Маркъс Сейки
Брилянтните (36)

Глава 35

Пълен кръг. Животът често го правеше.

Не само че се намираше обратно във Вашингтон; беше се върнал в Джорджтаун, само на няколко пресечки от стария си апартамент — някога минаваше оттук, когато излезеше да потича. Съвсем ясно можеше да си представи тази по-стара своя версия — избеляла армейска тениска, залепнала за потните му гърди, докато той завиваше по тази отсечка на улицата. Някога това беше любимата му част — особено живописен ъгъл на невероятно живописния Джорджтаун. Оградата от ковано желязо отдясно, гъстата сянка на старите дървета, спретнатите, скъпи на вид къщи по протежение на южната страна на улицата… и елегантното изящество на гробището „Оук Хил“ от северната.

В онези дни на няколко пъти се бе разхождал из него, чел бе брошурата. Гробището беше старо, датираше някъде от средата на деветнайсети век. Прекрасно оформено, с ширналите се възвишения и тихи пътечки покрай река Потомак, осеяно със стар мрамор, монументи и надгробните плочи на заможни хора, починали през последните два века. Конгресмени. Генерали от Гражданската война, индустриални магнати… и банкери.

Беше съвършено. Намираше се близо до дома на Дрю Питърс, непроменливо и винаги достъпно. Може и да затваряше нощем, но Купър се съмняваше, че това означава нещо повече от верига, метната около желязната порта от възрастен пазач. Нищо по-лесно от това да си намериш някое потънало в тъмнина местенце и да се покатериш от другата страна. Децата вероятно го правеха непрекъснато.

На един указателен стълб близо до входа имаше карта с различните райони, обозначени с приглушени цветове: „Джойс“, „Хенри Кресънт“, „Чейпъл Хил“. Параклисът беше едно от най-посещаваните места в гробището и Купър го помнеше като прелестно място, потънало в бръшлян като блян на поет. На картата бяха отбелязани и някои от по-известните покойници.

Включително и Едуард Ийтън, „финансист и адвокат, заместник-министър на финансите при Ейбрахам Линкълн“.

Купър пое през гробището. Зидарията и пътеките бяха белязани от годините, достолепни като остарял патриций. Никога не се беше замислял сериозно къде би искал да го погребат (в главата му се въртеше не особено оформената идея за кремация), но не му беше трудно да разбере защо някой би поискал обичните му хора да почиват тук. Прекрасно място, в което да си ги представяш.

Повечето гробове бяха простички монументи — очукани от времето камъни, върху които бяха написани имена и дати и нерядко военни чинове. Ала тук-там имаше и каменни мавзолеи, сгушени в подножието на някой хълм или под клоните на старо дърво. Онзи, върху който беше издялано името „Ийтън“, имаше солиден, подобен на бункер вид. Нямаше натруфени статуи или сложни гравюри, просто две колони от двете страни на вратата и няколко малки прозорци с цветни стъкла. Място, което говореше за стабилност и вечност, несъмнено точно каквото Едуард Ийтън бе имал предвид, когато бе купил този дом за телата на праправнуци, чиито родители още не са били заченати.

Купър стоеше пред него, напъхал ръце в джобовете си. Зачуди се колко ли пъти Дрю Питърс беше идвал тук, дали и той бе заставал на същото място. Загледан в мавзолея, където почиваше съпругата му.

Географски близо, непроменливо, непокътнато, винаги достъпно и съвършено безопасно.

Всичко пасва. Но дали Питърс наистина би го използвал по този начин?

Има само един начин да разбереш.

Вратата беше от дъб, солидна и тежка, с масивни ковани панти, които изглеждаха така, сякаш можеха да са връстници на самото гробище. Бравата беше по-нова, със солидна ключалка, която изглеждаше не на място тук. Купър се огледа наоколо. На известно разстояние от него възрастна жена куцукаше по пътечката, стиснала букет в едната си ръка. Чуваше се звук от косачка на трева, а някъде по-отдалеч — сирена.

Купър коленичи пред вратата и внимателно разгледа ключалката. Преди една година, когато трябваше да проникне през някоя заключена врата, той просто я разбиваше. Насилването на ключалки беше за крадци, не за агенти на ДАР.

А после той стана крадец. Не му беше отнело дълго да се научи — след като веднъж усвоиш основното, останалото е просто въпрос на практика, а време той имаше предостатъчно. Ключалката беше неподатлива, но той се справи с нея за две минути.

Хвана желязната брава и дръпна. Пантите поддадоха с ръждиво скърцане и вратата бавно се отвори. Ярки слънчеви лъчи нахлуха в криптата. Каменният под беше покрит с дебел слой прах, въздухът миришеше на застояло.

Ето още нещо, което правиш за първи път.

Прекрачи в криптата и придърпа вратата след себе си.

Ярките лъчи изчезнаха, ала през стъклописа на прозорците се процеждаше бледа светлина. Ако светлината беше звук, тя щеше да бъде реквием, бавен, тих и пропит с чувство за загуба. Купър стоеше неподвижно и чакаше очите му да свикнат със сумрака. Мавзолеят представляваше една стая, в центъра на която имаше пейка; в стените, дълги около девет метра, като легла на етажи бяха вдълбани тераси. Четири на височина и три на дължина, по протежение на всички стени, без тази, в която се намираше вратата — тя заемаше мястото на една от колоните. Четиридесет и четири каменни легла, запълнени до последните две. Четиридесет и два ковчега, методично положени за вечни времена, под всеки от тях — гравирани имена и дати. Къща за мъртвите. Купър усети, че настръхва при тази мисъл, първична тръпка, пробягала по най-първичната част от мозъка му.

Светлината беше твърде слаба, за да различи надписите, така че той извади дейтапада си и остави електронното сияние да окъпе камъните. Странно, но това му се стори по-оскърбително, отколкото проникването с взлом. Имаше нещо нередно в това да вкара съвременния свят в тази гробница, да използва устройство, което никой не би могъл дори да си представи, когато това място е било издигнато.

А после видя, че и друг го беше правил преди него.

Кутията беше с размерите на кибрит — матовосив метал, монтиран над вратата. Нямаше етикет, не примигваха никакви светлинки, нищо, което да издава предназначението му, но Купър го разпозна. Държавна технология. По-голямата част от кутията беше батерия. Останалото — детектор за движение и предавател. Уред за дългосрочен мониторинг, от онези, които монтираш в някое скривалище и забравяш за него, просто го оставяш да си стои там и да наблюдава, пасивно, докато не улови и най-слабото движение и не изпрати сигнал.

Устройството означаваше две неща. Първо, че предположението му е вярно. Доказателството беше скрито тук. Семейството може и да избереше да монтира сензор за движение в криптата, но той нямаше да бъде технология на ДАР.

Което водеше до второто. В мига, в който Купър беше отворил вратата, устройството бе изпратило предупредителен сигнал до директора. Телефонът му вече звънеше, дейтападът пиукаше, изпращайки съобщение.

Някой е проникнал там, където не го искаш.

Сърцето на Купър заби малко по-бързо. Питърс притежаваше изумителна власт. В мига, в който получеше сигнала, той щеше да изпрати екип — най-вероятно безлики, тежко въоръжени мъже и жени, идващи насам с възможно най-голяма бързина. И тъй като директорът не можеше да си позволи риска обектът да се разприказва, екипът щеше да е получил нареждания да убива на място.

Погледнато от хубавата му страна, това означава, че мозъкът ти все още действа. Доказателството е тук.

Така че го вземи и се измитай оттук. Вече загуби цяла минута. Разполагаш с… да кажем още две.

Мамка му.

Наведе се и прочете първия надпис. „Тара Ийтън, вярна съпруга, 1812-1859“. Следващият бе на съпруга й, Едуард Ийтън, погребан две години по-късно.

Купър се обърна рязко и се хвърли към другия край на криптата. Телата трябва да бяха погребвани по реда на кончината им, което означаваше, че съпругата на директор Питърс беше някъде към края.

Третата отзад напред, както се оказа. „Елизабет Ийтън, обична дъщеря, 1962-2005“. Над надписа почиваше елегантен махагонов ковчег; дървото все още беше лъскаво, макар че капакът беше покрит с тънък слой прашец. Купър се взираше в него, поразен от онова, което виждаше — кутия, в която се съхраняваха тленните останки на едно човешко същество, жена, която никога не бе срещал, майка на деца, които го наричаха чичо Ник, които беше гъделичкал и с които се беше борил на шега.

Нямаше време да мисли за това. Започна да опипва около ковчега, прокарвайки пръсти по всеки детайл на инкрустациите му, по извивките и ръбовете; покрай тях. Нищо. Изкриви лице в гримаса, а после изви глава и се наведе над ковчега; усещаше допира на студения камък над него, прах влизаше в очите и носа му, докато ръцете му търсеха в мрака. Провери всеки ръб, плъзна ръце през тясното пространство между ковчега и каменната стена.

Нищо.

Купър отстъпи назад. Една паяжина се бе закачила за косата му и той я отмахна.

Има едно място, където не си проверил.

В главата му изникна неканена фантазия: Натали, мъртва, почиваща в стая като тази и той, промъкнал се тайно, за да отвори ковчега, очи в очи с онова, което лежеше вътре…

Мисълта беше отблъскваща във всяко едно отношение. Ала беше възможно. Не разполагаше с никакви инструменти, нищо с което да отвори капака. Щеше да му се наложи да го блъска, може би да го удря в пейката, докато дървото се строши, като през цялото време останките на Елизабет Ийтън се мятат вътре. Отвратително, но нямаше друг избор.

Само дето…

Дали Питърс би постъпил по същия начин?

Не. Той би взел със себе си инструменти. Би го отворил едва-едва, съвсем малко, но все пак — би го отворил.

Дали наистина?

… ковчегът беше затворен съвсем плътно; капакът пасваше толкова добре към основата, че беше трудно да се види къде свършва едното и започва другото. Ковчегът не само беше плътно затворен, но по него не личаха никакви следи от инструменти. Насилването на капака би оставило следа.

Първата му реакция беше облекчение.

Втората — безсилен гняв. Питърс не бе скрил онова, което той търсеше, в мавзолея на мъртвата си жена. Беше сгрешил.

Само че — не. Устройството на стената го издаваше. Доказателството беше тук. Просто не се намираше в нейния ковчег.

Купър отстъпи назад, погледна часовника си. Оставаше му една минута. Завъртя се рязко, обхождайки стаята с поглед. Четиридесет и два ковчега. Каменна пейка. Втурна се към нея, коленичи, провери отдолу. Съвсем гладка. Също като краката и ръбовете. Започна да го обзема паника. Над вратата висеше железен кръст. Провери го забързано. Нищо.

Четиридесет и пет секунди.

Трябва да беше тук. Не можеше да не е тук. Дарбата му го беше предсказала, детекторът на движение го беше доказал, той просто трябваше да го открие.

Някой от другите ковчези? Четиридесет и един — нямаше време дори за най-бегла проверка.

Застанал в средата на стаята, Купър бавно се въртеше в кръг. Хайде, хайде. Заповядваше на интуицията си да се размърда. Трийсет секунди. Потърка ръце и във въздуха се разлетя прах.

Разлетя се…

Невъзможно е да скриеш каквото и да било тук, без да раздвижиш прахта.

Точно както е невъзможно да я загладиш след това.

Така че най-доброто решение е напълно да я избършеш. И това е издайническо, но не толкова очевидно, особено когато отново започне да се събира прах.

… прах.

Той отново се хвърли към ковчезите. Елизабет беше трета отзад-напред. Под двата ковчега след нейния пищеше „Маргарет Ийтън, 1921-2006“ и „Теодор Ийтън, 1918-2007“.

И върху двата имаше прах. Не много, но пък не беше минало толкова време.

Един полузабравен разговор, разговор, който навярно изобщо не би си спомнил, ако не се бе случил в деня, когато животът му завинаги се промени, деня, в който бе умолявал Дрю Питърс да защити детето му. Тогава директорът му бе разказал история за жена си, същата, която бе причината Купър да се озове тук. Ала Питърс бе говорил и за баща й. Какво бе казал?

„Баща й, Теди Ийтън управляваше частните капитали на половината Конгрес. Господи, ама че копеле беше. Докато дъщеря му умираше, той я умоляваше да му позволи да я погребе заедно с тях. «Ти си Ийтън, не Питърс. Трябва да бъдеш с нас.»“

Купър се усмихна. От самото начало това не му даваше мира — мисълта, че Питърс би осквернил паметта на жена си по този начин. Не пасваше с всичко останало. Ала старото копеле, което се бе погрижило Дрю да не почива до Елизабет?

Купър се отпусна на коляно и опипа зад ковчега. Паяжина, месингова дръжка, старо дърво… и парче тиксо. Дръпна го рязко и с него се отлепи и някакъв малък предмет. Минидрайв с размерите на пощенска марка.

Едно отлично „майната ти“, изпратено от света на живите. Купър би се възхитил на Питърс за това, но нямаше време. Уви тиксото около драйва, напъха го в джоба си и се втурна към вратата. Блъсна я с всичка сила и рамото му изскърца заедно с пантите. Слънце, небе, полюшващи се дървета.

И отряд облечени в черно войници с автомати, които тичаха из гробището, движейки се между надгробните камъни без никакво уважение.

Без да забавя темпото, Купър се провря през тесния отвор и изскочи в света навън. Успя да направи четири стъпки преди да чуе първите изстрели. Нещо над него изригна и от мавзолея се посипа дъжд от камъчета. Изкривил лице, той затича с всички сили, всичко, на което беше способен. Стигна до ръба на криптата и се залови за него с една ръка, използвайки опората, за да се завърти рязко, мъчейки се да остави сградата между себе си и командосите.

Искаше да се ориентира, да се движи тактически, но не можеше да рискува. Гробището беше хълмисто и пълно с дървета, а криптите щяха да му осигуряват прикритие само от време на време. Поне не беше нощ. Каските на безликите имаха термична оптика и в хладния вечерен въздух телесната му топлина щеше да свети като лазер.

Един прозорец се строши над главата му — стъклописът на мавзолея Ийтън. Купър се втурна напред, спъна се в някакъв корен за част от секундата, по-скоро усети, отколкото чу как един куршум прелетя над главата му. Хвърли се наляво, после надясно, за да ги затрудни максимално. Един неподвижен снайперист би улучил с лекота, ала агентите тичаха.

Пред него се издигаше неголямо възвишение — истински кошмар, но от другата страна щеше да има поне някакво прикритие. Нямаше избор. Тичаше с всичка сила, обувките му удряха в земята така, че по краката му пробягваха остри спазми. Дъхът му излизаше с усилие, пот от паника изби под мишниците му. Притича по диагонал между редица надгробни камъни, прескочи един от по-ниските, още изстрели зад него, стигна до едно дърво, метна се от другата му страна с помощта на центростремителната сила (внимавай, ако използваш един и същи ход прекалено често, те ще го очакват), но този път подейства, тъпият звук, с който един куршум се заби в кората над него, а после вече бе достигнал ръба на възвишението и се хвърли с краката напред, като футболист, опитващ се да отнеме топката на противника, прилепен до земята, а камъни и клони се впиваха в тялото му.

Зад него се разнесоха викове, знаеше, че се разпръсват в дъга, опитвайки се да стеснят периметъра му. Той имаше пистолет, ала безликите носеха автоматични оръжия, които бяха точни до една миля.

И все пак.

Обърна се и стреля два пъти право в покрива на криптата, направи пауза и стреля отново. Камъкът се напука, куршумите рикошираха. Заплахата щеше да ги забави, да ги принуди да се движат по-предпазливо. Нямаше обаче да му спечели кой знае колко време. Нуждаеше се от план.

Покрай гробището течеше река Потомак. Ако успееше да се добере дотам, да се покатери през оградата, тогава…

Тогава какво? Плувец във водата беше лесна мишена. А и това беше най-очевидният ход. Преследваш ли, обектът бяга. А когато бягаш, не можеш да мислиш.

Купър си представи картата, която бе видял на входа, изящните райони, сгушени един в друг, прочутите покойници, параклиса.

Струваше си да опита.

Отново се втурна да бяга, като се придържаше колкото се може по-ниско, без това да го забави. Остави пътеката и пое перпендикулярно на предишната си посока — нещо, което преследваните рядко правеха. Адреналинът беше наелектризирал и последния нерв в тялото му. Физическата тежест на пистолета в ръката му и емоционалната тежест на драйва в джоба му. Миризмата на пръст. Поривът на вятъра, накарал клоните да затанцуват.

Престрелка в гробище, Исусе Христе.

На пътя му се изпречиха редица високи надгробни камъни с дати от Гражданската война и той зави светкавично зад тях. Между дърветата напред имаше невисок хълм, с прекалено правилни пропорции, за да е естествен, и бръшлянът на параклиса. Купър прескочи една пейка, приземи се в движение и прелетя покрай надгробен камък, върху който строен ангел бе вдигнал умоляващо ръце към небето. Интуицията го накара да погледне през рамо.

Мъжът беше сам, вероятно единият край на дъгата. На около петнайсет метра от него, на върха на възвишението. Черно бронирано облекло, добра позиция, готов за изстрел. Визьорът на черната му каска беше спуснат — хищник без лице. Вниманието му беше насочено към мястото, където би трябвало да се намира Купър, ала интуицията или пък оптиката на каската му трябва да го бяха предупредили, защото той се обърна и погледна право към Купър.

За миг двамата останаха като вкаменени, а после безликият завъртя автомата към него, премести тежестта си върху крака, с който бе отстъпил назад, погледна в мерника, прицели се, облеченият в ръкавица показалец се раздвижи и Купър съвсем ясно видя пътя на куршума, видя го, сякаш беше начертан във въздуха, линия, водеща право до гърдите му, и без да се замисли, се хвърли настрани.

Чу как куршумът изтрещя, още докато той бе във въздуха, чу и братята му, когато безликият стреля отново, следвайки движението му, свистенето на вятъра, земята, която се надигна да го посрещне, ангелът, умоляващ небето, собствените му ръце, които се вдигнаха, още докато падаше, стиснали сигурно пистолета, мъжът, взет на прицел. Двамата стреляха едновременно.

Ангелът зарида с каменни сълзи.

Командосът в черно политна назад, а върху визьора му зейна дупка, пръсвайки стъклото като паяжина.

Купър се приземи тежко и ударът изкара въздуха от дробовете му. Без да сваля пистолета си, гледаше как мъжът пада.

Беше убил агент на ДАР.

Беше му за първи път. Имаше ужасното чувство, че няма да е за последен.

А после скочи на крака и затича приведен; параклисът беше близо, бръшлянът се полюшваше на вятъра, стъклописът беше кървавочервен на вечерната светлина. Добра се до него запъхтян, заобиколи от другата страна, така че сега постройката се намираше между него и екипа командоси, а от улицата го делеше съвсем малко…

… само за да открие Боби Куин приклекнал зад един надгробен паметник, така че камъкът скриваше по-голямата част от тялото му, но не и автомата — подпрян върху камъка, той сочеше право в гърдите на Купър.

Бившият му партньор изобщо не се изненада, че го вижда. Беше го очаквал. Разбира се. Достатъчно дълго бяха работили заедно. Знаеше, че Купър обича да променя неочаквано посоката, да заблуждава. Затова беше наредил на екипа си да покрие очевидните пътища за бягство, а самият той беше последвал инстинкта си.

— Хвърли пистолета. Веднага.

За миг Купър помисли дали да не повтори същата тактика като преди малко — голям скок встрани и изстрел, докато пада. Ала ситуацията беше различна. Безликият беше незащитен и хванат неподготвен. Беше издал намеренията си с всеки мускул на тялото си. Куин, от друга страна, беше готов и уверен, по-голямата част от тялото му (и най-вече — от езика на тялото му) — скрита зад надгробния камък. Нямаше как да го разчете, ако не го виждаше.

Освен това, наистина ли ще застреляш Боби Куин?

— Говоря сериозно. Хвърли пистолета.

Купър се вкамени. Нервна енергия пробягваше през него, тялото му сякаш бе от гума. Обзе го странно желание да се разсмее. Пусна пистолета на земята.

— Здрасти, Боби.

— Сложи ръце на тила и коленичи с кръстосани глезени.

Купър гледаше своя колега, своя партньор в десетки мисии; спомни си мрачното му чувство за хумор, начина, по който държеше цигарата си минути наред, преди да я запали. Колко ли пъти бяха нахлували заедно през някоя врата?

— Боби.

Мъчеше се да намери думи, искаше да обясни ситуацията, всичко: как бе минал под прикритие, за да се добере до Джон Смит, всичко, което бе научил оттогава. Трябваше му половин час в някоя кръчма, някое място с дъб и протрити столове до бара, подложки за чаши с логото на „Гинес“. Искаше да обясни, да му разкаже какво се бе случило, да го накара да разбере.

И тогава го връхлетя смехът и той се оказа безсилен да го спре. Колко ли пъти неговите обекти бяха искали съвсем същото? Колко пъти ги бе чувал да казват…

— Направи го! Сега!

— Не съм сторил това, което твърдят, Боби — каза Купър. Колосалната ирония на ситуацията почти го надви. Какъв беше онзи ирландски израз?

„Ако искаш да разсмееш Бог, състави си план.“

— Вдигни ръце зад…

Купър поклати глава.

— Не мога да го направя.

— Мислиш, че няма да те застрелям?

— Не знам.

Но знам, че ако те оставя да ме арестуваш, с мен е свършено. И доказателството, каквото и да е то, ще изчезне. Дрю Питърс ще продължи да подклажда война. А аз не мога да живея с това.

Дори ако то означава да умра с него.

— Предполагам, че много скоро ще разберем.

Бавно, отпуснал ръце до тялото си, той тръгна — не към Боби, а по допирателната. Нямаше време за приказки и обяснения. Останалите командоси несъмнено бяха чули изстрелите и вече се приближаваха до убития си другар. Щяха да се появят след броени секунди.

— По дяволите, Купър…

— Съжалявам. — Продължи да върви, ала докато го правеше, срещна очите на своя партньор. — Заклевам ти се, че не съм онзи, който казват, че съм. Но не мога да остана и да ти обясня.

Куин наведе дулото на автомата си едва забележимо, натисна спусъка. Една буца пръст на няколко сантиметра от стъпалото на Купър изригна.

— Знам, че ако поискаш, можеш да ме простреляш в краката, Боби. Но то би било равносилно на това да ме убиеш. Знаеш, че онези няма да се поколебаят нито и за миг. А ако ще се случи, предпочитам ти да го направиш.

— Купър…

— Избирай, Боби. — При тези думи той спря. Впери поглед в другия мъж. Опита се да прочете съдбата си в очите му, в мускулчето, което играеше върху едната му буза, в напрежението във врата му.

Най-сетне Боби каза:

— Дяволите да те вземат. — Обърна се и изпъна рамене. Вдигна оръжието си. — Разполагаш с три секунди.

Купър усети как го връхлита прилив на емоции. За миг се зачуди дали би направил същия избор, ако ролите бяха разменени. Дали би имал смелостта да бъде човек, вместо агент.

Въпрос за друго време. Сега той се възползва от дадената преднина и се втурна да бяга.

Минаха по-скоро пет секунди преди Куин да закрещи, че Купър е тук, при параклиса, а дотогава оградата, улицата и широкият свят отвъд вече бяха пред него.