Д. П. Лайл
Зад борда (34)

34

Хедър Маком беше много ядосана. Даръл й бе казал, че ще се върнат рано. По изгрев-слънце. Тя чакаше вече два часа, а от Даръл нямаше и следа. На всичкото отгоре Хедър бе избягала от училище. И за какво? Заради това? Не че имаше нещо против да пропусне един или друг учебен час, но да се размотава край яхтеното пристанище си бе чиста загуба на време.

Тя отиде до края на един от кейовете и впери поглед в Мексиканския залив. Няколко корабчета пореха вълните, но те бяха малки рибарски съдове, излезли да хвърлят мрежите си. Нямаше и следа от голямата яхта, с която Даръл и Дарнел се бяха похвалили, че отиват на излет. Ако тя бе там някъде, Хедър непременно щеше да я види. Тъмно петно на хоризонта. Силует. Нещо. Но водата бе гладка като стъкло, а хоризонтът — съвсем пуст.

Ама че задник! Трябваше да зареже Даръл. Той се държеше с нея като с нищожество. Като с играчка. А тя заслужаваше нещо по-добро.

— Мога ли да ви помогна, млада госпожице?

Хедър се обърна. Мъжът бе възрастен, слаб, леко прегърбен, облечен с панталон цвят каки, широка тениска под тъмносиньо яке и шапка, също тъмносиня, на която пишеше: „Персонал“.

— Не, благодаря, чакам някого.

— За риба ли е отишъл? Този, когото чакате, имам предвид?

— Да.

— Вероятно е попаднал на хубав пасаж и е изгубил представа за времето.

— Възможно е, но те заминаха още вчера сутринта.

— А, прекарали са нощта в открити води. — Мъжът почеса наболата си брада. — И аз правех така като по-млад, но вече не. Ставите ми не понасят водата, както едно време.

— Съжалявам.

— Вината не е твоя, дете. Понякога майката природа си прави гадни шеги с нас. — Непознатият килна шапката си назад и добави: — Но млади момичета като теб не бива да се тревожат за подобни неща.

— Тук ли работите?

— Разбира се. Поддържам корабчетата. Чистя палубите. Такива неща.

— Рано ли идвате?

— В пет и половина. По часовник. Всяка сутрин, вече близо тридесет години.

— А днес видяхте ли някоя голяма яхта?

— Колко голяма?

— Не знам. Но ако съдя по това, което ми казаха, много голяма.

— Не, не и днес. Тук и бездруго няма много големи яхти. Повечето идват от Пенсакола и отново се връщат там. Не мислиш ли, че може да са хвърлили котва там?

— Не, казаха, че ще дойдат тук по изгрев.

— Не, не са идвали. Не видях нито една голяма яхта.

— Може да не са хвърлили котва. Отидоха на яхтата с малка моторница. Може да са се върнали с нея. Видяхте ли нещо подобно?

Старецът поклати глава.

— Щяха да акостират точно тук. — Той посочи залива. — Виждал съм яхти, достатъчно големи, че да носят собствени моторници на борда. Трудно може да ги пропусне човек. Особено когато водата е спокойна като днес.

— Благодаря — отвърна Хедър и тръгна обратно.

— Предполагам, че ще се появят съвсем скоро — каза старецът.

— Надявам се.

Хедър се върна при колата си. Облегна се на нея и скръсти ръце на гърдите. А сега какво? Нима бяха отишли до Пенсакола? Или моторницата ги бе върнала при стария форт, където ги бе оставила Хедър? Но в такъв случай Даръл би трябвало да се обади. Е, не беше съвсем сигурно. На Даръл не можеше да се разчита. Но нали тя трябваше да ги върне? Освен ако Даръл бе забравил и това.

Направи пореден опит да се свърже с Даръл — сигурно му бе звъняла вече милион пъти! — но отново се включи гласовата му поща. Хедър не си направи труда да оставя ново съобщение. Дванадесет бяха предостатъчно.

Хедър не помръдна от мястото си още няколко минути. Още бе много ядосана. После реши да мине покрай апартамента им. Може да се бяха върнали посред нощ и да се бяха прибрали, за да се наспят. В такъв случай щеше да събуди Даръл на бърза ръка.