Маркъс Сейки
Брилянтните (7)

Глава 6

Момчето беше на около девет години, бледо и кокалесто, с пълни устни и рошава черна коса. Въпреки слабичката му конструкция от него се излъчваше усещане за пищност; то беше в яркочервените му устни и в къдриците на косата му. Беше вдигнал юмруци пред себе си като борец от миналия век; тъничките му ръце не му даваха почти никаква защита.

Пестникът на другия беше непохватен, доста неумело замахване, но все пак достатъчно силно, та главата на детето да отхвръкне настрани. Зашеметено, момчето свали гарда и противникът му нанесе нов удар, който разцепи устната и разкървави носа му. Момчето падна на земята, мъчейки се да закрие лице с едната си ръка и слабините с другата. Противникът му, русокосо хлапе, което трябва да бе поне десет сантиметра по-високо от него, се нахвърли отгоре му, сипейки безразборни удари където свари — по корема, по кръста, по бедрата, по всяка незащитена част.

Кръгът от деца, които ги бяха наобиколили, се стесни; във въздуха се размахваха юмруци. Прозорецът на офиса беше с двойно стъкло и Купър едва долавяше виковете, които се разнасяха отдолу, но дори и това бе достатъчно, за да го върне назад, към дузина училищни дворове, към спомена за хладния допир на тоалетен порцелан до смазаното му лице.

— Защо учителите не ги разтървават?

— Персоналът ни е много опитен. — Директор Чарлс Норидж сплете пръсти пред себе си. — Ще се намесят точно в подходящия момент.

Два етажа под тях и на около четиридесет метра оттам, огряно от бял лъч на слънцето на Западна Вирджиния, русокосото момче тъкмо сядаше върху гърдите на противника си, забило колене в раменете му. Чернокосото момче опита да го отхвърли от себе си, но противникът му беше по-тежък и в по-изгодно положение.

Сега е ред на унижението, помисли си Купър. Никога не е достатъчно просто да победиш. Не и за един побойник. Той трябва да доминира.

Проблясваща лента от слюнка се проточи от устата на русото момче. По-малкото дете се опита да извърне глава, но русокосият го сграбчи за косата и блъсна тила му в земята, задържайки го така, че когато се откъсна от устата му, слюнката се приземи точно върху окървавените устни на другото момче.

Ти, малко лайно.

Разнесе звук от свирка. Един мъж и една жена забързаха през спортната площадка. Децата се разпръснаха; отново плъзнаха по катерушките и подновиха играта си на гоненица. Русокосото момче скочи на крака и напъха ръце в джобовете си, проявявайки внезапен интерес към небето. По-малкото дете се претърколи на една страна.

Кокалчетата на Купър го боляха — толкова силно стискаше юмруци.

— Не разбирам. Вашите „преподаватели“ току-що гледаха как едно десетгодишно дете преби друго.

— Да не преувеличаваме, агент Купър. Никое от момчетата няма да бъде трайно увредено — меко каза директорът на Академия „Дейвис“. — Разбирам, че е стряскащо да го види човек, но подобни инциденти заемат централно място в нашата работа.

Купър си помисли за Тод такъв, какъвто го беше видял предишната нощ, заспал в пижамата си със Спайдърмен, кожата му — топла, мека, без никакви белези. Синът му беше на девет години, горе-долу на същата възраст, предположи той, както и чернокосото момче. Представи си Тод на площадка като тази, прикован към земята от по-голямо момче, с туптяща от болка глава, докато камъните се впиват в гръбнака му, наобиколен от лица, принадлежащи на децата, с които си бе играл допреди малко и които сега приветстваха с възторжени викове всеки удар и всяко унижение, понасяни от него. А после си помисли за четиригодишната Кейт, която подреждаше играчките си по азбучен ред и книжките си с картинки — според спектъра на цветове. Чиято дарба, въпреки онова, което бе казал на Натали, имаше всички данни да е наистина голяма.

Може би дори от първа степен.

Купър се зачуди дали ако сграбчеше Норидж за реверите на сивия костюм от туид и го запратеше към прозореца, директорът щеше да полети навън сред дъжд от стъкло, или просто щеше да отскочи. И ако отскочеше, щеше ли едно второ хвърляне да свърши работа?

По-кротко, Куп. Може и да не го беше виждал с очите си, но знаеше, че тези места не са захарен памук и въртележки. Може би тук се крие нещо повече отколкото разбираш.

Опитай се да не убиваш директора, докато не научиш повече.

Купър се насили да придаде на гласа си неутрално звучене.

— Централно място в работата ви? Как точно? Да не би по-голямото момче да беше подставено лице?

— О, небеса, не. Това би обезсмислило всичко. — Директорът заобиколи бюрото, дръпна един стол с кожена тапицерия и махна към онзи от другата страна. — От жизненоважно значение е всички деца тук да бъдат надарени. Повечето са от първа степен, макар да има и неколцина от втора степен, които са демонстрирали забележителни умения в други области. Необичайно висока интелигентност, например.

— В такъв случай, ако всички са абнорми и никой от тях не е подставено лице…

— Как подклаждаме инциденти като този ли? — Норидж се облегна в стола и сключи ръце в скута си. — Въпреки че всички тези деца притежават умения на ниво савант, те си остават деца. Могат да бъдат манипулирани и обучавани като всички други деца. Неразбирателствата могат да бъдат насърчавани. Предателствата — нагласявани. Нещо, прошепнато под секрет на доверен приятел, изведнъж може да стане достояние на всички. Любима играчка може да изчезне, само за да се появи отново, строшена, в стаята на друго дете. Открадната целувка или тайно идване на менструацията изведнъж може да стигнат до ушите на всички. Казано накратко, ние вземаме всички отрицателни случки, които биха могли да споходят едно дете, докато израства и оформят характера му, и ги нагаждаме към психологическия му профил, като значително увеличаваме честотата им.

В съзнанието на Купър изникна представата за редици бюра, отделени с тънки прегради, на които мъже с тъмни костюми и очила с дебели стъкла слушаха признания, направени в притихналата нощ, трескавите звуци на мастурбиране в някоя тоалетна, хлипанията на онези, които страдаха по дома си. Слушаха и анализираха. Съставяха таблици. Изчисляваха как всеки личен срам може да бъде експлоатиран максимално.

— И откъде? Откъде знаете всички тези неща?

Норидж се усмихна.

— Ще ви покажа. — Той задейства терминала върху бюрото си и започна да пише. Пръстите му, забеляза Купър, бяха дълги и изящни. Пръсти на пианист. — Ето.

Натисна един клавиш и от компютъра се разнесе звук. Женски глас.

— … готово. Не е толкова страшно.

— Боли. — Детето разтегли думата в две срички.

— Казах ти да внимаваш с него. Онова момче носи само неприятности. Не можеш да му имаш доверие.

Стон, последван от тихо хлипане.

— Всички ми се смееха. Защо се смееха? Мислех, че са ми приятели.

Нещо хладно пролази в корема на Купър. Жената (онази, която бе сложила край на сбиването, предположи той) продължи:

— Видях ги как ти се надсмиват. Как се подиграват и те сочат с пръст. Така ли постъпват приятелите?

— Не — отвърна тъничко, отчаяно гласче.

— Не. На тях също не можеш да имаш доверие. Аз съм твоя приятелка. — Гласът на жената лепнеше от сладост. — Всичко е наред, миличък. Аз съм до теб. Няма да позволя никой да ти стори зло.

— Главата ме боли.

— Знам, че те боли, миличко. Искаш ли хапче?

— Да.

— Добре. Всичко ще бъде наред. Ето. Глътни това…

Норидж натисна един клавиш и звукът изчезна.

— Разбрахте ли сега?

— Цялото място се подслушва? — каза Купър.

— Това беше решението ни през първите години. Ала в заведение с такива размери и като се имат предвид откритите площи, грубата игра, е невъзможно да си осигурим пълно покритие. Така че сега разполагаме с нещо по-добро. — Норидж замълча. По устните му играеше намек за усмивка.

Защо ли? Какво ли би го накарало да е толкова доволен от себе си?

— Не подслушвате училището — бавно каза Купър. — А децата. По някакъв начин подслушвате децата.

Лицето на директора грейна.

— Отлично. Когато постъпят в Академия — „Дейвис“ или някоя друга — възпитаниците преминават през обстоен медицински преглед, който включва имунизация против хепатит, варицела, пневмококова ваксина. С една от тези инжекции им се имплантира биометрично устройство. Зашеметяващо изобретение, което следи не само физиологичното им състояние (температура, брой на белите кръвни телца и така нататък), но и изпраща аудио сигнали към приемници, разположени из цялото училище. Наистина забележително. Най-съвременна нанотехнология, захранвана от биологичните процеси на самите деца.

Купър усети, че му се завива свят. Неговата работа не се застъпваше с тази на Академиите, затова, макар открай време да се носеха слухове, той не вярваше, че е възможно да са истина. Е, да, на всеки две-три години някой журналист се опитваше да направи репортаж за Академиите, но никой не получаваше достъп до тях, така че Купър приемаше най-скандалните твърдения просто като търсене на сензации. Та нали и за Службата за законосъобразност се носеха слухове.

Първият му досег до реалността дойде, когато идвайки насам, мина покрай група протестиращи. Демонстрациите отдавна се бяха превърнали в ежедневие, част от пейзажа, която хората вече не забелязваха. Винаги имаше някой, който протестираше срещу нещо. Лесно бе да им изгубиш бройката.

Само че тази група беше различна. Може би се дължеше на мащаба на полицейската реакция. Или на това, че ченгетата арестуваха хора, вместо просто да следят за реда. А може би бяха самите протестиращи — разумни на вид хора с прилично облекло, а не радикали с обръснати глави. Една жена особено силно беше привлякла вниманието му — имаше светла, гладка коса; някога несъмнено очарователна, сега тя изглеждаше обгърната от скръб. Скръб бе легнала върху раменете й, скръб обвиваше гърдите й. В ръцете си държеше плакат — две парчета картон, залепени върху дървена дръжка. На плаката имаше увеличена снимка на широко усмихнато дете с нейните скули, а надписът гласеше: ЛИПСВА МИ СИНЪТ МИ.

Докато две ченгета се насочваха към нея, тя срещна погледа на Купър през стъклото на колата му и направи мъничък знак с плаката, повдигайки го малко по-високо. Сякаш го подчертаваше зрително. Молба, не вик. Ала Купър с очите си бе видял бурята, която бушуваше отдолу.

— Кое е момчето?

— Моля?

— Момчето, което пребиха. Как се казва?

— Известни са ми главно с номерата на своите транспондери. Името му е… — Норидж защрака по клавиатурата. — Уилям Смит.

— Още един Смит. Именно заради Джон Смит съм тук.

— Има много хора с това име.

— Знаете за кого говоря.

— Да. Било е преди моето време. — Норидж се изкашля, извърна поглед за миг и отново го насочи към Купър. — Обмисляхме да преустановим употребата на това име, но решихме, че би било победа за тероризма. Както и да е, боя се, че няма никаква връзка между този и онзи, когото търсите. При пристигането си тук всички деца получават нови имена. Всяко момче при нас е Томас, Джон, Робърт, Майкъл или Уилям. Всяко момиче — Мери, Патриша, Линда, Барбара или Елизабет. Това е част от индоктринирането им. След като едно дете бъде прието в някоя от Академиите, то остава в нея докато не се дипломира на осемнайсетгодишна възраст. В нашата работа намираме, че е най-добре да не се разсейват с мисли за миналото си.

— Миналото им. Имате предвид родителите им, нали? Семействата, дома им.

— Разбирам, че отстрани това изглежда стряскащо. Ала всичко, което правим тук, почива върху добре премислена логика. Като ги преименуваме, ние подчертаваме тяхната еднаквост. Това е начин да демонстрираме, че нямат никаква стойност, докато не завършат Академията. А когато това стане, са свободни да изберат собственото си име, да се завърнат при семействата си, ако пожелаят. Макар че сигурно ще се изненадате колко малко от тях го правят.

— Защо?

— През времето, прекарано тук, те си създават нова идентичност и предпочитат нея.

— Но защо го правите? — попита Купър. — Мислех, че целта на Академиите е да осигури специализирано обучение и да развие дарбите, които те притежават. Да възпита поколение, овладяло напълно потенциала си.

Директорът се облегна назад в стола си; лактите му почиваха върху облегалките, връхчетата на пръстите му се докосваха пред тялото му. Всеки би могъл да разчете студената му отбранителна позиция, безмилостния му подход. Ала Купър виждаше и още нещо. Нещо в лекотата, с която Норидж срещаше погледа му, сигурният глас, с който каза:

— Мислех, че един агент на Департамента за анализ и реагиране няма защо да задава подобни въпроси.

— Това не е точно моята област.

— И все пак несъмнено бихте могли да получите тези отговори и без да идвате дотук…

— Предпочитам да видя с очите си.

— Защо, нима вие не сте получили образованието си в Академия, агент Купър?

Купър се изненада не от неочакваната смяна на темата (беше я видял в извивката на устните и в бръчиците край очите на директора), а от съдържанието на въпроса.

Не съм му казвал, че съм надарен, нито пък че бях от първа степен. Сам го е разбрал.

— Роден съм през 1981 г.

— Били сте в първата вълна?

— Строго погледнато, във втората.

— Значи сте били на тринайсет години, когато първата Академия отвори врати. По онова време едва успявахме да поемем около петнайсет процента от първостепенните. С откриването на Академия „Мъмфорд“ през следващата година очакваме да сме състояние да обучим сто процента от тях. Разбира се, това не е достояние на широката общественост, но представете си само: всеки надарен от първа степен, роден в Америка. Жалко, че сте се родили толкова рано.

— Не и от моя гледна точка. — Купър се усмихна и си представи как чупи носа на администратора.

— Разкажете ми как израснахте.

— Докторе, зададох ви въпрос и искам да ми отговорите.

— Това и правя. Моля ви, доставете ми това удоволствие. Детството ви.

Купър въздъхна.

— Баща ми беше в армията. Майка ми почина, когато бях съвсем малък. Често се местехме.

— Познавахте ли много деца като вас?

— Деца на военни? — Жлъчната му част вземаше надмощие, онази, която никак не обичаше ръководни фигури.

Само че Норидж не захапа въдицата.

— Абнорми.

— Не.

— Бяхте ли близък с баща си?

— Да.

— Той беше ли добър офицер?

— Не съм казвал, че беше офицер.

— Ала все пак е бил.

— Да. И да, беше добър офицер.

— Патриот?

— Разбира се.

— Но не от онези, които сляпо боготворят знамето. За него са били важни принципите, не символът.

— Именно това е патриотизъм. Другите са просто фетишисти.

— Имахте ли много приятели?

— Достатъчно.

— Сбивания?

— Понякога. И сте на път да преминете границата на търпението ми.

Норидж се усмихна.

— Е, агент Купър, вие все пак сте обучен в Академия. Вашето детство е точно това, което се опитваме да пресъздадем. Разбира се, при нас всичко е по-интензивно и освен това им предоставяме достъп до програми, целящи да развият дарбата им, възможности, за каквито баща ви не е могъл и да мечтае. Ала вие сте били самотен. Изолиран от другите. Нерядко наказван за това, което сте. Никога не сте имали възможността да се научите да вярвате на другите абнорми и тъй като често сте били принуждаван да се защитавате заради това, че сте такъв, малко вероятно е било да потърсите други като вас. Не сте имали много приятели и сте живели в едно постоянно променящо се обкръжение, което означава, че сте отдавали особена важност на единственото неизменно сигурно нещо във вашия свят — баща ви. Той е бил военен, така че понятия като дълг и лоялност са били нещо естествено за вас. Израснали сте, усвоявайки всички уроци, които ние преподаваме тук. Дори сте отишли да работите за правителството, както става с мнозинството от нашите възпитаници.

Купър потисна порива да се наведе напред и да блъсне три-четири пъти лицето на директор Норидж в бюрото. Не беше заради нещата, които бе наговорил за неговия живот — те до едно бяха верни, но от тях отдавна вече не го болеше. Беше снизхождението, и дори още по-лошо, заплашителното ликуване, което се излъчваше от него. Норидж не просто искаше да докаже правотата си. Досущ като русокосото момче на площадката отвън, той искаше да доминира.

— Все още не сте отговорили на въпроса ми. Защо?

— Несъмнено и сам знаете отговора.

— Е, доставете ми това удоволствие.

Норидж наклони леко глава, за да покаже, че оценява върнатия удар.

— Дарбите на огромното мнозинство абнорми нямат кой знае каква стойност. Съществуват обаче единици, чиито умения ги издигат до нивото на най-великите гении в нашата история. От индивидуална гледна точка, това е достатъчна причина да обуздаем силата им. Ала онова, за което действително трябва да се тревожим, не е отделната личност. А групата. Да вземем за пример вас. Какво ще стане, ако ви нападна?

Купър се усмихна.

— Не ви го препоръчвам.

— Ами някой по-опитен от мен? Боксьор или пък специалист по бойни изкуства?

— Подготовката може да научи човек да се отбранява. Ала освен ако не е страшно добър, тялото му пак ще издаде какво възнамерява да стори. Благодарение на което за мен е лесно да го избегна.

— Разбирам. Ами ако ви нападнат трима специалисти по бойни изкуства?

— Ще победят — сви рамене Купър. — Твърде много атаки за проследяване.

Норидж кимна, а после каза тихо:

— Ами ако са двайсет напълно обикновени, нетренирани, леко позатлъстели души?

Купър присви очи…

Каза „нашата история“ и „тяхната сила“. За него абнормите не са хора.

Въпреки това ни познава толкова добре, че успя да види дарбата ти. Това знание е приложено към всеки аспект от живота тук.

Направи дисекция на миналото ти и на болезнените места в него, основавайки се единствено на този разговор.

Би могъл да илюстрира идеята си по десетки различни начини, ала той избра битката като метафора.

… и каза:

— Ще загубя.

— Именно. И ние на всяка цена трябва да запазим това предимство на своя страна. Няма друг начин. Не бива да допуснем надарените да се обединят. Затова от малки ги учим, че не могат да си имат доверие един на друг. Че останалите абнорми са слаби, жестоки и ограничени. Че едничката им утеха идва от един-единствен нормален индивид, ментор, като жената, която чухте по-рано. Учим ги и на основни ценности, като подчинение и патриотизъм. По този начин защитаваме човечеството. — Норидж поспря и по лицето му се разля зъбата усмивка. Беше странно изражение, многозначително. Изглеждаше така, сякаш стига да имаше възможност, би отхапал парче от него. — Е, това отговаря ли на въпроса ви?

— Да — отвърна Купър. — Сега ви разбирам.

Норидж наклони глава на една страна. Независимо дали беше схванал истинското значение на думите му, или не, със сигурност беше доловил най-малкото тона му.

— Извинете. Накарате ли ме да се разприказвам за това, си е опасно.

Без майтап.

— Би трябвало да спомена и осезаемата полза. Възпитаниците на Академиите са постигнали невероятни успехи в областта на химията, математиката, инженерството, медицината, всички те — под контрола на правителството. Онова записващо устройство, за което ви споменах? Нанотехнологията е дело на бивш ученик. Най-съвременното военно оборудване е проектирано от абнорми. Компютърните системи, които ни свързват. Дори новата фондова борса, която — каква ирония! — е направена така, че да е неподатлива на манипулации от страна на абнормите. Всички тези неща се дължат на възпитаници на Академиите. И благодарение на работата ни, всички те се управляват и контролират от правителството на Съединените щати. Несъмнено ще се съгласите, че като нация — като народ — не можем да допуснем един нов Ерик Епщайн.

Кой народ по-точно?

Купър усещаше как в него се надига вик. Гняв, на който ужасно му се искаше да се поддаде. Всичко тук бе по-ужасно, отколкото си бе представял.

Не. Бъди откровен. Никога не си си позволявал да си го представиш. Не и действително.

И все пак, сега, когато знаеше истината, какво можеше да направи? Да убие директора, а след това и персонала? Да срине стените и да взриви спалните помещения? Да изведе децата както Мойсей — евреите от Египет?

Или това, или да се махне оттук още сега. Купър се изправи.

Норидж изглеждаше учуден.

— Значи сте удовлетворен?

— Ни най-малко.

Само че ако останеше и миг повече, щеше да експлодира, така че той излезе от кабинета, през лъснатите коридори, покрай тесните прозорци със скалистия им, вечнозелен изглед. Мислейки си: Не може това да е начинът.

Както и: Джон Смит е бил възпитан в Академия. Не в тази, но те всички са еднакви и начело на всяка от тях стои един Норидж. Администратор, у когото е цялата власт, ловък манипулатор, който разбира и ненавижда учениците си.

Джон Смит е бил възпитан в Академия.

Джон Смит воюваше от най-ранните си години.