Маркъс Сейки
Брилянтните (28)

Глава 27

Информация. Плеяда от цифри, които грееха като звезди, неонови синусоиди, триизмерни графики и диаграми, реещи се навсякъде, накъдето погледнеше. Беше като да влезе в планетариум — същата сумрачна тишина и усещане за нещо удивително, само че вместо небето, тук над главата ти се простираше светът, раздробен на цифри, криви и вълни. Купър примига, зяпна, бавно се завъртя на пети. Стаята беше голяма, същинска подземна катедрала и във всички посоки, на триста и шейсет градуса, въздухът бе натежал от светещи фигури. Пред очите му различни обекти описваха кръгове и се променяха; светлината сякаш беше жива, съотношенията — причудливи: брой на населението, съпоставен с потреблението на вода и средната дължина на женските поли. Честота на пътнотранспортните произшествия по градските улици в часовете между осем и единайсет. Промяната в слънчевите петна спрямо процента на убийства. Хронология на загиналите по време на германската инвазия от 1941 г. в Съветския съюз, съпоставена с цената на нерафинирания петрол. Експлозии в пощенски клонове от 1901 г. до 2012 г.

В средата на това светлинно шоу бе изправен силуетът на онзи, който го ръководеше. Ако бе усетил присъствието на Купър, той с нищо не го показа. Вдигна ръка, посочи някаква графика и с едно странично движение я увеличи максимално, червени и зелени точки, като карта на океанско дъно.

Въздухът беше студен и миришеше на… царевичен чипс? Купър слезе по рампата пред себе си. Докато минаваше през една графика, проекциите засияха в периферното му зрение, равна линия, която се плъзна по тялото му.

— Ъъъ… здравейте.

Силуетът се обърна, ала светлината беше твърде слаба, за да може Купър да различи лицето му. Другият мъж му даде знак да се приближи и когато между тях имаше само десетина крачки, той каза:

— Светлини на трийсет процента.

В миг лумна меко сияние без сенки, идващо сякаш от нищото и едновременно с това — отвсякъде.

Мъжът беше пълен в кръста, под първата му брадичка бе започнала да се образува втора. Бледата му кожа лъщеше леко, косата му беше рошава. Той прокара пръсти през нея с рязкото движение на истински тик. Купър го зяпна, докато нещата започнаха да си идват на мястото, истината — огромна, поразяваща и внезапно очевидна.

— Здрасти — проговори мъжът. — Аз съм Ерик Епщайн.

Купър отвори уста и отново я затвори. Истината го връхлетя изведнъж. Конструкцията на лицето, формата на очите, широчината на раменете. Сякаш виждаше пълничкия, нервен двойник на красивия, уверен милиардер, с когото се бе разделил току-що.

— Холограмата — каза Купър. — Не е истинска.

— Какво? А, не. Логично предположение, основано на ограничена информация, но невярно. Холограмата е истинска. Искам да кажа, мъжът е истински. Но не съм аз. Представя се за мен. От доста време насам.

— Актьор?

— Двойник. Моето лице и глас.

— Аз не… не…

— Не харесвам хората. Искам да кажа, харесвам хората, но те не ме харесват. Не ме бива с тях. Лично. По-ясни са ми като данни.

— Но… двойникът ти, показват го по новините. Вечеря в Белия дом.

Епщайн го гледаше така, сякаш го чакаше да каже още нещо.

— Защо?

— За известно време можех да си стоя сред информацията, но си давахме сметка, че хората ще искат да ме видят. Интересно нещо са хората — винаги искат да видят с очите си, дори когато видимото не е от значение. Астрономия. Важната информация, която учените получават от телескопите си, не е видима. Радиационни спектри, червено отместване, радиовълни. Данните. Ето кое има значение. Ето кое ни дава информация. Ала хората искат да видят картинки. Свръхнова в ярки цветове. Въпреки че от научна гледна точка е напълно безполезно.

Купър кимна разбиращо.

— Той е твоята цветна снимка. Кой е? Някой, с когото сте си приличали в училище?

— По-големият ми брат.

Не можеше да бъде. Епщайн наистина имаше по-голям брат, нормален, но той беше загинал в автомобилна злополука преди дванайсет години.

— Я чакай. Инсценирали сте смъртта му?

— Да.

— Но това е било още преди който и да било да е чувал за теб. Преди да натрупаш състоянието си.

— Да.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че двамата сте планирали всичко това преди дванайсет години?

— Заедно ние сме Ерик Епщайн. Аз живея в информацията. А той е онова, което хората искат да видят. Повече го бива да говори с тях. — Епщайн отново прокара пръсти през косата си. — Виж.

Той направи жест и пред тях се появи ярък образ. Кабинетът на горния етаж, но от друг ъгъл. Шанън седеше в стола и тъкмо казваше нещо. Адвокатът Коб клатеше глава. Милисънт, прегърбена над дейтапада, напълно погълната от играта си. Охранителна камера?

Не, ъгълът беше погрешен. Образът беше иззад бюрото. Стаята през очите на холограмата. На другия Ерик Епщайн.

— Виждаш ли? Гледаме през едни и същи очи.

Беше невъобразимо, огромно. В продължение на повече от десетилетие светът бе приковал поглед в един Ерик Епщайн, слушал го бе да говори по Си Ен Ен, следил бе политическите машинации, с които бе основал Нов Ханаан, гледал бе как поглъща компания след компания, виждал го бе да се качва на частни самолети. И през цялото това време истинският Ерик Епщайн бе стоял встрани, скрит от погледите. Живял бе в това мазе, тази тъмна пещера на чудесата.

Купър се зачуди дали някой в ДАР знаеше. Дали президентът знаеше.

— Но… защо? Защо просто не стоиш настрани от очите на обществеността?

— Твърде е сложно. Прекалено много въпроси. Хората искат да видят. — Каза го нервно. — Аз харесвам хората. Разбирам ги. Но би било прекалено трудно. Не исках пресконференции. Исках да работя сред информацията. Знаеш ли какво е казал Микеланджело?

Купър примига.

— Мм.

— „Във всеки къс мрамор аз виждам статуя така ясно, сякаш е застанала пред мен — оформена и съвършена в излъчване и жест. Остава само да премахна грубите стени, които оковават прекрасното видение, та да могат и други да го видят такова, каквото го виждат моите очи.“

Думите на Епщайн се сляха в едно, а когато свърши, той отново потъна в мълчание, чакайки.

Каквото и да е, става дума за нещо важно. Един от най-могъщите мъже на планетата ти показва тайна, която едва ли е известна на повече от шепа души. Не може да няма причина.

Купър помисли за миг, а после отговори:

— Начинът, по който Микеланджело е виждал мрамора — така ти виждаш фондовата борса.

— Да. Не. Не само нея. Всичко. Информацията. — Той се обърна и описа сложна серия от жестове. Цялата стая реагира в миг — заблещука и се заизвива, психеделично светлинно шоу от графики и цифри, и движещи се диаграми. Появи се нов набор от данни. — Ето. Виждаш ли?

Купър местеше поглед от графика на графика. Опитваше се да разбере какво вижда.

Направи онова, което ти умееш. Открий закономерностите, скритите взаимовръзки по същия начин, по който си съставяш образ на нечий живот само от вида на апартамента им.

Брой на населението. Употреба на ресурси. Уайоминг, заснет отгоре на забързан кадър, в течение на години — кафявата пустош постепенно се покриваше с геометричните очертания на градове и пътища. Триизмерна графика на случаите на насилие в Северна Ирландия, съпоставени с броя британски кръчми и средната посещаемост на църквите.

— Нов Ханаан — рече той.

— Очевидно. — Казано с нетърпение.

— Растежът му. Ето тази — Купър посочи, — е за външните ресурси, на които Твърдината разчита. Външните ресурси са слабо място, зависимост, която би могла да бъде използвана против вас. И… — Той спря. Усещаше интуитивния скок, почти можеше да го вкуси, ала нещо все още му се изплъзваше. Напрегна се, макар да знаеше, че не става така, както и художникът не може да насили раждането на един шедьовър.

Нов Ханаан. Отнася се за Нов Ханаан.

Само че повечето неща всъщност не се отнасяха за Нов Ханаан, не и изрично. Историческа информация. Сикариите^[1] в Юдея и убийството на свещеници от тълпи, числата нарастваха, а после кривата се пресичаше с друга и рязко тръгваше надолу. Нещо, наречено Асасините^[2], съпоставено с мюсюлманите шиити през осемнайсети век. Купър не знаеше какво означават всички тези думи, или пък знаеше само трохички.

Асасини. Не идваше ли оттам думата „убиец“? Така мислеше, но освен това му се струваше, че го е научил от един кунгфу филм. Чисто и просто не знаеше достатъчно история.

Забрави какво не знаеш. Търси взаимовръзките. Какво ти казват те?

— Насилие. Става дума за насилие. — Думите излязоха преди мисълта му да се бе оформила окончателно.

— Да! Още.

— Не… — Той се обърна към Епщайн. — Съжалявам, Ерик, аз просто не виждам нещата като теб. Какво ми показваш? Защо?

Услуга срещу услуга, без съмнение. Гледал е срещата ни в кабинета горе.

— Искаш да направя нещо, за да получа закрилата ти, да започна нов живот тук.

— Не. — Гласът на Епщайн беше пропит от укор. — Не лъжата. Не искаш да започнеш нов живот тук. Не затова си дошъл.

Внимавай. Възможно е това да е капан. Ами ако иска да те накара да издадеш истинската си цел, за да може да…

Какво? Нима този мъж, този надарен и невероятно могъщ човек наистина би споделил тайната си с теб, само за да те разкрие? Абсурдно. Ако го беше грижа, просто щеше да накара да те изхвърлят от Нов Ханаан. Или пък да те заровят в пустинята.

— Не — съгласи се той. — Не съм.

— Да. Знам за какво си дошъл тук. То е в данните. — Ново движение на ръцете и внезапно стаята се изпълни с живота на Купър. Хронология на всяка важна дата в живота му, фигурираща в официални документи — от постъпването му в болница като тийнейджър до развода му с Натали. Географска диаграма на хората, които беше убил. Графика на честотата, с която картата му за самоличност бе използвана за достъп до тоалетната на ДАР и точните часове.

Бележка от досие, съставено на Катрин Сандра Купър, четиригодишна: „Обектът сподели подробности от личния живот на учителя си, които говорят за значителни абнормални заложби. Препоръчва се да бъде подложена на теста преди навършване на общоприетата възраст.“

Вътрешностите на Купър се вледениха.

— Разглеждаш детето ми?

— Данните. Гледам данните. Те ми казват истината. А сега е ред и ти да го сториш. Защо си тук?

Купър се извърна от екраните и прикова твърд поглед в Епщайн. Усещането бе сякаш току-що му бяха пратили имейл с порно филм, който се бе оказал от първата му брачна нощ, сякаш неизвестен перверзник се бе спотайвал в дрешника с камера в ръка. Епщайн срещна погледа му, извърна очи, прокара пръсти през косата си.

— Тук съм — бавно заяви Купър, — за да намеря и убия Джон Смит.

— Да — отвърна Епщайн. — Да.

— И ти не се опитваш да ми попречиш.

— Не. — Другият се помъчи да извика усмивка на устните си, които се сгърчиха като червеи. — Опитвам се да ти помогна.

* * *

Купър вървеше по коридора, без да го вижда. Стъпваше по килима, без да го усеща под краката си. Качи се в асансьора като насън.

Като че беше попаднал в съня на Епщайн.

— Никога не е ставало дума за пари. Беше изкуство. Фондовата борса беше мраморът, а милиардите — моята скулптура. А след това светът ми го отне. Моето изкуство ги плашеше. Разстройваше начина, по който действаха нещата. Но никога не са били парите. А информацията, разбираш ли? Само информацията. И така, имах нужда да се заловя с нещо ново.

— Нов Ханаан.

— Да. Място за хора като мен. Място, където художници могат да творят заедно. Да създават нови връзки и нови данни, невиждани дотогава. Място за ненормалници. — Той отново бе опитал да се усмихне. — Ала това също ги разтревожи. Така става с истинското изкуство. Така че аз въведох и този факт в уравнението. В новия ми проект интеграцията с останалата част от света е част от плана. Дадох си сметка, че според хората, аз вземам от тях. Никога не съм искал да вземам. Не става дума за притежание или даване, а за правене.

— Какво общо има това с Джон Смит?

— Погледни информацията. Всичко е там. Погледни Сикариите.

— Не знам какво означава това.

Епщайн беше изсумтял — умен учител с глупав ученик.

— Означава „използващи ками“. През първи век Юдея била завладяна от Рим. Сикариите нападали хора, без да се крият. Убивали римляни, както и иродиани — онези евреи, които им симпатизирали.

— Били са терористи. — Купър най-сетне бе започнал да прозира истината. — Ранни терористи.

— Да. Ето. — Епщайн бе направил движение с китката и една графика се бе увеличила, изпълвайки стаята пред тях. Купър я бе забелязал и по-рано — издигаща се линия, която отбелязваше убийства. Тя се изкачваше равномерно нагоре, докато в един момент се пресичаше с друга линия, след което се спускаше рязко надолу. — Виждаш ли?

— Убивали са все повече и повече хора — отвърнал бе Купър. — А после нещо се случило. — И по интуиция беше добавил: — Римляните решили, че им е дошло до гуша.

Епщайн бе кимнал.

— Сикариите били преследвани чак до крепостта Масада, където били изклани, а останалите извършили масово самоубийство. Но вгледай се по-добре.

— Останалите евреи. — Картината бе започнала да му се изяснява. — Римляните наказали не само убийците, но и останалите евреи. — Той се обърна към другия мъж. — Искаш да убия Джон Смит, защото ако продължи по същия начин, властта може да се обърне срещу Нов Ханаан.

— Ще се обърне срещу Нов Ханаан. Данните го сочат. Ако екстраполираме настоящата терористична активност и я съпоставим с взетите срещу нея контрамерки, след което ги сравним с подобни данни от историята, получаваме 53,2% вероятност, че армията на САЩ ще нападне Нов Ханаан в рамките на две години. 73,6% вероятност — в рамките на три.

Мислите на Купър за миг се върнаха към брифингите, на които бе присъствал в ДАР, изпреварващите планове, ракетните удари.

От ДАР планове да искаш, беше си помислил на идване.

— Защо тогава сам не го убиеш? Ти командваш тук. Кралят на Нов Ханаан.

Другият мъж бе потръпнал.

— Не. Не е така. Нещата не стават по този начин. Освен това аз харесвам хората. Ала хората харесват него.

— Искаш го мъртъв, но се боиш, че ако го убиеш, твоето… произведение на изкуството… ще се разпадне. — Купър се бе изсмял мрачно. — Защото колкото и умен и богат да си, той е водач, а ти не си.

— Знам какво съм. — В гласа на Епщайн се бе прокраднала едва забележима печална нотка. — Дори не съм себе си.

Целият епизод му се бе сторил някак мръсен, пропит със зловонието на задкулисни машинации. Странна реакция, даваше си сметка Купър, но не можеше да се отърси от нея. И все пак, в доводите на Епщайн имаше логика. Освен това беше прав — ако нещата продължаха в същия дух, Нов Ханаан щеше да бъде унищожен. И може би нямаше да се спре дотам. Конгресът вече беше одобрил проектозакон, задължаващ на всички надарени в Америка да бъдат имплантирани микрочипове. Какво би могло да попречи на тези чипове да се превърнат в бомби?

Купър никога не бе мислил за себе си като за наемен убиец. Отнемал бе живот, когато се бе налагало, но винаги в името на висшата цел. Именно това го беше подтиквало. То бе единственото, което го отличаваше от Джон Смит. Ала случващото се сега бе като да прекрачи границата.

Коя граница? Дойде тук, за да направиш точно това.

Да. Но не за него.

Ами тогава не го прави за него. Направи го за Кейт. И се върни у дома.

— Разбираш ли? — Епщайн му се бе сторил неспокоен, уплашен. В крайна сметка, той току-що бе разкрил не само тайната си, но и скритите си намерения. Може и да нямаше равен на себе си в разчитането на информация, но определено не беше шахматист, даде си сметка Купър.

— Да, разбирам.

— И ще го направиш? Ще убиеш Джон Смит?

Купър се бе завъртял и бе поел обратно по рампата. На вратата се бе обърнал, обгръщайки с поглед трептящото помещение със сънища от данни и мъжа насред него. Архитект, хванат като в капан в двореца, който сам си бе построил, и гледащ приближаването на цунами.

— Да — отвърнал бе. — Ще го убия.

Вратата на асансьора се отвори. Купър тръсна глава, за да проясни мислите си и пристъпи в кабинета. Внезапната слънчева светлина беше ярка, но не и чиста, въздухът отвъд прозорците беше натежал от прах. Шанън вдигна очи към него и му отправи типичната си усмивка. Адвокатът сви устни. Иззад бюрото, красивата холограма на Ерик Епщайн му даде знак да се приближи.

Ала единствено Мили разбираше.