Маркъс Сейки
Брилянтните (5)

Глава 4

— Какво е нападението?

— Вече ви казах, не знам. — Гласът на Васкес беше едновременно изтощен, уплашен и горящ от желание да угоди. — Знам само, че се подготвя такова.

— Да, все това повтаряш. — Дикинсън потропа с пръсти по металната маса. — Работата е там, че не си ми дал никакъв повод да ти вярвам.

Разпитваха го вече от половин час и като цяло Купър беше оставил Дикинсън да се погрижи за началната фаза. Разпитът беше като танц и макар ранните стъпки да бяха важни, те не бяха деликатни, така че той използва времето, за да прецени Браян Васкес, да си набележи тиковете и издайническите му жестове, да прецени енергията, която се излъчваше от него. Една от особеностите на дарбата му беше, че понякога виждаше хората почти като цветове. Не буквално (дарбата му нямаше оптически прояви), а подразбиращо се. Съчетаният ефект от десетки едва забележими движения на мускулите; нивото на дисхармония между онова, което човек споделяше, и онова, което задържаше за себе си — в ума му всичко това придобиваше оттенъци по същия начин, по който горещата супа имаше червен вкус, а гората миришеше зелено. Натали беше метличеносиньото на ясно зимно утро, честно и хладно. Директорът Питърс беше светлосивото на скъп костюм.

В ума на Купър Браян Васкес беше особено оранжево, клокочещо от напрежение, гневно, ала нефокусирано, криеше нещо, но не се справяше много добре.

— Никога ли не сте отваряли историческа книга? Това е революция. Всичко се разиграва в отделни килии, за да не можем да се предадем един друг. Не мога да ви кажа какво ще бъде нападението, защото не знам. Той нарочно го направи така.

— Като „той“ в случая е Джон Смит — уточни Дикинсън.

— Да.

— И ти си говорил с него?

— Не. Алекс.

— Лично? — обади се Купър.

— Не. — Колебанието в гласа му бе едва доловимо. — По телефона.

Ти, лъжливо копеле. Сестра ти се е срещнала с Джон Смит лично. Нищо чудно, че скочи от покрива.

Ала на глас каза:

— Откъде си сигурен, че не те е излъгала?

— Тя ми е сестра.

— Помогна ли й с написването на вируса?

Васкес изглеждаше слисан.

— Знаем за това, Браян. Знаем, че е работила върху вирус, целящ да извади от строя системите за управление на военната авиация. — Той се наведе през масата. — Ти ли беше този, който щеше да го пусне в действие?

— Не. — Гласът му прозвуча съвсем слабо и той опита отново. — Не. Аз помогнах с техническите спецификации. Алекс знае всичко, което има да се знае за компютрите. Но когато става дума за самолети… — Васкес се разсмя. — Не съм сигурен дали знае как да си закопчае колана. Само че вирусът трябваше да бъде пуснат зад защитните им стени, с администраторски права. Би бил нужен някой, който е много по-високо в йерархията от мен.

— Кой?

— Не знам. — Погледът му не трепваше, пулсът му беше ускорен, но не повече, отколкото досега. Казваше истината.

— Е, какъв е бил планът?

— Вдругиден трябваше да го предам на един човек.

— На кого?

— Не знам. Аз просто трябва да се появя и той ще се свърже с мен.

— Откъде знаеш, че е мъж?

— Така каза Алекс.

— Къде?

Браян Васкес скръсти ръце.

— За идиот ли ме мислите? Няма да ви дам информация без нищо в замяна. Дори не съм сигурен, че Алекс наистина е при вас.

Дикинсън се приведе напред, лицето му беше сурово.

— Имаш ли някаква представа колко сериозно си загазил? Изобщо не се шегувах, когато ти казах, че ще направя така, че да се изпариш. — Той се обърна към Купър. — Шегувах ли се?

— Ни най-малко — потвърди Купър, следейки каква реакция ще последва думите му.

Адамовата ябълка на Браян подскочи, по скулите му избиха капчици пот, ала той се владееше, когато каза:

— Аз не съм единственият, който е загазил. И вашето положение не е по-добро.

— И защо? — попита Дикинсън с вълчата си усмивка. Опасната.

— Защото каквото и да е нападението, то ще се случи много скоро и ще бъде нещо голямо. Достатъчно голямо, че това, което ние правехме, да е просто помощен елемент. Нима не разбирате? — Браян се приведе напред. — Двамата с Алекс трябваше да отслабим възможността на военните да реагират на истинската атака. Е, кажете ми сега, кой е затънал до уши?

Мисълта на Купър се върна към разговора му с Боби Куин в самолета и думите на Куин, че се носели слухове и всички били настръхнали. Службата за законосъобразност редовно следеше телефонните и дигиталните комуникации в цялата страна. Ако се подготвяше нападение със значителни мащаби, то щеше да бъде предшествано от най-различни закодирани комуникации. Пред очите му отново се появи Алекс Купър, точно преди да скочи от покрива. Завъртането на главата й, златистият отблясък на медальона й. Начинът, по който беше напъхала ръце в джобовете си.

— Не разбирам — каза Дикинсън. — Ти си нормален. Защо ти е да й помагаш?

Браян го изгледа така, сякаш беше захапал нещо гадно.

— Все едно да попиташ някой бял защо би излязъл на протестен поход заедно с Мартин Лутър Кинг. Помагам, защото това е правилното. Надарените са хора. Те са наши деца, наши братя и сестри, наши съседи. А вие искате да им лепнете етикети, да ги следите и експлоатирате. А онези, които не можете да контролирате, убивате. Ето защо.

Лицето на Купър си оставаше безизразно, ала умът му работеше на пълни обороти, докато разчиташе Васкес. Да помогне на сестра си беше само част от мотивацията му. Освен това гледаше на себе си като на Давид, изправил се срещу Голиат. Неоткритият герой с потенциал за безсмъртие. Точно онзи характер, от който би се възползвал един революционен лидер.

Възможно ли е между него и Джон Смит да стои само едно лице?

Мисълта беше зашеметяваща.

Седемдесет и трима загинали само в „Монокъл“. Стотици други убити след това по негова заповед, и бог знае още колко щяха да последват. Най-опасният терорист в страната и този човек може би е в състояние да те отведе до него.

Дикинсън остави мълчанието да се проточи достатъчно дълго, та да поохлади праведният плам.

— Много благородно. Дори трогателно. — Тонът му беше премерен. — Работата обаче е там, че не си тръгнал на протестен поход с Мартин Лутър Кинг, задник такъв. А правиш така, че самолетите да падат от небето.

Васкес извърна поглед.

— Тя ми е сестра — промълви най-сетне.

Флуоресцентните лампи жужаха тихичко. Купър прехвърляше през ума си плюсовете и минусите на хрумналата му тактика. Реши да я изпробва.

— Виж, Браян, ето как стоят нещата. Дотук ти все още не си се провинил в нищо сериозно. Сестра ти обаче здравата е загазила. Очаква я доживотен затвор заради този вирус. Ако извади късмет.

— Какво? — Васкес изпъна рамене. — Не. Тя не го е пуснала. Законът не позволява да я обвините само защото е планирала…

— Става дума за терористична атака срещу армията — заяви Купър. — Дело на един абнорм. Вярвай ми, когато ти казвам, че можем и ще го направим.

Браян Васкес отвори уста, после отново я затвори.

— Какво ще трябва да направя?

— Да ни заведеш на срещата.

— Само това?

Купър кимна.

— В случай че човекът ти за свръзка се появи, разбира се. Ако не дойде или ако го предупредиш, сделката се разваля.

— А в замяна…

— Лично ти гарантирам, че няма да предявим никакви обвинения на сестра ти.

Дикинсън завъртя рязко глава към Купър.

— Не е достатъчно — каза Васкес. — Искам го черно на бяло.

— Окей.

— Купър, ти…

— Млъкни, Роджър.

Купър прикова поглед в другия агент и го видя как се бори със себе си; как си припомня, че Питърс бе поставил именно него начело на разследването и как претегля този факт срещу идеята да сключат сделка, освобождаваща терорист. Видя го да се чуди дали не е защото и Купър беше отклонение; дали не проявява състрадание към един от своите.

Васкес премести поглед от единия върху другия, а после каза:

— Освен това искам да я видя.

— Не.

— Откъде мога да съм сигурен, че тя е в ръцете ви?

— Ще ти го докажа — заяви Купър. — Но ще можеш да я видиш чак след това. А ако се опиташ да ни изиграеш, никога няма да я видиш.

Оранжева омраза се излъчваше на талази от лицето на Браян Васкес. Купър го виждаше как се мъчи да реши дали е от онези, които биха се метнали през масата и биха нападнали федерален агент. Видя го как си дава сметка, че не е от тях, че никога не е бил и че яростта не променя фактите. Най-сетне Васкес сключи ръце пред лицето си и въздъхна дълбоко в дланите си.

— Окей.

— Отлично. След минута се връщаме с документа.

Стаите за разпит нарочно бяха задушни (от топлия спарен въздух хората ставаха сънливи и допускаха грешки), но в коридора имаше климатик и беше чудесно. Купър изчака да чуе как вратата на стаята се затваря зад него, и се обърна.

— Ти полудя ли? — Очите на Дикинсън бяха широко отворени. — Да пуснеш един терорист…

— Подготви документа — нареди Купър. — Направи го просто и ясно. Ако Браян изпълни нашите нареждания, няма да предявим никакви обвинения на сестра му.

— Не си ми началник.

— Вече съм. Ти реши да проявиш инициативност, забрави ли? — Купър се протегна и вратът му изпука. Уморен. — А когато приключиш с това, слез на долния етаж и вземи един медальон от личните вещи на Алекс Васкес. Златен, с формата на пойна птичка. Донеси го на Браян, за да му докажем, че сестра му е при нас.

Дикинсън изглеждаше объркан.

— На долния етаж?

— Аха. В моргата. — Той се обърна и пое по коридора, но след миг се обърна отново. — И още нещо, Роджър. Погрижи се по медальона да няма кръв, окей?