Маркъс Сейки
Брилянтните (34)

Глава 33

— Събуди се.

Студено. Беше студено. Думите достигнаха до него като през мъгла, някъде от много далеч. Без да им обръща внимание, той улови завивките и откри…

— Събуди се, Купър.

… че стиска шепи от нещо, което приличаше на борови иглички, а леглото под него е твърдо. Отвори рязко очи. Изобщо не се намираше в легло, нямаше и никакви завивки, само полузахвърлени дрехи, натрупани върху тях. Борова горичка, ромон на поток и Шанън, която мълвеше нещо насън. Над него — фигура. Мъж.

— Ела. Искам да ти покажа нещо.

Джон Смит се обърна и тръгна.

Купър примига. Разтърка очи. Тялото му беше схванато и го болеше.

До него Шанън се размърда.

— Какво става?

— Заспали сме.

Тя рязко се надигна и якето, което бяха използвали като одеяло, се плъзна надолу, разкривайки гърдите й, малки и твърди, зърната им — тъмни.

— Какво има?

— Иска да отида с него. — Купър махна след отдалечаващата се фигура.

Небето беше изсветляло достатъчно, за да възвърне цветовете на дърветата, макар и бледи.

— О. — Шанън все още се събуждаше. — Окей.

— Мога да остана.

— Не. — Шанън изви глава и прешлените на врата й изпукаха. Направи физиономия. — Вече за втори път се събуждаме лошо. Ще трябва да направим нещо по този въпрос.

— Съгласен съм да го поупражняваме, ако и ти нямаш нищо против.

Шанън се усмихна.

— Най-добре върви.

Смит се бе отдалечил, без да поглежда дали Купър ще го последва.

Защото знае, че ще го направя.

Купър я погледна, видя, че и тя го знаеше.

— Всичко е наред — увери го. — Наистина.

Той се изправи схванато. Спомни си как се бяха движили, като партньори, танцуващи заедно за първи път. Отново я видя над себе си, огряна от лунните лъчи, главата й — отметната назад, косата й — разпиляна свободно, средиземноморската й кожа — бледа на фона на Млечния път, който се разстилаше над тях. И двамата отлагаха, не бързаха, бавно, бързо, бавно, докато се изтощиха и най-сетне, и двамата омаломощени, тя рухна върху гърдите му. Допирът бе сладостен и топъл, нямаше да заспиват, просто щяха да си отдъхнат за миг…

— Е, това беше за първи път.

Тя му отправи характерната си усмивка.

— Само си представи втория. А сега върви.

Купър намери панталона си и го нахлузи.

— Почакай — спря го Шанън.

Протегна ръка и го улови за ризата. Целувката беше дълбока и сладка. Очите му бяха притворени и когато повдигна клепачи само за миг, видя, че и тя бе сторила същото.

— Окей — заяви Шанън най-сетне. — Сега вече приключих с теб.

Купър се разсмя и тръгна да настигне Джон Смит, закопчавайки ризата си, докато се препъваше след него.

Трябва да беше около четири-пет часът сутринта. Тънка омара висеше над земята, а небето бе изсветляло достатъчно, за да скрие звездите. Дъхът му беше мъгла. Главата му — също. Той не се опита да я пропъди; вместо това се съсредоточи върху движението, което щеше да прогони схващането в краката му и да раздвижи кръвта. Знаеше, че мислите ще се завърнат, а с тях и спомените и не всички щяха да бъдат за еротична самозабрава.

Докато настигне Смит отново беше… какво? Не себе си. Вече не бе сигурен какво означава това. Увереният в себе си агент? Идеалистът, готов да убива за родината си? Бащата, който възпитаваше децата си да мразят онези, които малтретират слабите?

Пъхнал ръце в джобовете си, най-търсеният мъж в Америка съзерцаваше възвишенията, които Купър беше забелязал предишния ден, онези, които стърчаха като пръсти.

— Как си с равновесието?

Купър го погледна, прекара през ума си дузина саркастични забележки. А после тръгна към основата на най-близкото възвишение. Смит се присъедини към него. Не говореха, просто вървяха; земята под краката им ставаше все по-стръмна, дърветата постепенно останаха назад. В началото умът на Купър отново и отново прехвърляше събитията от предишната нощ, повтаряше си онова, което бе научил и търсеше несъответствия, отчаяно искаше да ги открие. След около половин час обаче наклонът стана толкова стръмен, че мисъл беше заменена от действие — стъпка стъпка стъпка поемане на дъх, стъпка стъпка стъпка поемане на дъх. Много скоро използваше ръцете си също толкова често, колкото и краката, скалите — остри под пръстите му. Основата на възвишението беше покрита със ситни камъчета, които се търкаляха и хлъзгаха под краката му. Беше шумно и коварно, всяка стъпка криеше опасността да избереш грешния камък и да се хързулнеш надолу — сигурен начин да си счупиш най-малкото крака. И двамата бяха запъхтени, ризата на Купър беше подгизнала от пот.

Каменните пръсти се оказаха кули от четвъртити скални късове, високи петдесетина метра. Смит се закатери от едната страна, Купър се издърпа от другата. Имаше широки, сигурни места, където да се улови, и той се катереше уверено, докато земята се отдалечаваше под него. Преживя един спиращ дъха миг, когато опората под крака му поддаде, но ръцете му го задържаха и той заби върха на стъпалото си в една пукнатина и продължи нагоре. След няколко минути отметна глава назад и видя, че от върха го делят само пет-шест метра. Връхлетя го нов прилив на енергия и той ускори темпото. За нищо на света Смит нямаше да го победи.

Ако беше състезание, щеше да е нужен фотофиниш, за да определят победителя. Купър смяташе, че е той, със съвсем мъничко, когато се издърпа над ръба и се озова на скалистия връх. И ето че сега и двамата седяха високо над света и в продължение на един миг просто се усмихваха широко един срещу друг, без никаква задна мисъл, без никакви обещания, просто двама мъже, които се наслаждаваха на глупостта и щастието на онова, което бяха направили заедно.

Площадката на върха беше широка около двайсет и пет метра. Купър изпълзя до другия край и когато погледна надолу, за първи път усети, че му се завива свят. От тази страна хребетът се спускаше сто и двайсет метра рязко надолу. Купър се отдръпна и седна по турски. Вече се зазоряваше и небето бе светло, макар че слънцето все още се правеше на срамежливо и не се показваше.

— Хубава гледка.

— Предположих, че ще ти хареса. — Смит се взираше в ръцете си. По тях имаше кръв, някаква драскотина и той ги избърса в панталона си. — Добре ли си?

Купър долови всички пластове във въпроса му и сякаш за миг надзърна в ума му. При него никога не се случваше само едно нещо, винаги имаше нива. Можеше да изключи дарбата си за тактическо мислене толкова, колкото и Купър можеше да престане да вижда взаимовръзките между всичко наоколо.

Дори и сега, той го правеше със Смит.

— Най-сетне си спомних.

— Какво?

— Елена Епей. Епей построява Троянския кон. И Елена, Хубавата Елена — причината за войната. Никаква жена не те е очаквала. Било е просто шега.

Смит се усмихна. Пластове от значение. Кой знае колко дълбоко стигаха.

— И ето ни тук — каза Купър, — по символични причини, нали? Двама души, които чакат изгрева. Тук няма ненужен товар. Не можеш да се катериш с него.

— Нещо такова, да.

— Онова, което ми каза снощи. Вярно ли е?

— Да.

— Нека сме наясно — искам истината. Никакви задни мисли, никакви цели, никакви манипулации. Никакви скрити причини, никакви оправдания. Само истината.

— Окей.

— Защото, Джон, в момента съм разнебитен, от емоционална гледна точка. И е напълно възможно да реша да изхвърля задника ти от тази скала.

Видя, че думите му постигнаха целта си, видя, че Смит му повярва. За негова чест (може да беше много неща, но не и страхливец), Смит отговори:

— Окей. Но същото важи и за теб. Ти задаваш въпрос, аз задавам въпрос. Съгласен?

— Да. Ти ли взриви Борсата?

— Не. Но щях да го направя.

— Заложил си бомбите.

— Да. Освен това бях предвидил Алекс Васкес да парализира реакцията на военните в онзи момент, както и още няколко удара, които отмених.

— Защо?

— Защото бях победен. — Смит се намръщи и дяволите да го вземат, ако зад гримасата му нямаше смущение. — Неприятно ми е да го кажа, но е вярно. Подцених безпощадността на противника. Фатална грешка.

— Обясни.

— Борсата няма никаква тактическа стойност, с нищо не ми пречеше. Унищожението й трябваше да бъде символичен удар. Ала понякога именно те са най-ефективни. Целта ми беше да съсредоточа вниманието на страната върху идеята, че ако искаме да имаме общо бъдеще, трябва да започнем да мислим за него по този начин. — Смит вдигна ръце и се протегна. — Така че планирах да я взривя. Само че когато бе празна.

— Лесно е да се твърди.

— Не е просто твърдение. В това беше целият смисъл. Ако ще живеем заедно, светът на нормалните трябва да престане да търси начини да ни изолира. Унищожаването на сградата бе начин да кажа именно това. Ала каква полза бих имал от убийството на цял куп невинни хора? Това само би навредило на каузата ни. Както и стана.

Шанън бе казала съвсем същото. Разбира се, трябва да го беше чула от него.

— Не може да не си знаел, че по този начин излагаш невинни хора на риск — каза Купър.

— Пресметнат риск. Аз не се надявах, че сградата ще е празна. Планирах да е така.

— Е, добра работа, няма що.

— Както казах, бях победен.

— Какъв беше планът?

— Да изпратя до всички водещи медии видеозапис, в който обявявам намерението си да взривя Борсата в два часа на другия ден. В него щях да заявя, че всеки опит бомбите да бъдат обезвредени, ще ме принуди да ги взривя по-рано. Разполагаха с времето дотогава, за да евакуират мястото.

— И защо не си изпратил записа?

— Направих го.

— Ти… какво? — По стар навик от времето, когато разпитваше заподозрени, в ума си Купър вече беше скочил на следващия въпрос, и отговорът го хвана неподготвен.

— Изпратих го. На няколко медии, сред които Си Ен Ен, Ем Ес Ен Би Си и дори „Фокс“.

— Но…

— Не разбираш, нали? — Смит кимна. — Да. Именно тук бях победен.

— Искаш да кажеш, че си изпратил предупреждението и нито една от мрежите…

— Нито една от тях не го излъчи. Нито една. Нито преди, нито след това. Седем уж независими медийни организации знаеха, че възнамерявам да взривя сградата. Знаеха какво ще се случи около два часа. Знаеха, че ако не излъчат записа, ще загинат хора. Хиляда сто четиридесет и трима, както се оказа.

Купър отново почувства, че му се завива свят, макар че изобщо не беше близо до ръба.

— Искаш да кажеш, че някой е потулил тази история?

— Да. Седем пъти. Сега е мой ред. Кой притежава властта да го направи?

Купър се поколеба.

— Кой е в състояние да убеди (или принуди) седем независими медии да потулят една история? Възможно ли е да бъде направено от престъпна групировка? Терорист?

— Не.

— Не. Единствено някой, който е част от системата. Единствено самата система.

— Отново Дрю Питърс.

— Може би. — Смит сви рамене. — Не мога да съм сигурен. Единственото, което знам е, че когато видеозаписът не беше излъчен, когато видях, че властите не евакуират никого, си дадох сметка какво ще се случи, ако бомбите избухнат. И тогава задействах резервния си план.

— Шанън.

— Шанън.

Мисълта на Купър се върна към онзи миг преди шест месеца, видя се как тича по коридора към нея и как тя вдига очи, как му казва да спре, казва му, че не разбира. Господи.

Дали щеше да успее да обезвреди бомбите, ако той не й бе попречил? Беше ли това поредният товар, който неговата бездруго изнемогваща съвест трябваше да понесе?

— Е, кой печели от подобно нещо, Купър? Кой печели от взривяването на Борсата?

— Вече си зададе въпроса.

— Наречи го уточняващ въпрос.

Купър знаеше отговора — и този, който Смит искаше да чуе, и огромната истина, която се криеше зад него. Вчера не би могъл дори да си представи да я признае. Ала тази сутрин, докато първите ярки лъчи на слънцето прорязваха хоризонта, той изрече на глас онова, което му казваше неговата дарба.

— Онези, които искат война.

— Точно така. Онези, които искат война. Хора, които вярват, че тя ще ги направи по-богати или по-могъщи. Може би дори и неколцина, които наистина вярват, че войната е необходима. Но макар на няколко пъти в човешката история да е имало моменти, когато войната наистина е била необходима, никога, нито веднъж, не е била оправдана война срещу собствените ни деца. Не, хората, които искат да започнат тази война — те искат да извлекат облага от нея.

— Как са избухнали бомбите, ако ти не си ги взривил?

— Това ли е въпросът ти?

— Наречи го уточняващ въпрос.

Смит се засмя.

— И петте бомби имаха радио детонатор със своя собствена закодирана честота. Никой освен мен не знаеше кода.

— Тогава как…

— Защото ги предупредих.

Смит замълча и остави Купър сам да се досети.

— Съобщението ти е дало някому достатъчно време, за да намери бомбите и да разбие кода.

— Отново — аз просто не си дадох сметка колко безпощадни са враговете ми. Знаех, че ме ненавиждат, знаех и че искат война. Но дори аз нито за миг не бих повярвал, че са в състояние да взривят собствената си сграда и да убият хиляда души, за да я подкладат.

— Но… защо?

— Хората винаги си намират причини.

Купър се замисли над думите му. Реши, че вероятно са верни.

— Следващ въпрос. Ами останалото?

— Останалото?

— Другите неща, които си правил. Политически убийства. Експлозии. Вирусни атаки. Всичко.

Последва дълго мълчание. Слънцето се показа над хоризонта и обля западното небе с кървава светлина. Като по даден знак въздухът се изпълни с птичи песни, макар Купър да не виждаше птици.

Най-сетне Смит каза:

— Питаш ме дали ръцете ми са чисти? Не, не са. Съжалявам, но ти искаше истината.

— Ти си терорист.

— Аз водя война. Боря се за човешките си права и за правата на тези като мен. Боря се за теб и Шанън, и още цял милион като нас. Като дъщеря ти.

Купър се озова на крака, преди и сам да си даде сметка, че се е изправил.

— Внимавай, Джон. Много внимавай.

— О, я стига. — Смит го погледна меко. — Искаш да ме убиеш? Можеш да го направиш. Изобщо не съм в състояние да се меря с теб в ръкопашна схватка. Знаех, че би могъл да ме убиеш снощи, знаех го и когато те доведох тук горе. Не искаш да говоря за Кейт? Добре. Но не съм аз този, който иска да я изпрати в Академия.

— Това няма да се случи.

— Защо? Защото ще ме хвърлиш от тази скала?

— Защото…

„Дъщеря ти никога няма да бъде подложена на теста. Каквото и да се случи, аз ще се погрижа за семейството ти.“

Купър се свлече на колене. Стига толкова. Моля те. Достатъчно. Не и те.

„Аз ще се погрижа за семейството ти.“

— Ръцете на никого не са чисти — каза Смит. — Нито моите, нито тези на Шанън, нито твоите. Ала системата е обляна с най-много кръв. Новият свят се изковава бавно, по едно зъбчато колело наведнъж и от тези зъбчати колела капе кръв. Мой ред е. Какъв свят искаш за своята дъщеря абнорм, Купър? И като заговорихме за това, какъв свят искаш за своя нормален син?

Купър се бореше за въздух. „Аз ще се погрижа за семейството ти.“ В усилието си да ги защити, в слепотата си, той ги бе оставил под закрилата на възможно най-опасния човек. За да защити децата си, той бе пуснал лъв в спалнята им.

Не.

— Доказателство. Шанън каза, че разполагаш с доказателство. За нещата, които твърдиш.

— Това е дълга история.

— Имам време.

— След като се срещнах със сенатор Хемнър в „Монокъл“, се отправих към вкъщи. Така и не стигнах. По протежение на цялата ми улица имаше полиция, в апартамента ми се разхождаха хора с фенери. Не знаех какво се случва, но ми беше ясно, че трябва да бягам. Точно както Питърс искаше. Какъв е смисълът да създадеш мит като Джон Смит, ако го заловиш веднага? По-добре да го оставиш да избяга. Да се спотайва в тъмнината, страшилище за цялата нация. От това може да се извлече далеч повече финансиране. — Смит се разсмя невесело. — И така, аз побягнах и от активист станах войник. Започнах да си създавам армия. А после се залових да търся. Исках да знам кой е врагът ми. Не ми отне дълго да разбера, че е Службата за законосъобразност. Твоята агенция печелеше повече от всеки друг. Но това не беше доказателство. Научил бях защо и кой. Затова се залових да открия как.

— Как?

— Някой бе режисирал клането. Същият човек беше подправил видеозаписа. Това беше изключителна работа. Трябваше да е съвършена или колкото се може по-близо до съвършенството. Можеше да означава само надарен. Някой, който е в състояние да прави с образите и медиите онова, което аз мога да направя с шахматната дъска, а Шанън — с една претъпкана стая. Това бе всичко, от което се нуждаех, за да го открия.

— Какво стана?

— Зададох му някои въпроси — сухо отвърна Смит.

— Изтезавал си го.

— Ничии ръце не са чисти, забрави ли? Този човек съсипа живота ми и постави под заплаха съществуването на цялата ми раса. Така че, да — не го попитах нежно. Той достатъчно бързо си призна за подправянето.

Слънцето се издигаше все по-високо в небето и въздухът се стопляше с всеки изминал миг. Загледан в него, Купър попита:

— Ако си разполагал с доказателство, че версията за случилото се в „Монокъл“ е била фалшифицирана, защо не си го направил достояние на всички?

— Какво доказателство? Думите на някакъв си неестествен, изтръгнати чрез мъчения от един терорист? Кой би повярвал? Нима ти би повярвал? Никой нямаше да обърне внимание. Имах нужда от нещо повече. — Смит отпусна ръце и се обърна към Купър. — И го открих. Освен всичко друго, онзи мъж ми каза, че директорът ти е бил наясно, че ако истината за „Монокъл“ излезе наяве, с него е свършено. Затова се погрижил да се защити.

— Как?

Смит въздъхна.

— Именно това ме побърква. Не съм сигурен. Някакъв видеозапис, това поне разбрах. Нещо, което би могъл да използва, ако положението вземе лош обрат. Фалшификаторът твърди, че е нагласил нещата за Питърс, но каза, че така и не е научил какво е съдържанието.

— И ти му вярваш?

— Разпитът ми беше… изчерпателен.

Не се и съмнявам.

Купър пропъди мислите за изтезания и се съсредоточи върху онова, което Смит му казваше. Заповяда си да бъде безстрастен, да гледа на това като на задача. Да остави дарбата си да се развихри.

— Значи знаеш, че това доказателство съществува, но нямаш представа къде се намира, а дори да имаше, не смяташ, че си в състояние да се добереш до него. Искаш аз да го направя вместо теб.

— Да.

— Нямам представа откъде да започна.

— Ще измислиш. Нали точно това правиш. Така, както успя да откриеш Алекс Васкес. А само си помисли колко по-добре познаваш Дрю Питърс.

Имаше право, даваше си сметка Купър. Вече усещаше, че дарбата му започва да действа на пълни обороти. Нямаше да се намира в сградата на ДАР, нито пък в дома на Питърс. И двете места щяха да бъдат отцепени, ако нещата се объркаха. Питърс несъмнено го беше прибрал на сигурно място, някъде, където би могъл да се добере до него в тежък момент — такъв, в какъвто то би му потрябвало.

— Следващ въпрос.

— Мисля, че е мой ред, но давай.

— Това, което казваш — то звучи достоверно. Убедително. Но същото важи и за историята на Питърс. За самата Служба за законосъобразност. Нищо от това не е доказателство.

— Видеозаписът е доказателство.

— Но ти не си го виждал. Нямаш представа какво има на него. Откъде мога да знам, че той не доказва, че действително си чудовището, за което ДАР те смята?

— Имаш право. — Каза го със спокойствието на логик, признаващ слабостта в едно разсъждение.

— Окей. — Купър отново се изправи; приближи се до ръба на скалата и се загледа в широкия ярък свят под себе си. — Ще го намеря. Не заради теб и не заради твоята кауза. — Обърна се и погледна към Смит. — Но най-добре се моли записът да показва това, което ти си мислиш. Защото сега те познавам. Мога да те намеря отново и да те убия.

— Вярвам ти — каза Смит. — Разчитам на теб да доведеш започнатото докрай.

— Дори ако това означава да те убия.

— Разбира се. Защото само човек, тласкан от подобна отдаденост, притежава необходимото, за да се изправи срещу Дрю Питърс. Господи, Купър. Защо според теб изпратих Шанън да те доведе?

Пръстите на Купър се свиха в юмруци. В стомаха му се надигна гадно усещане.

— Какво? — Усети как дарбата му се втурва напред и му дава още един нежелан отговор. — Какво искаш да кажеш с това „изпратих Шанън“?

— А! — За миг другият мъж изглеждаше недоволен. — Извинявай. Мислех, че вече си се досетил.

— Какво искаш да кажеш с това „изпратих Шанън“?

Смит се изправи с въздишка и напъха ръце в джобовете си.

— Именно това. Нуждаех се от теб и възложих на Шанън да те доведе. Изпратих я на онзи перон в Чикаго и планирах пътя ти насам. Погрижих се да видиш Саманта и начина, по който светът я използва. Накарах Шанън да те заведе в къщата на Ли Чен, за да се запознаеш с дъщеря му и нейните приятели. Направих така, че да минеш през Епщайн, защото знаех, че ще ме продаде, за да опази мечтата си и защото знаех, че ти никога не би повярвал, че можеш да се добереш до мен без помощ. А миналата нощ излязох да изпуша една цигара навън, за да можеш да се покатериш през балкона. Съжалявам, Купър. Аз съм шахматист. Трябваше да превърна една пешка в царица. — Смит сви рамене. — И го направих.