Маркъс Сейки
Брилянтните (11)

Глава 10

Апартаментът на Купър в Джорджтаун се намираше на осем километра от къщата, която двамата с Натали бяха делили в Дел Рей. Като повечето квартали на Вашингтон, той си имаше своите моменти на великолепие, накъсани от дълги промеждутъци от сива грозота, всичко това — разделено на агонизиращо къси пресечки, на всяка от които имаше светофари. Добавете трафика и осемте километра обикновено се минаваха за двайсет и пет минути, трийсет, ако не вземете магистрала 395 и се придържате към обикновените улички.

Купър ги взе за дванайсет.

Избра „Джеферсън Дейвис“, подчертано некрасива улица, но с четири ленти във всяка посока. Транспондерът в колата му излъчваше сигнал, който го оповестяваше като агент на Службата за законосъобразност на всички ченгета в радиус от един километър, така че той се отнасяше към ограниченията за скоростта като с шега, а към червената светлина на светофарите — като с предложение, което изобщо не беше длъжен да приеме. Когато пред него разцъфна леха от стопове, той мина на трета и се качи на междулентовата ивица.

Когато пое по нейната улица, намали (беше пълно с деца), паркира, угаси двигателя и излезе — всичко това с едно движение.

Натали вече излизаше, за да го посрещне. Беше облечена за работа — ботуши, сива пола до коленете и мек бял пуловер. Независимо че очите й бяха сухи, а спиралата й не беше размазана, за Купър тя ридаеше с глас. Той отвори обятия и тя се хвърли в тях, обви ръце около кръста му и го стисна с всичка сила. От нея се излъчваше усещане за влага, сякаш сълзи струяха през порите й. Дъхът й миришеше на кафе.

Купър я задържа в прегръдките си за миг, а после отстъпи назад и взе ръцете й в своите.

— Кажи ми.

— Вече ти казах…

— Кажи ми отново.

— Ще я подложат на теста. Кейт. Ще я подложат на теста. Тя е само на четири, а тестът не е задължителен, докато не стане на осем…

— Шшш. — Купър прокара палци по дланите й и ги стисна в средата. Стар жест. — Всичко е наред. Кажи ми какво се случи.

Натали си пое дълбоко дъх и го изпусна шумно.

— Обадиха се. Тази сутрин.

— Кой?

— Департаментът за анализ и реагиране. — Тя вдигна ръка към главата си, сякаш за да отметне косата си назад, ала никакъв кичур не беше паднал пред лицето й. — Вие.

В корема му сякаш имаше буца лед. Отвори уста, но не откри никакви думи, изгарящи от желание да излязат.

— Извинявай — каза Натали и извърна очи. — Това беше гадно.

— Няма нищо. — Той също изпусна шумно дъха си. — Кажи ми…

— Случи се нещо. В училище. Имаше „инцидент“. — Кавичките ясно се долавяха в гласа й. — Преди седмица. Един учител видял Кейт да прави нещо и го докладвал на ДАР.

Дарбите у децата нямаха точно определени измерения; нерядко не можеше да се каже дали едно дете е надарено, или просто много интелигентно. Ала хората, заемащи някои позиции (учители, проповедници, бавачки) трябваше да докладват всяко поведение, което смятаха за особено убедителен признак за дарба от първа степен. Едно от многото неща, които Купър ненавиждаше в това накъде отива светът. Сякаш имаше нужда от още доносници.

— Какъв инцидент? Какво е станало?

Натали сви рамене.

— Не знам. Безгръбначният бюрократ отказа да ми съобщи.

— И?

— И ме попита дали ще е по-удобно дъщеря ми да бъде подложена на теста следващия четвъртък, или следващия петък. Казах му, че тя е само на четири години, че ти работиш в ДАР. А той продължи да повтаря същото. „Съжалявам, госпожо, такава е установената практика.“ Сякаш е телефонен служител, а аз имам оплакване за шибаната си сметка.

Натали не ругае. Мисълта мина безцелно през главата му.

— Говори ли с нея за това?

— Не — отвърна тя. Пауза. — Аз ще… ние ще… трябва да го направим. Ник, тя е надарена. И двамата знаем, че е надарена. Ами ако е първа степен? — Натали се извърна с овлажнели очи; сълзите, които Купър бе съзрял в мига, в който дойде, сега можеше да види и целият свят. — Ще ни я отнемат, ще я изпратят в Академия.

— Недей. — Купър протегна ръка, улови брадичката й в шепа и обърна лицето й към себе си. — Това няма да се случи.

— Но…

— Чуй ме. Това няма да се случи. Няма да позволя да се случи. Дъщеря ни няма да отиде в Академия. — Липсва ми синът ми, пишеше на плаката й. — Точка по въпроса. Не ме интересува дали е първа степен. Не ме интересува дали е първият случай на степен нула в историята и може да манипулира пространствено-времевия континуум, докато изстрелва лазерни лъчи от пъпа си. Кейт няма да отиде в Академия. И няма да бъде подложена на теста следващата седмица.

— Тате!

Двамата с Натали се спогледаха. Поглед, далеч по-стар и от двама им. Поглед, който мъже и жени си бяха разменяли, откакто имаше майки и бащи. А после те се отдръпнаха един от друг и се обърнаха да посрещнат децата, които тичаха към тях с всичка сила. Тод беше пръв, Кейт беше плътно зад него, оставяйки мрежестата врата да се блъсне зад нея.

Купър клекна и разтвори ръце. Децата му се хвърлиха в тях, топли, живи и блажено невежи. Купър ги прегърна толкова силно, че едва не ги задуши, а после се отдръпна назад, като много внимаваше лицето му да запази съвършено невинно изражение.

— Ами сега!

Кейт вдигна разтревожен поглед. Тод, който знаеше какво предстои, се усмихна.

— Ами сега, трябва да вървя! Трябва да вървя, кой идва с мен?

— Аз! — Кейт цялата грейна.

— И аз. — Тод беше уловен между детска радост и първите наченки на срамежливост.

— Добре тогава. — Купър протегна ръце. — Заемете местата си. В случай на внезапна загуба на налягане в кабината, от тавана ще се спуснат кислородни маски. Моля, залюлейте се на тях като маймунки. Готови?

Кейт беше върху лявата му ръка, увита около нея като… е, ами като маймунка. Тод беше върху дясната, пръстите им стискаха ръката на другия.

— Окей. Пригответе се за излитане. Три. — Купър се изправи и отново клекна. — Две. — И пак. — Три!

Надигна се рязко от клекналото положение, използвайки силата на краката си, за да се завърти, а после наполовина се хвърли и наполовина бе повлечен в движението. Тод започваше да става прекалено тежък за това, ала майната му, той просто се напрегна още повече, заби здраво пети в земята и ето че те се понесоха. Светът се превърна в лицата на децата му: Кейт, която се кискаше и пищеше, и Тод — грейнал в чиста, широка усмивка, а отвъд тях неясното петно на зелена морава, кафяво дърво и сива кола. Купър ускори темпото, краката му се движеха като краката на танцьор, ръцете му бяха разперени широко и сега децата му се рееха във въздуха. — Излитане.

След време щеше да си спомня този момент. Щеше да го изважда на повърхността и да го разглежда като избелялата фотография на ветеран от войната, последната реликва от един живот, който бе пристанът, от който той се бе откъснал и се рееше в открито море. Котва или пък пътеводна звезда. Лицата на децата му, усмихнати, доверчиви, а светът отвъд тях — зелена вихрушка.

После Тод каза:

— Искам да летя!

— Така ли?

— Иииииискааааам дааааа лееееетяяяя!

— Добре тогава. — Купър стисна зъби и се завъртя още по-бързо: ново завъртане, после още едно, а когато завърши третото, дясната му ръка се вдигна високо, Тод го пусна, а той пусна Тод и за късче от секундата видя как синът му полита, с високо вдигнати, отметнати назад ръце и развяна около лицето коса, а после собствената му инерция го скри от погледа му. Кейти продължаваше да стиска ръката му, докато той започна да забавя темпото, едно завъртане, Тод се спускаше към земята, второ завъртане, Тод лежеше по гръб и се заливаше от смях, трето завъртане, приземяване, светът на Купър — леко нестабилен, докато от завъртането Кейти се блъсна лекичко в него. Когато спря, той пусна ръката й, но я задържа близо до себе си, изчака я да си възвърне равновесието, безкрайната родителска мисия да се погрижи дъщеричката му да не падне и да си счупи черепа, да не налети на нещо остро, да не усети коравите ръбове на света.

Ами ако е първа степен? Ще ни я отнемат, ще я изпратят в Академия…

Купър тръсна глава и като оправи усмивката си, се наведе, опрял лакти в коленете си. Дъщеря му се взираше в него със сериозни очи. Синът му лежеше по гръб на земята.

— Тод? Всичко наред ли е там?

Ръката на сина му се изстреля нагоре с вдигнат палец. Купър се усмихна. Погледна към Натали и видя изражението й, щастието, което едва прикриваше стаения под него страх. Тя го улови, докосна отново косата си и каза:

— Тъкмо се канехме да хапнем. Ти закуси ли вече?

— Не — излъга Купър. — Какво ще кажете, деца? Закуска? Прословутите бронтозавърски яйца на мама?

— Татко. — Тод се изправи и отупа тревата от панталона си. — Те са най-обикновени яйца.

Купър понечи да подхване старата им закачка („Някога виждал ли си бронтозавърски яйца? Не? Е, тогава откъде знаеш…“), но усети, че не е в състояние да го направи.

— Имаш право, мой човек. Какво ще кажеш за няколко обикновени яйца?

— Окей.

— Окей. — Купър размени с Натали поглед, който никой друг не би забелязал. — Ще помогнеш ли на мама със закуската? Аз ей сега идвам.

Бившата му жена посегна и улови ръката на сина си.

— Хайде, летецо. Да вървим да приготвим закуската.

За момент Тод изглеждаше объркан, но последва Натали в къщата. Купър се обърна към Кейт.

— Искаш ли отново да летиш?

Тя поклати глава.

— Ама че облекчение. Толкова бързо растеш, че много скоро ти ще го правиш с мен.

Връзката на обувката му се беше развързала и той се наведе да я оправи.

— Тате? Защо мама се страхува от мен?

— Какво? Какво имаш предвид, миличка?

— Гледа ме и е уплашена.

Купър се взря в дъщеря си. Брат й беше неспокойно бебе и Купър безброй пъти беше прекарвал малките часове на нощта като го люлееше, говореше му, успокояваше го. Нерядко не смееше дори да помръдне, когато Тод заспеше, сигурен, че и най-малкото движение може да събуди малкото му момченце. И в тези часове той играеше игра със себе си, взираше се в гъстата тъмна коса на сина си (сега изсветляла до кестеняворуса), във високото чело, устните, които сякаш бяха взети направо от лицето на Натали, ушите — досущ като тези на дядото на Купър, все външни неща, и се опитваше да открие себе си в тях. Други хора му казваха, че го виждат, ала той така и не успяваше, поне докато Тод не поотрасна и не започна да прави физиономии съвсем като неговите.

Ала Кейт… Беше видял себе си в своята дъщеря от деня, в който тя се появи. И не само в чертите й. То беше в начина, по който се държеше, начина, по който виждаше нещата. „Сякаш светът е система“, казал бе той на Натали преди години, „и тя се опитва да я проумее, ала знае, че все още не разполага с цялата информация“. Кейт беше спокойно дете, но когато искаше нещо, било то гърдата на мама, леглото си или чиста пелена, ясно даваше да се разбере.

— Защо мислиш, че е уплашена, миличка?

— Очите й са по-големи. И кожата й е по-бяла. Изглежда сякаш плаче, но не плаче.

Купър сложи ръка върху…

Разширени зеници.

Кръвта се е оттеглила от кожата към мускулите, за да улесни реакцията „битка или бягство“.

Увеличен тонус на кръговия очен мускул.

Физиологични реакции на страх и тревога. Онзи тип информация, която ти четеш като билборд.

… рамото на дъщеря си.

— Преди всичко, мама не се бои от теб. Не си го помисляй нито за миг. Майка ти те обича повече от всичко на света. Както и аз.

— Обаче тя се страхуваше.

— Не, миличка. Не се е страхувала от теб. Имаш право, била е разстроена. Ала не заради теб, нито заради нещо, което си направила.

Кейт го гледаше настойчиво, захапала крайчеца на устната между зъбите си. Купър виждаше, че се бори с несъответствието между това, което той й бе казал, и онова, което тя бе видяла. Усещането му беше познато. Беше част и от неговото израстване.

Всъщност и досега си беше нещо обичайно.

Приклекнал до този миг, той седна на земята с кръстосани крака, така че сега лицето му беше по-ниско от това на дъщеря му.

— Вече си голямо момиче, така че ще ти кажа някои неща, които може и да не разбереш напълно точно сега. Окей? — Кейт кимна сериозно и той продължи: — Знаеш, че всички хора са различни, нали? Някои са високи, други са ниски, някои имат руса коса, а други обичат сладолед. И никое от тези неща не е правилно или погрешно, нито по-добро или по-лошо. Ала някои хора са много добри в неща, в които другите не са. Като да разбират музиката, да събират страшно големи числа или пък да виждат когато някой е ядосан или уплашен, дори ако той не си го признава. Всеки го умее по мъничко, но някои хора го правят наистина, ама наистина добре. Като мен. А мисля, че и като теб.

— Значи е нещо хубаво?

— Нито хубаво, нито лошо. То е просто част от нас.

— Но не и от другите.

— От някои. Не много.

— Значи аз съм… — Тя отново захапа устната си. — Аз съм изрод?

— Какво? Не. Откъде го чу?

— Били Паркър каза, че Джеф Стоун е изрод и всички се смяха и после никой вече не искаше да си играе с Джеф.

И това е квинтесенцията на човешките отношения.

— Били Паркър ми звучи като побойник и грубиян, който тормози по-слабите от него. И недей да използваш тази дума, тя е лоша.

— Но аз не искам да съм странна.

— Миличка, ти не си странна. Ти си съвършена. — Купър я помилва по бузата. — Чуй ме. Това е същото като да имаш кестенява коса или да си умна. То е част от теб. Не определя коя си. Това зависи от теб. Ти решаваш коя искаш да бъдеш, с всеки избор, който правиш.

— Но защо мама беше уплашена?

А ти си мислеше, че ще се измъкнеш. Умно момиче. Какво ще кажеш, Куп?

Когато Натали беше бременна, двамата често бяха обсъждали как ще разговарят с децата си. Кои истини ще им кажат и кога. Дали щяха да им обяснят, че Дядо Коледа е истински или пък че е игра, която хората са си измислили; как ще отговарят на въпроси за мъртви златни рибки, Бог и употребата на наркотици. Бяха се съгласили, че решението е да бъдат откровени, но да не задълбават в нещата; че размътването на въпроса бе за предпочитане пред това да излъжат направо и че има възраст, в която да кажеш: „Е, откъде ти мислиш, че идват бебета?“ е за предпочитане пред таблици и диаграми.

Интересно, изобщо не се бяха запитали какво би било, ако детето им можеше да прозре през тях. Десетки изследвания показваха, че вероятността надарени родители да имат надарено дете не е по-голяма от тази то да се роди на обикновени родители и че ако наистина им се родеше такова, не съществуваше особена връзка между дарбата на родителя и тази на детето. Всъщност като малки надарените деца рядко проявяваха точно определена дарба. На възрастта на Кейт тя обикновено се изразяваше по-скоро в забележителна лекота при боравенето с мотиви и скрити закономерности, която един ден можеше да има математическо проявление, а друг ден — музикално.

Ала ето че дъщеря му бе в състояние да улавя и разчита едва забележимите движения на мускулите на окото.

Тя е първа степен.

— Има хора — започна Купър, като си подбираше внимателно думите и контролираше изражението си, — които искат да знаят за хора като нас. Такива, които могат да правят нещата, които ти умееш, и нещата, които аз умея.

— Защо?

— Сложно е, фъстъчето ми. Това, което трябва да знаеш, е, че мама не се бои от теб. Просто се е… изненадала. Един от онези хора й се е обадил днес и това я е изненадало.

Кейт се замисли над думите му.

— Те също ли са от онези, които тормозят по-слабите?

Купър си спомни Роджър Дикинсън.

— Някои от тях. Други са добри.

— Този, който се обади на мама, от лошите ли е бил?

Купър кимна.

— Ще го набиеш ли?

Той се разсмя.

— Само ако се налага. — Той се изправи и се наведе, за да я вдигне на хълбок. Започваше да става прекалено голяма за това, но точно в този миг Купър не го беше грижа, нито пък Кейт. — Не се тревожи за нищо, окей? Двамата с майка ти ще се погрижим за всичко. Никой няма да…

Ако тестът покаже, че е първа степен, ще я изпратят в Академия.

Ще й дадат ново име.

Ще й имплантират микрофон.

Ще отрасне в подозрение и страх.

И ти никога вече няма да я видиш.

— … ти стори нещо лошо. Всичко ще бъде наред. Обещавам. — Той се взря в очите й. — Вярваш ли ми?

Кейт кимна, дъвчейки отново устната си.

— Добре тогава. А сега да вървим да хапнем яйца.

Купър се отправи към вратата.

— Тате?

— Да?

— Ти уплашен ли си?

— Изглеждам ли ти уплашен? — Той й се усмихна.

Кейт поклати глава за „не“, поспря и кимна за „да“. Сбърчи устни. Накрая каза:

— Не съм сигурна.

— Не, миличко. Не съм уплашен. Заклевам ти се.

Не, не страх изпитвам.

Не, не е страх.

А ярост.