Д. П. Лайл
Зад борда (3)

3

На следващата сутрин се събудих много уморен и леко дезориентиран. Главата ми лежеше върху меките възглавници, а очите ми бяха вперени в таван, който не познавах. Сърцето ми биеше толкова силно, че ме боляха не само очите, а дори зъбите и скалпът. Опитах се да помръдна, но вратът и гърбът ми не се подчиниха. Мина известно време, преди да си спомня къде се намирам. Един поглед към Никол бе напълно достатъчен спомените ми да се върнат. Текила. Напитката на дявола. Никога не съм понасял добре бялото уиски. И джинът, и водката, и текилата винаги погаждаха гадни номера на мозъка ми. Затова всеки път — както и сега — се заричах да пия само бърбън и бира. Но защо ли все забравях това обещание?

Нито Никол, нито аз бяхме помръднали. Тя продължаваше да лежи на канапето, извърната на една страна, и изящното й лице лежеше в скута ми, а аз можех да се възхищавам на прекрасния й профил. Очевидно по някое време през нощта бе загърнала и двама ни с пъстро вълнено одеяло. А може и аз да го бях направил, макар да нямах спомен. Погледнах часовника си. Осем сутринта.

Измъкнах се внимателно изпод нея и пъхнах под главата й декоративна възглавничка. Никол промърмори нещо, но не се събуди. Метнах одеялото върху нея, подпъхнах го леко под врата й и отидох до прозореца. Лазурно небе, ярко слънце. Очите ме заболяха, сякаш ги бях разтъркал с шкурка. Примигнах няколко пъти, но и това не помогна. Заливът бе спокоен, а плажът — пуст, с изключение на няколко ранобудни туристи, дошли да си запазят място на пясъка за през деня.

Открих обувките си — едната пъхната под бара, а другата подпряна на стола, нямах никаква представа как са се озовали там — целунах Никол по бузата и казах нещо глупаво от рода на:

— Беше ми приятно.

Ама че банална реплика! Но това беше най-доброто, което ми хрумна, предвид махмурлука, който ме мъчеше. Тя изобщо не отвори очи, но се усмихна едва-едва и промълви:

— Обади ми се по-късно.

Как можех да откажа подобно предложение? Но не знаех телефонния й номер.

Попитах я, тя ми го каза и аз го записах в телефона си. После излязох.

Следващата ми спирка бе „Екзотичните и ретро автомобили на Алберто“. Собственикът Алберто Гарсия бе най-добрият механик в щата. Можеше да поправи абсолютно всичко. И ако някой можеше да намери прозорци за мустанг от 65-а, това бе само Алберто. Гаражът му се намира в Гълф Шорс, на километър и половина от плажа, в промишлена зона, в която няма тежки индустриални производства. Ниската сграда от бетонни блокчета бе боядисана в яркожълто и имаше покрив от ръждясала гофрирана ламарина и четири работни клетки. Алберто беше специалист по екзотични автомобили и американски спортни коли.

Когато спрях на застлания с чакъл паркинг, Алберто излезе от сервиза, където бе вдигнал на крика стар светлосин шевролет, а двама от работниците му се опитваха да свалят някаква част. Алберто изтри ръце в кърпа, цялата омазана в моторно масло, и се усмихна широко.

— Джейк! Как си?

— Снощи останах без два прозореца.

Той пъхна глава в колата и огледа парченцата стъкло по пода.

— Какво се случи?

— Не искаш да знаеш.

— Жена. Трябва да е била жена.

Свих рамене.

— Тами.

Той се засмя и отвърна:

— Тази жена някой ден ще направи същото и с главата ти!

Алберто познаваше Тами много добре. Неведнъж си бе навличал гнева й заради това, че не бе успявал да ремонтира колата й както трябва. Много ясно, че Алберто си вършеше работата както трябва, просто Тами никога не позволяваше на реалността да попречи на гневните й изблици.

— Сигурно е трудно да се намерят прозорци за този модел — отбелязах аз.

Той кимна.

— Ще звънна тук-там и ще видя какво ще открия.

— Благодаря.

— Искаш ли да те откараме някъде?

— Може би до Рей.

Алберто повика един от служителите си, хлапе на име Роби, което приличаше повече на сърфист, отколкото на автомеханик. Имаше рошава руса коса, която падаше върху очите му, и носеше джинси и избеляла зелена тениска с ръкави, откъснати на раменете, за да се виждат жилестите му ръце. Качихме се в червения му пикап и десет минути по-късно се озовахме пред двуетажна наколна къща, кацнала в пясъците на Гълф Шорс, която служеше като дом на Рей и офис на детективската му агенция. Между подпорните стълбове бяха паркирани двете коли на Рей — черно камаро, модел 66-а, и черен шевролет пикап с двойна кабина. Благодарих на Роби и изкачих стълбите до верандата на първия етаж.

Детективска агенция „Лонгли“ заемаше по-голямата част от първия етаж. За офиси служеха помещения, които някога са били дневна, трапезария и кабинет. Кухнята се намираше в срещуположния край. Рей живееше на втория етаж. Във въздуха се носеше аромат на пържен бекон и прясно сварено кафе. В кухнята открих чиния с две резенчета бекон и препечена филийка. Налях си кафе, поставих бекона върху филийката, отхапах от нея и тръгнах към верандата, където Рей работеше обикновено на маса от тиково дърво, разположена в сянката на огромен чадър. Пред него имаше чиния с остатъците от обичайната му закуска — яйца, бекон, препечени филийки. До ухото си бе долепил мобилен телефон, а в свободната си ръка държеше „Маунтин Дю“. Винаги „Дю“. Неизменна част от т.нар. „закуска за шампиони“ на Рей.

Седнах срещу него.

Рей е направо железен. На петдесет и осем е, но се намира в отлична форма, посивялата му коса е късо подстригана, а дори най-дребната провокация е в състояние да превърне светлосините му очи в буци лед. Всяка сутрин тича по плажа и вдига тежести в близкия фитнес. Без значение дали пече като в пещ, или вали като из ведро. Служил е в морската пехота, преди да постъпи в юридическия факултет, след което е работил във ФБР, вършил е някакви шпионски работи, а сега се препитава като частен детектив. Рей е праволинеен, не цепи басма никому, а много хора не обичат да им казваш истината в очите. Най-вече онези, които Рей разследва. А понякога и местните ченгета. Доста често ги настъпва по кокалчетата. И те, естествено, не остават доволни. Коментарът му обаче е винаги един и същ:

„Майната им! Ако си вършеха добре работата, хората нямаше да имат нужда от мен“.

Сред онези, които не понасят директния и дори агресивен подход на Рей към живота, спадам и аз. И то откакто се помня. Винаги е командвал семейството, сякаш е военна част. Получех ли лоша бележка в училище — а това се случваше често — той буквално откачаше. „Ще провалиш живота си, момче!“, гласеше обичайната му реплика в подобни случаи. Ако не беше бейзболният ми талант, сигурно щяхме да прекратим отношенията си много, много отдавна. Спортните ми умения обаче компенсираха голяма част от греховете ми, така че съжителствахме в нещо като крехко временно примирие. Непрекъснато се опитваше да ме ангажира в бизнеса си, където непременно щеше да започне да ме контролира, но аз устоявах на тези атаки. Този път, когато Рей бе поискал от мен да му помогна с наблюдението, бе използвал думичката моля. А тя обикновено не присъстваше в речника му. Затова си казах: какво пък толкова, защо да не му помогна. Но това беше тогава, а сега — след като мустангът ми бе останал с два прозореца по-малко — съжалявах, че не му бях отказал на момента. Уви, вече бе прекалено късно.

Рей приключи разговора си с думите:

— Кажи на онова копеле, че няма да отида в Маями. В никакъв случай! — Изслуша събеседника си и нареди: — Предай му какво съм казал! — После затвори телефона, без да изчака отговора.

— Проблеми? — попитах аз.

— Онзи развод в Корал Гейбълс. Процесът започва другата седмица в Маями. Искат да отида и да дам показания, но не желаят да ми поемат разноските. Да вървят по дяволите! — Баща ми пресуши чашата с „Дю“ и попита: — Как мина снощи?

— Интересно.

— Така ли?

— Но не и по отношение на Барбара Плъмър. Около нея цари пълна скука. Легна си в десет. Или поне тогава угаси лампите. Никой не се появи.

Именно Барбара Плъмър бе обектът на нашето разследване. Нашето? Не, разследването на Рей. Хенри Плъмър, съпругът на Барбара, бе някакъв софтуерен гений, който бе вложил милионите си в търговия с недвижими имоти, и сега бе наел Рей, за да пипне жена си в изневяра. Той беше „абсолютно сигурен“, че тя му кръшка, и искаше доказателства. Не за да се разведе или нещо подобно, а само за да я вкара в правия път, както се бе изразил.

— Това не ми звучи интересно.

Разказах му останалата част от историята. Но само онази, която бе свързана с Тами. Не и с Никол. Не че имах какво да крия, но предпочитах да не споделям подобни неща. Не ми се слушаха натякванията му как съм се оставил нагонът да ме води. Стар и досаден спор между нас. Рей смяташе, че да въртиш бар и да преследваш мацките не е истинска работа. Аз не бях съгласен.

— Не е трябвало да паркираш пред дома й — укори ме Рей. — Нали знаеш, че е луда? Защо не спря малко по-надолу по улицата?

Рей винаги прави всичко по-добре от останалите.

— От моето място се виждаше по-добре къщата на Плъмър.

Рей кимна и разтри врата си.

— Обади се на Пенкейк. Хенри ще отсъства още два дни, а той има солидни основания да подозира жена си. Доколкото знам, тя довечера ще ходи някъде, а последния път, когато излезе сама, се върна с компания. Било е планирана среща или случайно запознанство на някое парти.

— Добре, ще му звънна.

— Предполагам, че се налага да използваш пикапа, докато оправят колата ти.

— Благодаря.

— Но не паркирай пред онази откачалка Тами.

— Мислех си, че е по-удобно да я наблюдаваме откъм плажа — казах аз. — От там добре се виждат задните врати и спалните.

— По-добре се наспи днес. Изглеждаш ужасно.

— Благодаря. Радвам се, че го отбеляза.

Рей сви рамене.

— Това е самата истина.