Маркъс Сейки
Брилянтните (6)

Глава 5

ПИЪРС МОРГАН^[1]: Мой гост тази вечер е Дейвид Доброски, автор на „Поглеждайки през рамо: Кризата на нормалността в епохата на брилянтните“. Дейвид, благодаря ти, че дойде.

ДЕЙВИД ДОБРОСКИ: За мен е удоволствие.

ПИЪРС МОРГАН: Никой не би могъл да каже, че има недостиг на книги за надарените и това какво означават те. Ала твоята книга представя нещата по различен начин.

ДЕЙВИД ДОБРОСКИ: За мен това е въпрос на поколение. Едно поколение се ражда, съзрява, поема властта и в крайна сметка я предава на следващото. Такъв е естественият ход на нещата. Ала ето че той беше нарушен. Хората се фокусират върху технологичния напредък или Твърдината Нов Ханаан^[2]в Уайоминг, ала всъщност всичко се свежда до нещо много по-просто — естественият ход на нещата се промени. И именно моето поколение трябва да се изправи срещу този факт.

ПИЪРС МОРГАН: Ала нима всяко поколение не се бои от това, което идва след него? Не вярва ли всяко поколение, че светът, ако ме извиниш за израза, отива по дяволите?

ДЕЙВИД ДОБРОСКИ: Да, това е напълно естествено.

ПИЪРС МОРГАН: Каква е разликата тогава?

ДЕЙВИД ДОБРОСКИ: Разликата е, че ние така и не получихме своето време. Отнета ни бе възможността да блеснем. Аз съм на трийсет и три години и вече съм отживелица.

— Оставил си го да мисли, че сестра му е жива? — Боби Куин се усмихна над ръба на чашата си с кафе. — Ти, приятелю, си един страшно лош човек.

— Все тая. Съгласен съм с онова, което казва за правата на абнормите, но не с бомби ще оправим нещата. Двамата със сестра му щяха да убият стотици войници, а от мен се очаква да роня сълзи, задето съм го излъгал? — Купър сви рамене. — Забрави.

Дъждът от предишната нощ беше отстъпил място на един от онези бледи, мразовити вашингтонски дни. Пелена от облаци беше надвиснала над града, придавайки на светлината отсенки на потъмняло сребро. Вятърът беше студен, ала Купър най-сетне си беше сложил палто. Това, както и шестте часа сън, които бе успял да си открадне, бяха направили чудеса за настроението му.

Дванайсета улица и Грейт Уестърн Стрийт. Безлични офис сгради се издигаха на всеки от четирите ъгъла, а студеното небе се отразяваше в стъклата им. Между тях имаше площад от бетон и камък. Ескалатори се изкачваха от зейналата паст на Централната метростанция и бълваха мъже и жени в бизнес облекло, които до един си поглеждаха часовниците или говореха по мобилните си телефони. Според Браян Васкес от него се очаквало просто да отиде и да застане на ъгъла. Загадъчната му свръзка щеше да свърши останалото.

— Истинска бъркотия — каза Куин. — Висока видимост, многобройни възможности за бягство, прекалено много цивилни.

— И този, с когото Васкес трябва да се срещне, може да наблюдава от всяка една от тези сгради. — Купър се облегна назад, описвайки бавен кръг. — Съвършено разположение, за да се увери, че не го следят.

— Възможно е и да е цял екип. Хора, които да държат мястото под око от околните сгради и такива, които да се грижат за отбраната на земята. Екип, който да му помогне да се изтегли. Такива, които да отвличат вниманието. Освен това няма да знаем кого търсим, докато те не осъществят контакт. Тактически, преимуществото е на тяхна страна.

— Ще се справим ли?

— Разбира се. — Куин се ухили. — Ние сме газаджии.

— Никога не съм харесвал този прякор.

— Знаеш откъде идва, нали? През Викторианската епоха уличните лампи трябвало да бъдат загасяни на ръка. Онези, които го правели, ги наричали…

— Да, знам, професоре. Това, което имах предвид е, не ти ли се струва мъъъничко кръвожадно?

— Е, ние елиминираме брилянтни. Ние сме охраната на генофонда.

— С други думи, не ти се струва.

— С други думи, не ми се струва.

— Нека Бог ти прости нечестивите деяния. — Купър се прекръсти. — Е, добре, ти отговаряш за плана. Как искаш да го направим?

— Екипи тук — партньорът му махна с чашата кафе, — и тук. Разположи ги в камион на „Федекс“ и миниван на телефонна компания. Плюс двама-трима агенти в цивилно облекло на улицата. За предпочитане — жени. Ако лошите са аматьори, по-малко вероятно е да заподозрат жени.

— Луиза и Валъри върнаха ли се?

— Идват си днес следобед, редовен полет. Луиза искаше да знае, цитирам, „с чии топки трябва да си направи гаргара“ та следващия път да си изкрънка място в частния самолет.

— Тази жена определено я бива с думите.

— Направо поет. — Един автобус се закова на ъгъла със скърцане на спирачки. Куин махна към него. — Виж само.

Едната страна на автобуса беше нашарена с графити. Близо двуметрови букви, оранжеви и лилави. АЗ СЪМ ДЖОН СМИТ.

— Ти майтапиш ли се? — Купър поклати глава.

— Навсякъде виждам такива неща. Снощи бях в един бар и някой го беше написал на стената над писоара. А друг беше добавил: И СИ ПИКАЯ ВЪРХУ ОБУВКИТЕ.

Купър се разсмя.

— Кога ще разположим екипите по местата им?

— Миниванът на телефонната компания можем да изпратим още днес. Екипът ще спи вътре. Камионът на „Федекс“ ще докараме половин час преди срещата. Ще го натъпчем с пакети и един от агентите ще влиза и излиза от сградата. Ще сложим проследяващо устройство на Васкес.

— Две.

— Две?

— Едно върху него и едно в драйва, който трябва да предаде. За всеки случай. Освен това искам снайперисти, разположени на позиции, откъдето да имат чиста линия за стрелба.

Куин наклони глава на една страна.

— Мислех, че искаш да го заловим жив.

— Така е. Но ако нещо се обърка, предпочитам да го премахнем, отколкото да го оставим да избяга. Освен това искам дирижабъл. Инфрачервена камера, софтуер за разпознаване на лица, всичко.

— Защо? Основният обект беше Алекс и ние я заловихме. Вирусът се нуждае от някой много високо в йерархията. Каква е вероятността човек от този ранг лично да дойде на срещата? Ще бъде някой лакей, някой, който е заменяем. — Куин изхвърли чашата от кафето и разпери ръце. — Искам да кажа, ти си шефът. Ако държиш да задействам всичко това, ще го направя. Но не е ли прекалено голямо усилие само за един обект?

— Действително би било. Само че това не е просто един обект. А обект, който може да ни отведе при Джон Смит.

Куин всмукна глътка въздух през зъбите си.

— Смит не може да не е узнал, че сме по петите на Алекс Васкес. Отне ни колко, девет дена, за да я заловим? Тя несъмнено е успяла да се свърже с него.

— Може би. Само че тя бягаше, за да спаси живота си. А не е като той да има телефонен номер. Трябва да бъде в движение, всяка нощ да е на различно място. Несъмнено подозира какви протоколи за сигурност сме създали за него след „Монокъл“. Новата версия на Ешелон е дело на програмисти от Академиите. От първа степен, толкова добри в кодирането, колкото и Алекс Васкес. Всеки път, когато Джон Смит говори по телефона или е пред компютър, той си играе на криеница с около пет хиляди професионалисти, които искат да го видят мъртъв. Може и да е задействал всичко това и да се е отдръпнал, именно за да не даде на Васкес възможност да му навреди.

Партньорът му придоби замислено изражение.

— Не съм сигурен, мой човек.

— Аз пък съм. Погрижи се всичко да бъде уредено. — Купър си погледна часовника. Десет сутринта. Пътят с кола щеше да отнеме почти три часа. Би могъл да поиска хеликоптер, но не му се обясняваше защо. Освен това, да кара с газ до дупка през планините на Западна Вирджиния звучеше доста привлекателно. Неслучайно караше додж „Чарджър“ с 470 конски сили, който струваше колкото заплатата му за половин година. А и не беше като да можеха да го спрат за превишена скорост — транспондерът в колата му щеше да го идентифицира пред полицията като агент от Службата за законосъобразност. — Има ли кой да те откара обратно?

— Аха. Така или иначе ще поостана тук още малко. Ти къде отиваш?

— Да погледам как Джон Смит пораства.