Маркъс Сейки
Брилянтните (41)

Глава 40

Отне му час и половина да се измъкне, без да бъде проследен.

От офиса на №900 до Мемориала на Линкълн се стигаше за двайсетина минути, ако човек тръгнеше направо. Трийсетина, ако решеше да се поразходи, наслаждавайки се на пътя, който бе един от най-известните в света. Покрай Източното крило на Белия дом, в чиито прозорци грееше светлина по всяко време на денонощието. Вашингтонският монумент — копие, забито в сърцето на нощта, а светлинката, предупреждаваща самолетите, примигваше бавно на върха му. Набраздените от вълнички отражения във водата на езерцето в Парка на конституцията. Лъскавият черен белег на Мемориала на ветераните от Виетнам, разсичащ хълма. И накрая — внушителната неокласическа грамада на Мемориала на Линкълн. Широките мраморни стъпала, отвеждащи до колонадата, която грееше, осветена отвътре, Честният Ейб^[1] вперил сериозен поглед напред, сякаш преценявайки страната, която някога бе водил.

Само че Купър не отиде направо. Първото, което стори, бе да се махне от сградата. Беше слязъл на улицата, откъдето бе поел първо на север, а след това на изток, докато звуците на прииждащите екипи се усилваха. Куин не се бе шегувал, казвайки, че се задава малка армия; Питърс трябва да бе повикал всички намиращи се наблизо представители на органите на реда. А като се имаше предвид, че се намират във Вашингтон, най-строго охранявания град в Щатите, това означаваше не само екипи на ДАР, но и на столичната полиция, полицията на Капитолия, пътната полиция, парковата охрана, тайните служби и господ знае кой още.

И тъй като никой от тях очевидно нямаше представа какво се случва и кого търсят, най-доброто описание на случващото се беше „мазало“.

Купър предполагаше, че това може и да беше нарочно, че Питърс бе възнамерявал да събере възможно най-много военна сила на едно място, а сам той да ги ръководи от въздуха. Объркването щеше да му осигури необходимата свобода да представи случилото се както си поиска, най-вероятно — че Ник Купър, отцепилият се агент, който се бе превърнал в абнормален терорист, бе отвлякъл семейството си, преди да бъде хванат натясно в тази сграда от Службата за законосъобразност. Всички тези допълнителни подкрепления щяха да направят добро впечатление — триумф на сътрудничеството между различните агенции, който обаче нямаше да засенчи факта, че истинските заслуги за успеха принадлежат на ДАР. Моите извинения, Дрю. Предполагам, че да паднеш върху паважа от височина от дванайсет етажа, ще ти пообърка плановете.

Добрата новина беше, че без някой, който да ги ръководи, всичките тези сили на реда само си пречеха. Сирени и светлини, отряди за бързо реагиране и безлики, барикади и значки. Купър се възползва от объркването, за да се поотдалечи, а след това всичко бе съвсем просто. Влизаше и излизаше от сгради, качи се на метрото и пропътува една спирка на север и две на юг, обиколи една пресечка два пъти във всяка посока и най-сетне тръгна през „Националната алея“.

Час и половина по-късно седеше на една пейка в парка, загледан в Ейбрахам Линкълн. Оставаха още двайсет минути, преди да може да се срещне с Куин и Шанън.

Двайсет минути преди да види децата си.

Двайсет минути, за да реши съдбата на света.

Беше извадил дейтапада си и бе пъхнал драйва в него. След това бе подготвил видео файла за разпространение. Беше си извлякъл поука от грешката на Джон Смит — вместо да го изпрати на шепа журналисти, чиято уста можеше да бъде запушена, той възнамеряваше да го качи в общодостъпна система за размяна на видео файлове. Всичко, което трябваше да стори, бе да натисне бутона „изпрати“ и видеозаписът щеше да се разпространи като пожар. Само след час щеше да е стигнал до хиляди души; до сутринта щеше да е навсякъде, по всеки новинарски канал, на всеки уебсайт. Целият свят щеше да узнае грозната истина.

Всичко, което трябваше да стори, бе да натисне един бутон.

Какво бе казал Питърс? „Това е по-голямо от теб и мен. Направиш ли го, светът ще пламне.“

Несъмнено щеше да означава края на тази държавна администрация. Президент, записан да упълномощава убийството на невинни граждани? Щяха да го разпънат на кръст; очакваше го затвор, може би дори нещо по-лошо.

Купър нямаше нищо против. Ала проблемът с разпалването на искри бе, че да контролираш огъня изобщо не е лесно. Колко надалеч щеше да се разпростре този?

Доверието във властта, което и бездруго бе по-ниско отвсякога, щеше да се срине. Дълбоко в сърцата си американците вече усещаха, че лидерите им не ги е грижа за тях. Хората мислеха за политиците по най-обезверен и циничен начин и не без основание. Ала между това и да открият, че властта поръчва убийството им, имаше огромна разлика.

А и Службата за законосъобразност. За да има какъвто и да било шанс да оцелее, тя трябваше да се отрече от Питърс, да го обяви за фанатик, надхвърлил всякакви граници. И дори тогава агенцията пак можеше да бъде закрита.

Което не беше изцяло положително. Да, Питърс беше злоупотребил с агенцията. Ала заплахата от агресивни абнорми бе истинска. Може би не всеки, когото Купър беше премахнал, беше мръсен. Но много от тях бяха. Без Службата за законосъобразност нямаше да има кой да ги възпира.

И не само това. Записът напълно оневиняваше Джон Смит за случилото се в „Монокъл“. Превръщаше го от терорист обратно в борец за свобода, може би дори в герой. Мнозина щяха да се изпълнят с уважение и възхищение към него. За тях той щеше да бъде един достоен нов глас. Може би дори възможен лидер.

Плашеща мисъл. Смит притежаваше ума и проницателността, от които се нуждаеше един водач. Но Купър нямаше вяра на сърцето му. Беше признал, че е залагал бомби, посявал вируси, убивал цивилни. Смит не носеше вина за „Монокъл“, ала въпреки това не беше невинен.

Може би Питърс бе имал право. Да сподели този запис, би означавало да подпали света.

Разбира се, има и друго решение.

Би могъл да накара записът да работи за него. Заплашвайки да го разпространи, би могъл да изнудва президента Уокър. Сам да оглави Службата за законосъобразност, да ръководи агенцията така, както би трябвало. Би могъл да се настани в стола на Дрю Питърс и да взема правилните решения. Да се бори да предотврати войната, вместо да я подклажда.

Изкушаваща мисъл. През целия си живот като възрастен, Купър се беше борил да защити страната си. Първо, от външни заплахи, в армията, а после от една много по-голяма заплаха — собственото й бъдеще. Ако между нормални и брилянтни избухнеше открит конфликт, щяха да потекат реки от кръв; бащи щяха да се обърнат срещу синовете си, съпрузи — срещу жените си. Братя срещу сестрите си.

Дали един ден Кейт и Тод щяха да бъдат принудени да вдигнат оръжие един срещу друг?

Не можеше да го допусне. Именно това бе причината за всичко, което бе правил. Доброто и лошото, справедливото и погрешното. Всичко бе заради онова едничко убеждение — че някак си, по един или друг начин, децата в този прекрасен нов свят ще трябва да намерят начин да живеят заедно.

И ако използваше записа, вместо да го сподели, Купър можеше да помогне това да се случи. Да промени системата отвътре.

Вдигна поглед и го зарея в кадифения мрак на вашингтонската нощ. Ниски облаци, обагрени в пурпур от светлината на мрамор и монументи, от механизмите на властта. От един град, който би трябвало да символизира нещо.

Измежду внушителните колони Ейбрахам Линкълн все така се взираше с тревожно изражение. Най-кървавата война в историята се бе случила в неговото време, под неговото командване. Можеше ли страната да преживее втора гражданска война?

Купър погледна часовника на дейтапада си. Време бе да върви.

Истина или власт?

Помисли за децата си.

А после натисна бутона за изпращане, сложи дейтапада на пейката и го остави там.

Може би светът щеше да пламне. Ала ако истината бе всичко, което бе необходимо, за да запали този огън, може би трябваше да пламне.

Така или иначе, неговата роля в тази война бе приключила.

* * *

Пет минути по-късно едно такси го остави в Шоу, на една тиха уличка с малки къщи. Водещ началото си от лагерите на освободени роби, някога Шоу беше вашингтонският Харлем^[2] (и добрият, и лошият Харлем), ала през последните десетилетия тук постепенно бяха започнали да се заселват и по-заможни обитатели, бели професионалисти, изместващи постепенно черните работници. За добро или лошо, всичко се променяше.

Купър плати на шофьора и слезе пред спретната къща във викториански стил. Прозорците на долния етаж светеха, виждаше се как вътре се движат фигури. Куин се бе облегнал на колата си и въртеше незапалена цигара между пръстите си.

— Ето че пристигна.

— Аха. Избрах живописния път.

— А Питърс?

— И неговият път беше живописен. Но далеч по-кратък.

— Изгаряше от желание да го кажеш, нали?

— Мъничко. Семейството ми?

— Вътре са. Аз от един час стоя тук, не съм забелязал никакви признаци за неприятности.

— Шанън? Каза, че била ранена.

— Аха. Гаден удар от едната страна на главата. Ухото й цялото е окървавено, но иначе е добре. — Куин се усмихна. — Адски е ядосана обаче. Според мен тя съвсем сериозно се е смятала за невидима.

— И почти е.

— Така си е. И като стана дума… — Куин бръкна в джоба си и извади минидрайв, подобен на другия. — Записът от охранителните камери на №900. Всички камери, половин час преди нашето пристигане, чак докато си тръгнахме. Изтрих техните записи. Ние също сме невидими.

— Ти си същинско чудо, Боби.

— Гледай да не го забравяш. — Партньорът му налапа цигарата и отново я извади. — Е, как мислиш? Агенцията ще си признае ли какво се е случило?

— Съмнявам се. Сигурен съм, че и в този момент някой умник от връзки с обществеността съчинява история, с която да замажат всичко.

— Директор Дрю Питърс, доведен до ярост от съвременната естетика, изпразва пистолета си в офиса на едно студио за графичен дизайн, преди да се хвърли от покрива.

— Нещо такова. — Някакво движение привлече погледа на Купър. Входната врата се отвори и две фигури излязоха навън. — На сигурно място ли сме тук?

— Къщата принадлежи на приятел на приятел, никаква връзка.

Куин проследи погледа му и видя Шанън и Натали на верандата. Те разговаряха, но дори от това разстояние Купър можеше да разчете напрегнатостта в телата им, неловкостта помежду им.

Бивша жена и новата… каквото и всъщност да е тя.

Куин очевидно забеляза същото.

— Ау. Изглежда ми неловко. Най-добре отиди, преди да са извадили ножовете.

— Аха. — Купър тръгна по алеята, но после отново се обърна. — Боби? Благодаря ти. Дължа ти едно.

— Как ли пък не — усмихна се Куин. — Дължиш ми много повече от едно.

Купър се разсмя.

Чула смеха му, Натали се напрегна. Както винаги, Купър съвсем ясно прочете мислите й. Виждаше радостта й, облекчението й, че той е невредим, и гнева за онова, което бе трябвало да понесе през последните шест месеца. Ухото на Шанън беше превързано, по ризата й имаше кръв. Обикновено плавните й движения сега изглеждаха сковани.

— Здрасти — каза Купър, местейки поглед между двете жени.

— В безопасност ли сме? — попита Натали.

— Да.

— Всичко свърши?

— Да.

— И ти ще се върнеш при нас?

— Да — отговори Купър и видя как Шанън още повече се скова. — Предполагам, че не е нужно да ви запознавам?

— Не — каза Натали. — Шанън се погрижи за това. Тя е невероятна.

— Знам. — За миг очите на Купър се задържаха върху деликатните й черти. — И двете сте невероятни. Без вас нямаше да успея.

След това не знаеше какво още да каже; очевидно и те нямаха представа. Натали скръсти ръце на гърдите си. Шанън премести тежестта на тялото си от единия крак върху другия. След миг заяви:

— Ами аз ще си вървя, ще те оставя да се видиш със семейството си. — Тя протегна ръка на Натали. — Приятно ми беше да се запознаем.

Натали я погледна, погледна и протегнатата й ръка. А после пристъпи покрай нея и обви ръце около другата жена.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Благодаря ти.

Шанън кимна и отвърна на прегръдката й, макар и малко неловко.

— Да. Децата ти са красиви.

— И живи, благодарение на теб. — Натали я задържа в прегръдките си още миг, а после отстъпи назад. — Ако някога се нуждаеш от каквото и да било, каквото и да било, не се колебай. Окей?

— Окей. — Шанън погледна към Купър. — Е, ще се виждаме, предполагам.

След това слезе от верандата и пое по алеята.

Купър я погледа как се отдалечава и отново се обърна към бившата си жена. За повечето хора стойката й не би издала нищо, но той я четеше без проблем, книга, която познаваше като петте си пръста. Искрена благодарност, смесена с неудобство. И в това нямаше нищо чудно — през последните шест месеца и нейният живот се бе превърнал в кошмар; правила го бе заради децата им, също като него, и някак си трябва да бе мислила за Купър като за свой партньор във всичко това. Като съпруг, отново, въпреки всичко. Трябва да я беше жегнало да види едва забележимите признаци за връзката му с Шанън. А последното, което Купър искаше, бе да я нарани. Щеше да й обясни, да й помогне да разбере…

— Децата добре ли са?

— Те… ще бъдат добре. Искаш ли да ги видиш?

— О, господи, да! — Купър тръгна към вратата, но спря. — Само една секунда, окей? — Без да чака отговор, той забърза по стъпалата и улови Шанън над лакътя. — Почакай.

Тя се обърна към него. Изражението й беше непроницаемо.

— Какво?

Купър отвори уста и отново я затвори. Най-после каза:

— Оцеляхме.

— Забелязах.

— И спасихме света.

— Браво на нас.

— Ами…

Тя го погледна и по устните й пробяга онази нейна усмивчица.

— Да?

— Е, ти каза, че ако оцелеем, ще излезеш с мен.

— Не. Казах, че ако оцелеем, можеш да ме попиташ дали искам да изляза с теб.

— Ами добре. — Купър сви рамене. — Какво ще кажеш? Искаш ли да излезем на среща, която не включва престрелки?

— Не съм сигурна. — Тя зае предизвикателна поза. — Какво ще правим без тях?

— Все ще измислим нещо. — Купър се усмихна и тя му се усмихна в отговор.

— Окей, Ник. Но гледай да не е нещо скучно.

— Дадено.

— Дадено. А сега върви.

Той кимна и пое обратно към къщата. Сети се за нещо и се обърна.

— Хей, почакай, все още не знам…

Шанън я нямаше.

Как го прави?

Купър поклати глава, усмихна се широко и се отправи към къщата. Вратата беше отворена и той чу гласа на Натали, а после тримата се показаха на прага.

Тод и Кейт бяха пребледнели, личеше си, че са плакали. В този миг Купър видя всичко, което бяха преживели. Месеците, които беше пропуснал, напрежението върху тях. Ужасите на света. И най-вече нещата, които се бяха случили от вчера насам, неща, които те не разбираха, които не можеха да разберат, но които щяха да ги бележат. Децата му бяха ранени, изведнъж си даде сметка той. Не физически, ала не всички рани бяха физически.

Този миг изтръгна сърцето му от гърдите. Вледеняващ миг, от който никога нямаше да се отърси.

А после те го забелязаха. За миг не знаеха какво виждат. Беше тъмно, бяха минали шест месеца — истинска вечност на тяхната възраст — и за миг не го познаха.

Кейт беше първа. Очите й се разшириха и тя погледна първо към Натали, а после обратно към него.

— Татко? — каза Тод.

И ето че те тичаха по стъпалата и по пътеката, право в обятията му, той ги вдигна във въздуха и те всички се смееха и плачеха, и повтаряха имената си един през друг, и тяхната топлина, уханието им, първичната утеха, приливът на емоции, какъвто никога досега не бе познавал и какъвто винаги бе познавал, онова, заради което всичко си струваше. И в този миг Купър си даде сметка, че не е бил прав.

Неговата роля във войната не беше приключила. Ни най-малко.

Децата му се нуждаеха от свят, в който да израснат, бъдеще, достойно за тях и докато този ден не настъпеше, неговата битка нямаше да свърши. Докато се водеше война, Купър щеше да бъде част от нея.

Ала за миг, докато ги прегръщаше толкова силно, че костите им се притискаха в неговите, докато Тод се бе вкопчил в гърдите му, а Кейт бе заровила лице в шията му, докато Натали слизаше по стъпалата, за да прегърне и тримата, докато вдъхваше уханието на косата на сина си и вкусваше сълзите на дъщеря си, всичко друго остана на заден план.

Бъдещето можеше да почака. Поне за мъничко.