе разбрала какво я е сполетяло.

Близо до нея един от криминалистите снемаше отпечатък от меката пръст и изливаше зъболекарски цимент във вдлъбнатината. Появи се служител на „Съдебна медицина“ с черен найлонов чувал в ръка.

— Готови ли сте да вдигнете тялото? — попита Старкс.

— Веднага щом позволите — отвърна криминалистът.

— Действайте — кимна Старкс. — Следите принадлежат на двама души — обърна се той към нас и посочи с брадичка. — По всичко изглежда, че са влезли спокойно в двора, промъкнали са се зад гърба й и са я застреляли.

— Някой от съседите да е видял или чул нещо? — попита Рей.

— Не. Вероятно са използвали заглушител. А храстите наоколо допълнително са притъпили звука.

— Това определено не е случайно — отбеляза Рей. — И тези типове определено не са аматьори.

Старкс сви рамене.

— Така изглежда. — Той въздъхна и каза: — Да влезем вътре.

И тръгна към къщата. Ние го последвахме.

— Няма следи от проникване с взлом — продължи той. — Вътре нищо не е пипано.

Така беше. Тялото на Хедър Маком лежеше настрани близо до масата в трапезарията. На самата маса имаше отворен учебник по история, тетрадка със спирала и лилава химикалка, всичките опръскани с капки кръв и парченца мозък и кости. Същото се отнасяше и за покривката, и светлосивия килим под тялото й. Заобиколих трупа, като внимавах да не стъпя върху петната кръв. Хедър също имаше една-единствена входна рана в тила, леко вдясно от центъра. В резултат на което челото й сякаш бе експлодирало. Буквално.

— И тя не е разбрала какво се случва — отбелязах аз.

— Затова мисля, че са използвали заглушители — отвърна Старкс и потри врата си. — Мразя тези неща.

— Къде е господин Маком? — попита Рей.

— Горе. В банята.

Качихме се на втория етаж и тръгнахме по коридора, който водеше до спалнята на родителите. Убийците наистина не бяха докоснали нищо. Всичко изглеждаше наред. Нищо не бе съборено, преобърнато, взето. Напълно според очакванията. В края на краищата не ставаше въпрос за обир. А за поръчково убийство. Зад което стоеше Борков. Несъмнено.

В банята не бе толкова чисто, колкото долу. Маком лежеше свит в ъгъла под душа, а белите плочки зад него бяха опръскани със същата смес от кръв, кости и мозък, която бях видял край тялото на Хедър. Лицето му бе обляно в кръв, тъй като куршумът бе влязъл точно под лявото му око. Върху гърдите му лежеше кърпа, напоена с кръв.

— Явно е видял убийците. Предполагам, че тъкмо е бил приключил с душа, когато те са влезли. Опитал се е да се прикрие с кърпата. В нея също има дупка. Сякаш я е вдигнал, за да предпази лицето си, когато е видял пистолета. — Старкс сви рамене. — Не че му е помогнало.

Меко казано.

— Сега вече знаем какво са правили Зума и Бойд, докато ние бяхме в мола — отбелязах аз.

Рей кимна.

— Затова изчакаха до три часа, преди да ви оставят в мола. Изчакали са Хедър да се върне от училище.

— Всичко е планирано и извършено изключително хладнокръвно — каза Морган.

— И още как — добави Рей.

— Какво следва сега? — попитах аз.

Морган подрънкваше с ключовете в джоба си, докато обмисляше вариантите.

— Мисля, че е време да си поговорим с Борков и екипажа му.

— Смяташ ли, че идеята е добра? — усъмних се аз.

— Няма да се крием повече. Ще действаме открито. Ще го притиснем. Ще го принудим да направи нещо глупаво.

— Например?

— Няма да знаем отговора, докато не опитаме. В едно съм сигурен, престъпниците правят грешки. А когато са поставени под напрежение, правят големи грешки. Време е да поставим Борков под напрежение.