Маркъс Сейки
Брилянтните (2)

Глава 1

Радиоводещият беше казал, че се задава война. Казал го бе така, сякаш я очаква с нетърпение, и Купър, без палто и зъзнещ в пустинната вечер, си помисли, че радиоводещият е задник.

Вече девет дни преследваше Васкес. Някой беше предупредил програмистката точно преди Купър да се появи в онази сграда в Бостън — тухлен куб без асансьор, където единствената светлина идваше от вентилационната шахта и примигващите червени лампички на компютри, рутери и устройства за защита от пренапрежение. Офис столът беше паднал до една от стените, сякаш някой беше скочил от него, а от изоставената купичка със спагети рамен все още се вдигаше пара.

Васкес бе побягнала и Купър я беше последвал.

Беше хванал следата благодарение на подправена кредитна карта, използвана в Кливланд. Два дни по-късно една охранителна камера беше уловила Васкес, докато наемаше кола в Ноксвил. Известно време след това — нищо. После бе напипал за кратко дирята в Мисури, после — отново нищо, а тази сутрин я беше изпуснал за малко в мъничко градче в Арканзас, на име Хоуп.

Последните двайсет и четири часа бяха напрегнати, всички виждаха мексиканската граница, ширнала се безкрайна пред тях, а от другата й страна беше широкият свят, в който някой като Васкес можеше да потъне без следа. Ала с всеки ход на абнормалната, Купър ставаше все по-добър в предвиждането на следващата й стъпка. Сякаш смъкваше лист след лист, за да разкрие предмета, скрит отдолу. Една неясна форма постепенно придобиваше очертанията на неговата мишена.

Алекс Васкес, двайсет и три годишна, метър и седемдесет и седем, с лице, което не бихте забелязали, и ум, който виждаше логиката на компютърните програми да се развива в триизмерно пространство; която не толкова пишеше код, колкото го транскрибираше. Която беше завършила Масачузетския технологичен институт^[1] едва петнайсетгодишна. Васкес беше неимоверно надарена, по начина, за който някога казваха, че се случва веднъж на поколение.

Вече не казваха така.

Барът се намираше на първия етаж на малък хотел в покрайнините на Сан Антонио. Докато прекрачваше прага, Купър се обзаложи със себе си.

Неонови реклами на „Шайнър Бок“^[2], окачен таван с петна от дим, джубокс в ъгъла, билярдна маса с протрит филц, дъска, върху която с тебешир са написани специалитетите за деня. Зад бара — изрусена блондинка.

Специалитетите бяха написани с маркер върху бяла дъска, а жената зад бара имаше червена коса. Купър се усмихна. Около половината маси бяха заети, предимно от мъже, но имаше и няколко жени. Върху плотовете имаше пластмасови кани, цигарени кутии и мобилни телефони. Музиката беше прекалено силна, а някакъв кънтри-рок изпълнител, когото не беше чувал преди, пееше:

Нормален бе достатъчно добро за моя дядо,

нормален искам да бъда и аз.

Нормални мъже построиха тази страна,

заради нормални мъже днес пея, с китара в ръка.

Купър дръпна един стол с висока облегалка и седна, потропвайки с пръсти по бара в ритъма на песента. Беше чул някой да казва, че същността на кънтри музиката били три акорда и истината.

Е, поне това за трите акорда е вярно.

— Какво ще желаеш, сладурче? — попита го барманката. Корените на червената й коса бяха тъмни.

— Само кафе. — Купър хвърли кос поглед встрани. — И още една бутилка „Будвайзер“ за нея. Тази почти я е допила.

Жената на стола до него тъкмо отлепваше етикета от бирената бутилка пред себе си. Кокалчетата на дясната й ръка побеляха за миг и тениската й се опъна върху раменете.

— Благодаря, но няма нужда.

— Не се тревожи. — Купър й се усмихна широко. — Не се опитвам да те свалям. Просто имах хубав ден и реших да споделя готиното настроение.

Тя се поколеба, а после кимна; движението й хвърли светлина върху фин златен медальон.

— Благодаря.

— За нищо.

Двамата отново се загледаха пред себе си. На стената зад бара бяха подредени бутилки, а зад тях се виждаше колаж от избелели снимки. Цял куп прегърнати непознати с бирени бутилки и вид, сякаш си изкарват страхотно. Купър се зачуди колко ли стари бяха снимките, колко от хората на тях все още пиеха тук, как се беше променил животът им, колко от тях бяха умрели. Фотографиите бяха интересно нещо. В мига, в който ги направят, те вече са остарели и една снимка рядко разкрива кой знае какво. Ала ако човек събереше цяла поредица, започваха да се открояват различни закономерности и скрити взаимовръзки. Някои бяха очевидни — прически, натрупани или свалени килограми, модни тенденции. За други беше необходим специален поглед, за да бъдат забелязани.

— Тук ли си отседнала?

— Моля?

— Акцентът ти. Не си тукашна.

— Нито пък ти.

— Така е — каза Купър. — Само минавам. Ако всичко мине добре, утре изчезвам.

Червенокосата се върна с кафето му, след което извади една бира от хладилника; от бутилката се отцеждаха ледени капки. Извади отварачката от задния си джоб с изящна лекота.

— Четири долара.

Купър остави една десетачка на бара и се загледа как жената отброява рестото. Беше професионалистка — върна му шест еднодоларови банкноти, вместо само една и цяла петачка. Така можеше да й остави по-голям бакшиш.

— Шейла, сладурче, направо умирам тук — провикна се някой от другия край на бара и барманката се запъти към него със заучена усмивка.

Купър отпи глътка кафе. Беше препечено и воднисто.

— Чу ли, че пак е избухнала бомба? Този път във Филаделфия. Слушах радиото, докато идвах насам. Токшоу, някакъв южняшки селяндур. Каза, че се задавала война. Каза ни да си отворим очите.

— Кои сме тези „ние“? — Жената сякаш говореше на ръцете си.

— По тези места съм почти сигурен, че „ние“ означава тексасците, а „те“ — останалите седем милиарда на планетата.

— Ами да. Защото в Тексас няма брилянтни.

Купър сви рамене и отпи нова глътка кафе.

— По-малко, отколкото по други места. Ражда се същият процент, както навсякъде, но често се местят на по-либерални и по-гъсто населени места. И в Тексас има надарени, но са повече на глава от населението в Лос Анджелис и Ню Йорк. — Купър замълча за миг. — Или пък в Бостън.

Пръстите на Алекс Васкес около бутилката побеляха. Допреди миг седеше прегърбена, с отпуснатата стойка на програмист, прекарващ дни наред пред компютъра, ала сега изпъна рамене. В продължение на един дълъг миг се взираше право пред себе си.

— Не си ченге.

— От ДАР съм. Службата за законосъобразност.

— Газаджия? — Очите й се разшириха и тънките косъмчета на тила й настръхнаха.

— Ние гасим осветлението.

— Как ме откри?

— Тази сутрин в Арканзас ни се изплъзна на косъм. Това са повече от десет часа разстояние от границата — прекалено много, за да стигнеш по светло. Достатъчно си умна, за да планираш да я преминеш през деня, когато е претъпкано и граничарите са по-небрежни. И понеже се чувстваш по-добре в градове, а Сан Антонио е последният по-голям град преди границата… — Купър сви рамене.

— Можеше да съм се скрила някъде, да изчакам всичко да отмине.

— Така и трябваше да направиш. Ала знаех, че няма да го сториш. — Той се усмихна. — Моделът ти на действие те издава. Бягаш от нас, но освен това бягаш и към нещо.

Васкес се опита да запази непроницаемо изражение, ала истината се четеше в цял куп мънички издайнически знаци.

„Би могъл да зарежеш работата си и да играеш покер“, казала му бе Натали веднъж. „Стига някой все още да играеше покер.“

— Така си и помислих. Не действаш сама, нали?

Васкес поклати глава; стегнат, овладян жест.

— Страшно си доволен от себе си.

Купър сви рамене.

— Щях да съм доволен, ако те бях заловил в Бостън. Ала да ти попреча да разпространиш вируса си, все пак се брои за победа. Колко ти оставаше?

— Няколко дни. — Тя въздъхна и поднесе бутилката към устните си. — Може би седмица.

— Имаш ли представа колко невинни хора щяха да загинат?

— Целта му беше единствено системата за насочване на военните самолети. Нямаше да има цивилни жертви. Само войници. — Васкес го погледна. — Във война сме, забрави ли?

— Не, все още не сме.

— Да ти го начукам. — Васкес изплю думите. Барманката, Шийла, погледна към тях; същото сториха и още няколко души от близките маси. — Кажи го на онези, които си убил.

— Никого не съм убивал — каза Купър. — Ликвидирал съм ги.

— Не е убийство, защото са били различни?

— Не е убийство, защото бяха терористи. Нараняваха невинни хора.

— Самите те бяха невинни хора. Просто умееха неща, които вие не можете да си представите. Аз виждам код, разбираш ли? Алгоритми, които объркват нормалните, за мен са просто мотиви. Идват в сънищата ми и аз сънувам най-прекрасните програми, никога ненаписвани.

— Ела с мен. Прави това твое сънуване за нас. Все още не е твърде късно.

Тя се обърна рязко на стола си, стиснала гърлото на бирената бутилка.

— Бас държа. Да си платя дълга към обществото, нали? Да остана жива, но превърната в роб, предала собствените си хора.

— Не е толкова просто.

— Нямаш представа за какво говориш.

Купър се усмихна.

— Сигурна ли си?

Очите й пламнаха за миг, а после се присвиха. Пое си малка глътка въздух, а устните й се раздвижиха, сякаш бе прошепнала нещо, ала не се чу никакъв звук.

— Ти си надарен? — каза най-сетне.

— Да.

— Но ти…

— Да.

— Хей. Всичко наред ли е, госпожо?

Купър откъсна очи от нейните само за частица от секундата, колкото му беше необходимо, за да огледа човека пред себе си. Метър осемдесет и пет, сто килограма — тлъстина върху корави мускули, които се дължаха на физически труд, не на фитнес салон. Ръцете му бяха пред него, полувдигнати, краката — присвити леко в коленете, равновесието му — стабилно. Готов да се сбие, макар да не очакваше да се стигне дотам. Каубойски ботуши.

Когато отново се обърна към Алекс Васкес, Купър видя онова, което очакваше от мига, в който я забеляза да хваща бутилката за гърлото. Беше се възползвала от моментното му разсейване, за да замахне за удар. Лакътят й беше вдигнат високо, усилието идваше от цялото й тяло и бутилката се спускаше със свистене, готова да се разбие в главата му.

Само че той вече не беше там.

Е, добре тогава.

Не можеше да знае как ще реагира каубоят. По-добре да заложи на сигурното. Купър се плъзна странично от стола и заби ляво кроше в челюстта му. Каубоят го понесе добре, поемайки силата на удара, след което замахна на свой ред. Пестникът му си го биваше и сигурно би повалил един нормален мъж. Само че Купър зърна как движението припламна в очите на каубоя, видя напрягането на делтовидния мускул и стягането на коремните мускули, улови всичко само за миг и разбра значението му по същия начин, по който един нормален би забелязал и разпознал знака стоп. Ударът беше тежък като ковашки чук, ала за Купър, който виждаше къде ще се стовари, да го избегне беше най-лесното нещо на света. С крайчеца на окото си видя как Васкес се плъзна от стола си и хукна към една врата на отсрещната стена.

Достатъчно.

Купър пристъпи напред, сгъна лакът и го заби в гърлото на каубоя. Това на мига сложи край на всяка съпротива — каубоят вдигна ръце към врата си, пръстите задраха кожата му, оставяйки кървави дири. Коленете му омекнаха и се подкосиха.

За миг Купър си помисли да му каже, че ще се оправи, че не му е строшил трахеята, но Васкес вече изчезваше през вратата, така че каубоят сам трябваше да се досети. Купър се втурна покрай него и си запроправя път през тълпата посетители, повечето от които зяпаха, вкаменени по местата си. Неколцина тъкмо се раздвижваха, ала прекалено бавно. Един стол падаше назад, докато мъжът, седящ на него, скачаше. Купър ясно разчете движенията на мускулите му и дъгата, която столът описваше, прецени разстоянието и прескочи металните крака, без да докосне мъжа. Джубоксът беше минал на „Линърд Скинърд“ и Рон Ван Зант тъкмо пееше, че искал три стъпки, мистър, три стъпки към вратата, което би накарало Купър да се разсмее, стига да имаше време.

На вратата имаше надпис САМО ЗА ГОСТИ НА ХОТЕЛА. Купър я улови точно преди да се затвори и я дръпна широко, за да е сигурен, че Васкес не го причаква от другата страна (би забелязал, ако тя носеше оръжие, но можеше да го е скрила някъде, преди да влезе в бара) и когато се увери, че няма никого, изскочи навън. Коридорът продължаваше право напред към друга врата, която вероятно отвеждаше в лобито. Стълбище, покрито с безличен оранжево-сив килим тръгваше нагоре и той пое по него. Музиката и шумът от бара скоро заглъхнаха, оставяйки единствено звукът от дишането му да отеква между бетонните стени. Друга врата отвеждаше в различен коридор, от двете страни на който имаше хотелски стаи.

Купър вдигна десния си крак, за да поеме по…

Четири възможности.

Номер едно: Непланирано паническо бягство. Само че тя е програмистка, а те се занимават с логика и предвиждането на различни възможности.

Номер две: Обмисля да вземе заложник. Малко вероятно; няма да има време да опита в повече от една стая, а няма гаранция, че ще успее да надвие обитателя й.

Номер три: Скрито оръжие. Но това не променя уравнението; виждаш ли я, няма да може да те улучи.

Номер четири: Бягство. Естествено, сградата е обградена, ала тя ще се досети. Което означава друг изход.

Ясно.

… коридора. Единайсет врати, десет от които бяха еднакви, с изключение на номера върху всяка от тях. Вратата в дъното беше по-невзрачна и върху нея не пишеше нищо. Складово помещение. Купър изтича до нея, опита бравата и установи, че е отключена. Стаята се оказа мърляво тясно помещение, в което имаше количка с почистващи препарати и малки комплекти с тоалетни принадлежности, прахосмукачка, метална стойка, върху която бяха подредени сгънати хавлии, дълбок умивалник, както и желязна стълба, завинтена за близката стена и водеща до отвор в тавана. Капакът беше вдигнат и през него Купър виждаше къс нощно небе.

Трябва да се беше погрижила за това, след като се бе регистрирала. Капакът на тавана вероятно е бил залостен; Васкес трябва да го беше насилила, осигурявайки си удобен път за бягство. Хитро. Хотелът беше ниска, двуетажна сграда, една от цяла редица подобни постройки — изобщо не би било трудно човек да се прехвърли върху съседната, след което да се спусне по противопожарната стълба и най-спокойно да се отдалечи.

Купър посегна към една от тънките пречки на стълбата и се издърпа нагоре. Отдели миг, за да се увери, че Васкес не го причаква горе, готова да му разбие главата с камък, след което се улови за ръба на отвора и изпълзя на покрива. Омекнал катран полепна по краката му. Дори през светлините на града се виждаше, че хоризонтът е обсипан със звезди. От улицата долу долиташе шум от коли, както и викове, когато екипът му нахлу в бара. Придържайки се наведен, Купър се огледа първо наляво, а след това надясно и видя стройна фигура с гръб към него, сложила ръце на широкия около метър контрафорс, с който завършваше покрива. Васкес се оттласна, подпря коляно на площадката и се изправи.

— Алекс! — Купър извади пистолета от кобура си, но не го вдигна. — Спри.

Програмистката замръзна на място. Купър направи няколко предпазливи стъпки към нея, докато тя се обръщаше бавно; стойката й издаваше смесица от раздразнение и примирение.

— Проклетите ДАР.

— Слез от площадката и вдигни ръце зад главата си.

Светлина откъм улицата огря лицето й. Очите й бяха сурови, устните — презрително извити.

— Значи си надарен, така ли? — Ново златисто проблясване от медальона й, във формата на изящно изработена птица. — Какво е при теб?

— Разпознаване на скритите закономерности и взаимовръзки, особено езика на тялото. — Той дойде още по-близо, така че вече ги деляха само пет-шест крачки. Дулото на пистолета му все така беше наведено надолу.

— Значи затова се движеше толкова бързо.

— Не се движа по-бързо от теб. Просто знам къде ще удариш.

— Страхотно. И ти го използваш, за да преследваш други като теб. Доставя ли ти удоволствие? — Тя сложи ръце на хълбоците си. — Кара ли те да се чувстваш могъщ? Бас държа, че е така. Господарите ти потупват ли те по рамото всеки път, когато заловиш един от нас?

— На земята, Алекс.

— Или ще ме застреляш? — Тя погледна към сградата от другата страна на тясната уличка. Разстоянието не беше малко, навярно около метър и осемдесет, но можеше да бъде прескочено.

— Не е нужно да го правим по този начин. Все още не си наранила никого. — Купър прочете колебанието в тялото й, потръпването в прасеца й и напрежението в раменете й. — Легни на земята и ще поговорим.

— Ще поговорим — изсумтя тя презрително. — Знам как разговарят момчетата от ДАР. Как го наричаха политиците? „Подобрен метод на разпит.“ Много красиво. Далеч по-добре звучи от „изтезаване“. Точно както „Департамент за анализ и реагиране“ звучи по-добре от „Бюро за контрол над абнормите“. — Тялото й му казваше, че се опитва да реши.

— Не е нужно да го правим по този начин — повтори той.

— Как е малкото ти име? — Гласът й беше мек.

— Ник.

— Мъжът по радиото беше прав, Ник. Това е нашето бъдеще. — Над нея се спусна странна решимост и тя пъхна ръце в джобовете си. — Не можеш да спреш бъдещето. Можеш единствено да избереш на коя страна ще бъдеш. — Тя се обърна и отново погледна към уличката.

Купър видя какво възнамерява да стори и тръгна към нея, но не беше направил и две крачки, когато Алекс Васкес, напъхала ръце дълбоко в джобовете си, скочи от покрива.

С главата надолу.