Д. П. Лайл
Зад борда (13)

13

Веднага щом адвокатите събраха документите и затвориха куфарчетата си, а съдебната стенографка прибра машината си в малката чанта на колелца, Уолтър побърза да ги изпрати. Затвори вратата и се обърна към празната чакалня. Това ли щеше да му поднесе бъдещето? Да, ако не затвор, то поне пуста кантора, без нито един клиент. Нямаше никакво значение, че е невинен, дори само намекът за вина, да не говорим за избухването на скандал, бе в състояние да унищожи практиката му с бързината, с която водата се изпарява върху горещ асфалт през лятото. Уолтър отмени всичките си срещи за този следобед. Не беше в настроение да слуша чужди проблеми, имаше си достатъчно.

— Полицай Морган се обади — каза Кони.

— Какво иска? — въздъхна Уолтър.

— Да говори с вас. Казах му, че сте в среща, а той отвърна, че ще намине.

Започваше се.

Уолтър кимна и влезе в кабинета си, където се отпусна тежко на кожения си стол за две хиляди долара. Животът му се бе превърнал в ужасна бъркотия. Снемането на показания се бе превърнало в ужасна бъркотия. Не можеше да се съсредоточи. Не можеше дори да говори. Имаше чувството, че мозъкът му е станал на желе, а гърлото му е пълно със сажди. Стенографката бе казала: „Бихте ли повторили?“, поне десет пъти. Щеше да се наложи да прочете стенограмата по-късно, за да си припомни какви въпроси е задал и какви отговори е получил.

В един момент, когато въпросите му бяха започнали да звучат така отнесено като лодка без котва в бурно море, адвокатът на отсрещната страна го бе попитал дали не иска да насрочат снемането на показания за друга дата. Не, Уолтър не искаше да го прави. Искаше да приключи час по-скоро и да се заеме със своя случай. Със собствената си защита. Със собствената си защита? Това прозвуча толкова странно. Как бе допуснал да се случи? Да се превърне в заподозрян. Не хранеше никакви илюзии в това отношение. А дори по някаква необяснима приумица на съдбата все още да не бе заподозрян, това скоро щеше да стане. След като Морган бе започнал да души наоколо, явно бе разговарял с Джейк Лонгли. И най-вероятно бе изгледал проклетото видео. Гаднярът Джейк Лонгли щеше да го качи на бесилото. Може би не трябваше да краде жена му. Не, това не беше вярно. Джейк бе изгубил Тами много преди на сцената да се появи Уолтър. Разбира се, Джейк не смяташе така. Та нали Уолтър го бе изцедил до шушка по време на развода?

Главата го заболя, стомахът му се сви на топка. Какво щеше да прави? Барбара беше мъртва. Морган щеше да го посочи обвинително с пръст. Като долен престъпник. Като голяма част от клиентите на Уолтър. А той не бе като тях. Той бе уважаван професионалист. Най-добрият адвокат в целия окръг. Всеки щеше да го потвърди. Защо тогава усещаше тежест в гърдите? Защо ръцете му трепереха? Защо се чувстваше толкова… виновен? Защото беше виновен. Най-малкото беше предал доверието на Тами. Беше се отдал на собствените си нужди. До това ли се свеждаше връзката му с Барбара? До задоволяване на собствените му нужди? В такъв случай защо се бе забъркал в цялата тази история? Какво говореше това за него? За Тами? За брака им?

Уолтър подскочи, когато интеркомът иззвъня.

— Да, Кони?

— Полицаи Морган и Старкс са тук.

— Дай ми две минути и ги покани да влязат.

— Разбрано.

Страхотно. Циркът започваше, а той още не знаеше какво да прави. Уолтър се отправи към личната си баня, макар едва да се държеше на краката си. В огледалото го погледна човек, когото едва разпозна. Изглеждаше толкова болнав, блед, уплашен, по челото и горната му устна бяха избили капчици пот. Изобщо не приличаше на храбрия воин от съдебната зала, когото винаги се бе опитвал да изиграе. Уолтър наплиска лицето си със студена вода. Не помогна. Повдигаше му се, но и повръщането нямаше да помогне.

Тъкмо сядаше на стола си, когато вратата се отвори.

Морган седна срещу него. Старкс остана прав, високата му над метър и деветдесет фигура се извисяваше заплашително. Уолтър се надяваше Морган да е дошъл с приятелски намерения. Един поглед към каменното му лице обаче бе достатъчен, за да му разкрие, че двамата със Старкс нямат намерение да си играят на доброто ченге и лошото ченге. А по-скоро на лошото ченге и по-лошото ченге. Интуицията на Уолтър му подсказваше, че двамата полицаи знаят всичко. За него и Барбара. За видеото. Щяха да се опитат да го извадят от равновесие.

Дръж се, Уолтър, трябва да се справиш.

В главата му се завъртяха поне една дузина адвокатски трикове. Уловки, увъртания, манипулации и какви ли не хитроумни съдебни маневри. Все неща, превърнали се в негова втора природа. Беше ги използвал срещу Морган и преди. Вярно, противникът му бе умен, силен, добре подготвен, но Уолтър бе успявал да го надхитри. В съда. Където имаше предимство. Очакваше собственият му кабинет да му предостави известно психологическо преимущество, но сега, когато се бе настанил зад бюрото си, знаеше, че Морган държи всички козове.

— Разкажи ми — подкани го Морган.

Уолтър направи усилие да си придаде възможно най-невинно изражение.

— Какво да ви разкажа?

— Уолтър, не сме дошли да си играем игрички. Ясно ли е? Изгледахме видеозаписа. Видяхме как напускаш местопрестъплението. Затова разкажи ни.

— Не съм я убил. Заклевам се.

Вместо да реагира по някакъв начин на твърдението на Уолтър, че е невинен, Морган просто продължи да се взира невъзмутимо в него. Уолтър знаеше, че това е типичен полицейски трик. Морган се опитваше да го постави под напрежение. И успяваше. Уолтър вече усещаше тежест в главата, в гърдите…

Той въздъхна накрая и кимна.

— Да, срещахме се от известно време. Да, бях с нея в онази нощ. Но когато си тръгнах, тя беше добре.

— Откога имахте връзка?

— От няколко месеца. Почти година. Не го бяхме планирали. Просто се случи.

— Така става обикновено — отбеляза Старкс.

Уолтър разтри слепоочията си.

— Знам, че, погледнато отстрани, положението ми не е никак розово. Знам, че съм основният ви заподозрян. Но не съм й навредил по никакъв начин. — Той изхлипа и продължи: — Не бих могъл да го направя.

— Знаеш ли колко пъти съм го чувал? — отвърна Морган. — Безброй.

— Знам — призна Уолтър. — Аз също. Но се заклевам, че не съм я убил. Аз я обичах.

Това беше самата истина. Но също така и един от най-старите мотиви за убийство. Любовта и омразата са двете страни на една и съща монета.

— Ако не си бил ти, кой тогава? — продължи да го мъчи Морган.

Уолтър не бе очаквал този въпрос. Трябваше да го предвиди, но точно в този момент мозъкът му не работеше с пълния си капацитет. Всъщност по-голямата част от него бе блокирала. И му беше трудно да реагира на подобен натиск.

— Нямам представа.

— Хенри? Смяташ ли, че той е замесен? — попита Морган.

— Той беше извън града.

Полицаят се приведе напред, опря лакти на коленете си и погледна Уолтър право в очите. Адвокатът видя служебния му пистолет да се подава изпод разтвореното му сако.

— Нямах това предвид — обясни Морган. — Смяташ ли, че би могъл да наеме някого?

— В никакъв случай. Не и Хенри.

— Но той знаеше за връзката ви, нали? — попита Старкс.

— Сигурен съм, че не знаеше.

— Но е наел Рей Лонгли — отвърна Морган.

Уолтър изведнъж почувства как раменете му се наливат с олово и увисват. Той се прегърби леко.

— Нищо не знам. Всичко ми се струва толкова объркано и нелогично.

— Често пъти убийствата наистина са лишени от логика. Винаги има други начини за решаване на проблема, но поради някаква причина убийците рядко ги виждат. Докато не стане прекалено късно да оправят нещата след погрешно взетото решение.

Уолтър усети очите му да се наливат със сълзи. В никакъв случай не биваше да проявява слабост. Не и пред Морган.

— Имаш ли оръжие? — попита Морган.

— Три пистолета. Един тук, в офиса, и два у дома. Всъщност единият е на Тами.

— Ще ми трябват и трите.

— Няма проблем.

Уолтър отвори чекмеджето на бюрото си и извади тридесет и осемкалибров пистолет в кобур. После го подаде на Морган с думите:

— Имам разрешително. И то за скрито носене. Но рядко го вземам със себе си.

— Уолтър, няма да губя времето и на двама ни с обичайните въпроси. Знам кога си отишъл у Барбара Плъмър и кога си си тръгнал. Знам, че присъствието ти в дома й съвпада до известна степен с интервала от време, в който е била убита жената. Това означава, че си разполагал със средствата и възможността да извършиш престъплението. Не мисля обаче, че си имал мотив.

Уолтър понечи да отвърне, че никога не би убил Барбара или когото и да било, че всичко това не доказва вината му, но преди да подреди мислите си и да отвори уста, Морган вдигна ръка и го спря.

— Освен това знам, че дори да имаше мотив, нямаше да ми кажеш. Уликите сочат, че си го направил или ти, или някой, който е знаел графика ти. Третата възможност е случайно съвпадение и лош късмет за теб. И трите ме устройват.

— Не съм го направил, заклевам се! И не вярвам, че Хенри е замесен. Трябва да е някой друг.

Морган се изправи.

— Уолтър, здравата си загазил.

— Арестуван ли съм?

— Все още не. И няма да те арестувам, ако се съгласиш да претърсим офиса и дома ти. Откажеш ли, ще извадя необходимите съдебни заповеди и една от тях ще е за твоето задържане.

— Разбира се. — Уолтър стисна здраво плота на бюрото си, за да запази равновесие. — Нямам какво да крия.

Морган повдигна вежда.

— За убийството. А колкото до изневярата? Разбира се, че имам. Но мисля, че случилото се слага край на лъжите и преструвките.

— Така е — кимна Морган.

— Какво ще търсите?

— Документи, компютърни файлове, телефонни записи, оръжия и прочие. Е, как ще процедираме? Разполагаме ли с доброволното ти съгласие, или се налага да вадим съдебни заповеди?

— Можете да претърсите всичко. — Уолтър взе телефона. — Ще се обадя на Тами, за да я предупредя.

Морган поклати глава.

— Не. В такъв случай може да предположа, че тя ще унищожи евентуалните улики, преди да стигнем до дома ви.

— Разбира се.

Уолтър остави слушалката. Много добре знаеше, че Тами щеше да полудее, когато види ченгетата отпред.

— Мога да дойда с вас.

— Остани тук. Екипът ще пристигне съвсем скоро. Трябва да им помогнеш, да ги ориентираш да избегнат документи, свързани с клиенти, които защитаваш.

— Разбирам — кимна Уолтър.

— Държиш ли служебни документи у дома? Свързани с твои клиенти.

— Не. Държа всичко в кабинета.

— А оръжията? Онези у вас? Къде да ги търсят моите хора?

— В нощните шкафчета от двете страни на спалнята. В горните чекмеджета.

Уолтър почувства, че му се повдига. Преглътна с усилие.

— Сега… — започна той, но гласът му изневери. Някой сякаш бе излял бетон в гърлото му. — Дори не знам как е умряла.

Когато Морган не отговори, Уолтър продължи:

— Предполагам, че е била застреляна.

— Защо смяташ така?

— Защо иначе ще вземете пистолетите ми?

— Не мога да споделям подобна информация с теб.

Уолтър въздъхна.

— Защото съм основният ви заподозрян, нали?

— Засега — сви рамене Морган.