Д. П. Лайл
Зад борда (24)

24

Карлос Фернандес наблюдаваше разигралата се драма, приклекнал зад редицата от рододендрони, която отделяше двора на Раул от съседните. Бе дошъл по-рано, навреме, за да види двамата мъже, които почукаха на вратата на Раул. Единият по-слаб, но строен и мускулест, с къса посивяла коса, а другият — огромен и рижав. Карлос нямаше представа кои са, но тъй като не искаше никой да го види, паркира хондата на Дарнел в една пряка и се промъкна обратно, скрит в сянката на боровете, палмите и копривките, хвърлили сянка над съседната къща. После приклекна зад храстите и остана там.

Не можеше да чуе разговора им, но предположи, че не са приятели, тъй като Раул не ги покани в дома си, а ги остави да стоят на верандата. Ако съдеше по вида и поведението на двамата, бяха дошли по работа. Особено по-възрастният. По всичко изглеждаше, че той командва парада.

Карлос извади от задния си джоб револвер „Смит & Уесън“ .357 и го притисна здраво до бедрото си, без да откъсва поглед от дома на Раул. Само това му липсваше! Двама глупаци, които да оплескат всичко. Карлос имаше работа. И Борков очакваше да я свърши както трябва. Да се отърве от слабите звена във веригата, както се бе изразил. А Раул определено беше слабо звено. Издънка. Борков не обичаше издънките. Не му беше в характера.

Карлос знаеше, че ще бъде грешка, ако си тръгне сега и се върне по-късно. Нямаше много време. Разполагаше само с тридесет минути. После неговият човек щеше да го чака на ъгъла на „Шеврон“ на три преки от тук. Колко дълго можеше да чака?

Зачуди се дали да не изненада в гръб онези двамата. Да ликвидира и тях, да очисти Раул и да хукне с всички сили. Но така щеше да забърка голяма бъркотия. Да не говорим за вероятността — макар и малка — да привлече нежелано внимание. Все пак кварталът бе сравнително оживен.

Съдбата взе решение вместо него. Раул затръшна вратата и остави онези двамата сами на верандата. Те се качиха в колата си, но не потеглиха веднага. Поседяха в нея две-три минути, разговаряха и оглеждаха къщата на Раул. После потеглиха.

Задната врата на Раул беше отключена. Карлос влезе в кухнята с револвер в ръка. Раул се появи откъм дневната, видя го и застина на място.

— Господи, Карлос! — възкликна той. — Изкара ми ангелите!

— Извинявай.

Раул насочи поглед към оръжието.

— Това за какво ти е?

— Да не би онези двамата да започнат да създават проблеми.

— Отървах се от тях.

Карлос затъкна револвера в колана си.

— Кои бяха?

— Нямам представа. Не бяха ченгета, ако това си мислиш. Така поне казаха.

— А ченгетата никога не лъжат. Нали?

— Знам само, че разпитваха за онази бяла жена в „Пойнт“.

— И ти какво им каза?

— Че не знам нищо за случая.

Карлос кимна.

— Как ли са стигнали до теб?

— Заради историята с Уолтър Хортън и брат ми. Казаха, че Хортън бил съсед на жената. На онази от „Пойнт“.

— А ти си заплашвал Уолтър. — Карлос поклати глава. — Глупава постъпка, човече.

— Знам, но Уолтър прецака брат ми. Трябваше да направя нещо.

— Но това, което си направил, е глупаво — възрази Карлос. — И шефът не е доволен.

— Но е доволен, че се погрижих за жената, нали?

Карлос сви рамене.

— В интерес на истината, не го направи лично, а нае други хора.

Раул се засмя.

— Защо да си цапам ръцете, когато не се налага?

— Трябваше да го направиш сам.

— Опитвам се да събера собствен екип. Да намеря хора, на които да мога да разчитам. Хора с кръв по ръцете, които да не могат да ме предадат.

— И смяташ, че двамата братя са добър избор?

— Какво те е грижа, пич? Нали свърших работата?

Когато Карлос не отговори, Раул продължи:

— Освен това им плащам от моя дял, така че не виждам какъв е проблемът.

— Шефът не обича да се включват нови играчи, без да е уведомен за това.

— Ще говоря с него. Носиш ли ми парите?

— В колата са.

— Какъв е планът?

— Да те измъкна от тук.

— Да вървим тогава.

— Събирай си багажа и да изчезваме. — Карлос се огледа. — Държиш ли тук оръжие или наркотици?

— Пистолетът ми е отзад. Имам малко мет. Искаш ли да се ободриш, преди да потеглим?

— Няма време. Вземай си нещата.

Карлос чу как Раул отваря и затваря шкафове и чекмеджета и си говори сам. Ориентира се по гласа и го откри в спалнята. Раул бе събрал целия си живот в малък куфар на колелца и платнен сак, от който се подаваше лаптопът му.

— Готово — каза той. — Да тръгваме.

— Още нещо.

— Какво? — попита Раул.

— Това.

Раул облещи очи и вдигна ръце, когато Карлос насочи револвера си към него.

Куршумът проби малка кръгла дупка в челото, отнесе кръв, мозък и парченца от черепа му през изходната рана на тила и опръска леглото и стената. Раул се строполи на пода като торба със смет.

Карлос претърси набързо къщата. Търсеше неща, които ченгетата не биваше да намерят. Провери всички чекмеджета, шкафове, дори хладилника, но не откри нищо. Измъкна портфейла на Раул от задния му джоб, прибра и пистолета, който лежеше на нощното шкафче. Грабна куфара и чантата и излезе през задната врата.

Току-що бе премахнал едно слабо звено.