Маркъс Сейки
Брилянтните (13)

Глава 12

Тъй като нямаше по-добра идея, Купър направи именно това. Над тях все още беше надвиснала заплахата от нападение, животът на мнозина все така бе в опасност.

Освен това все още има шанс да заловиш Джон Смит. Искаш свобода на действие? Залови най-опасния мъж в Америка. Тогава ще видим дали отговорът ще бъде същият.

Тръгна да намери Валъри Уест (не трябваше да й се сопва по този начин, особено при положение че тя май имаше нещо за него) и откри целия си екип заедно, обзет от трескаво вълнение. Върху монитора пред Валъри се виждаше сателитен образ — правоъгълник, навярно километър на километър и половина, плътно изпълнен с къщи и тесни улички. Луиза Ейбрахамс се бе навела над рамото й и говореше забързано по телефона. Боби Куин, облечен с бронежилетка, от която изглеждаше още по-едър, проверяваше пълнителя на оръжието си. Когато Купър се приближи, и тримата се обърнаха към него. И заговориха в един глас.

Двайсет минути по-късно той се намираше на задната седалка на хеликоптер, а роторите бучаха, докато пилотът летеше над поля и гори, предградия и игрища за голф. На изток от тях заливът Чесапийк беше тънка синя панделка, проблясваща под слънчевите лъчи.

— Не е много — надвика шума Купър и като извади дейтапада от джоба си, го разви и опъна материята. На екрана изскочи разговора, записан три часа по-рано между човек на име Дъсти Еванс и неизвестен мъж.

Д.Е.: Ало?

НЕИЗВ.: Добро утро. Как си?

Д.Е.: Отлично. С нетърпение очаквам да идем за риба.

НЕИЗВ.: Всичко готово ли е?

Д.Е.: Всичко необходимо е опаковано. Всичко, което поискахте.

НЕИЗВ.: Как е водата?

Д.Е.: Бистра като стъкло.

НЕИЗВ.: Радвам се да го чуя.

Д.Е.: Да, сър. Ще бъде нещо прекрасно.

НЕИЗВ.: Да. Действително. Отлична работа.

Д.Е.: Благодаря ви. За мен е чест.

НЕИЗВ.: Честта е моя. По-късно отново ще говорим.

— Каза, че искаш всичко от записите — извика Куин в отговор. — Получихме две дузини възможни попадения. Това е единственото, което анализаторите потвърдиха.

— Очевидно е закодирано, но какво друго? Кой е Дъсти Еванс?

— Електротехник, неженен, на двайсет и четири. Тестът го определя като четвърта степен (математика), постъпва в армията през 2004 г., изхвърлен още по време на основната подготовка. Ударил сержанта си. Няколко глоби за превишена скорост, обвинение в нанасяне на телесна повреда при пиянско сбиване.

— Номерът му е бил в телефона на един от двамата Васкес?

— Не. Преди около три месеца е позвънил на жена на име Мона Аписимо, чийто номер беше в телефона на Алекс.

— Само това ли? — Купър усети, че стомахът му се свива. За миг бе решил, че едва ли не с помощта на волята си бе предизвикал чудо, ала сега усети, че отново се връща към въпроси, на които нямаше отговор. — Това е загуба на време. Най-вероятно е човек без всякакво значение, който говори с дилъра си на марихуана.

— Само ако си пада по диворасла марихуана — ухили се Куин. — Неизвестният номер се оказа мобилен телефон в Уайоминг. От вътрешността на Нов Ханаан. Принадлежи на мъж на име Джозеф Стиглиц.

— И ти мислиш — Джон Смит, Дж. С., Джозеф Стиглиц?

— Не аз го мисля, шефе. А анализаторите.

— Обаче гласът не съвпада, нали?

През последните пет години използваха най-усъвършенстваните компютърни алгоритми, писани някога, за да открият Джон Смит. През цялото това време той или нито веднъж не бе вдигал телефонна слушалка, или, което бе по-вероятно, преправяше гласа си. Което не бе никак трудно да се направи по цифровите линии.

— Не — отвърна Куин. — Само че телефонът е купен миналия месец и никога не е бил използван. Кой си купува телефон и цял месец дори не го включва?

— Някой, който планира ходовете си напред. Добра работа. Местните ченгета предупредени ли са?

— Аха. Казано им е да не се месят. Луиза координира нещата и според мен те се боят от нея.

— Добре.

Купър плъзна пръсти по екрана на дейтапада, преглеждайки набързо събраната информация за Дъсти Еванс. Докладът от ареста за нанасяне на телесна повреда го описваше като метър и осемдесет и пет, сто и четири килограма, черна коса, кафяви очи, никакви белези, татуировка, изобразяваща череп и змия на десния бицепс. На снимката при ареста Еванс имаше вид на адски ядосан млад мъж, свирепият поглед, който бе вперил в камерата, излъчваше неподправено презрение.

Имаше адрес в Елизабет, Ню Джърси — работническо предградие на четиридесет и пет минути западно от Манхатън. Регистрация за старичък форд пикап. Краткото му досие от армията: добър стрелец, добра форма, проблеми с дисциплината. Хеликоптерът се наклони и Купър се долепи до стената. На хоризонта пред себе си виждаше ниско застроен индустриален град. Филаделфия, помисли си той. Град на братската любов. Спомни си как разговаря с Алекс Васкес на осветлението в бара, горчивия вкус на кафето, когато й съобщи, че същия ден във Филаделфия бе извършен атентат. Пощенски офис, след края на работното време. Глупава, безсмислена мишена.

В главата му отекнаха две мисли. Първо, ако Джозеф Стиглиц действително беше Джон Смит, той се намираше по-близо от когото и да било някога до това да го залови. И второ, че днес в Америка щеше да има сериозна терористична атака. Или поне щеше да започне днес; може и да се окажеше многократен удар. Смит като нищо можеше да има намерение да нападне Белия дом. Купър нямаше откъде да знае.

Да се опитва да анализира една ситуация без достатъчно информация, бе като да гледа фотография на летяща топка и да се опитва да определи посоката й. Дали летеше нагоре или надолу, или пък настрани? Дали бе на път да се сблъска с бейзболна бухалка? Движеше ли се изобщо, или нещо, което не се виждаше на снимката, я задържаше във въздуха? Един-единствен кадър не означава нищо. Човек се нуждаеше от данни, за да открие скритите закономерности и връзки между тях. С достатъчно информационни отправни точки можеше да се предскаже почти всичко.

Същото бе и с дарбата на Купър. Често пъти приличаше на интуиция: той бе в състояние да претърси апартамента на някой обект, да разгледа фотографиите, начина, по който бе подреден гардеробът, дали в мивката има мръсни съдове и от това да направи заключение, нерядко такова, каквото цял куп компютри и екипи от изследователи не биха могли. Ала не ставаше въпрос за видения от Всевишния и не се получаваше насила. Без конкретни данни той тънеше в неведение като всеки друг, гледащ фотографията на топката.

Единственото, с което разполагаше сега, беше Дъсти Еванс — мъж, за когото довчера дори не бе чувал. Безперспективен тип, без никакви специални умения и никакви връзки, които да го правят ценен. Изглеждаше малко вероятно да заговорничи с някой като Джон Смит. От друга страна, той беше един сърдит млад мъж — млад абнормален мъж — а това беше демографски елемент, с който Смит се разбираше добре.

Отвън Филаделфия ставаше все по-голяма. Купър си погледна часовника — оставаше половин час, докато кацнат. Много скоро щяха да разберат дали Еванс може да им предложи нещо. Обърна се и видя, че партньорът му го гледа.

— Какво?

— Има и още нещо. — Куин се почеса по слепоочието. Чувстваше се неловко и увърташе, видя Купър.

— Какво, трябва да гадая ли?

— Окей. Ще ти го изпратя.

Куин чукна с пръст по своя дейтапад и след миг върху този на Купър се появи съобщение, което го питаше дали ще приеме файл. Той натисна „да“ и една фотография изпълни екрана.

Снимката не можеше да улови плавните й движения, изящния начин, по който прехвърляше тежестта на тялото си при всяка стъпка, елегантната й стойка. Вероятно на около двайсет и седем години, пълни устни, кестенява коса с модна прическа, която подчертаваше раменете й на танцьорка. Цветът на кожата й издаваше средиземноморски или пък еврейски произход. Очната й спирала беше плътна, но тъй като нямаше друг грим, това изглеждаше екзотично, а не долнопробно. Беше достатъчно слаба, че Купър да види очертанията на ключиците й под тясната тениска.

Действително много, много красива.

— Това е нашата атентаторка — каза Куин. — Снимката е от охранителната камера на един банкомат. За щастие, в наши дни всички големи банки използват високотехнологични лещи, за да намалят опитите за измама, така че качеството е добро. Преди пет години тя щеше да е просто черно-бяло петно. Както и да е, Вал провери часа на снимката с информацията от клетъчната станция и GPS-а. Тя е.

Купър не каза нищо, просто се взираше в жената. Върху устните й играеше едва забележима усмивка, сякаш знаеше някаква тайна.

— Работата е там… — Куин се поколеба.

— Аз бях точно до нея.

— Аха.

Купър се изсмя през носа си, а после пое дълбоко дъх.

— Боях се от това. — Той улови погледа на Куин и продължи: — Вчера, когато открихме откъде е дошло обаждането, аз се върнах назад и си помислих, че е възможно да съм бил до нея.

— Тогава забеляза ли я?

— Погледни я само.

— Но не си…

Купър поклати глава.

— Никаква представа. — Той отново се засмя и запамети снимката в дейтапада. — Знаем ли нещо за нея?

— Нищичко.

— А телефона, който е използвала?

— Принадлежал на жена, сестра в стоматологичен кабинет. Името й е Лесли Андърс. Разговаряхме с нея. Забелязала, че телефонът й го няма миналата вечер и решила, че го е забравила някъде. Проверяваме версията й, но смятаме, че е чиста. Предположението ми е, че нашата мургава хубавица го е свила от чантата й.

— Намерихме ли го?

— Не. Вероятно е в канализацията. — Куин поклати глава. — Ама как ни надхитри само, а, шефе? Двайсет агенти, дирижабъл, цял куп камери, снайперисти, а тя преспокойно дойде и взриви нашия свидетел. — Куин не спомена изрично, че момичето бе стояло до Купър, докато задействаше бомбата, но то бе само защото забележката се подразбираше.

Купър въздъхна. Сгъна дейтапада си на квадратче и го натъпка в джоба си.

— Е, поне едно нещо е сигурно.

— И то е?

— Роджър Дикинсън има по-добър ден от мен.

* * *

В един часа те вече се носеха през Елизабет в черен кадилак „Ескалейд“, който бяха взели от един тактически отряд на ДАР. Боби Куин развиваше една от теориите си, а Купър шофираше и се опитваше да не слуша. Джипът беше пипнат сериозно, бяха му монтирани турбокомпресори и резултатът беше мощен рев, на който Купър определено се кефеше.

— Така че най-сетне започнах да ги разбирам онези анти-Уайоминг типове — заяви Куин. — Преди си мислех — и защо не? Имам предвид, на кого му е притрябвал Уайоминг? Някога бил ли си там? Естествено, че не си. Никой не е. И може би ако абнормите си имат място, което знаят, че е сигурно, това ще понамали напрежението. Нищо чудно, че Ерик Епщайн е кръстил мястото Нов Ханаан, нали? Да почерпи малко от съчувствието към евреите, да прокара паралел между двете ситуации.

— Ммм — отговори само Купър и погледна картата на GPS-а в кадилака.

През прозореца Елизабет изглеждаше точно такъв, какъвто си го беше представял. Повечето къщи бяха на два етажа, неголеми, но спретнати, сгушени една до друга. Старички американски коли бяха паркирани на къси алеи под пресичащи се електрически жици. Онзи тип квартал, в който една медицинска сестра и един водопроводчик биха могли да притежават дом и да отгледат семейство.

— Но после го разбрах. То е като „Риск“.

— Риск? — попита Купър, въвлечен в разговора против волята си. — Кое е рисковано?

— Не, „Риск“. Нали се сещаш, настолната игра с малки пластмасови пионки и картата на света? „Риск“.

— А. Ясно. — Купър помълча за миг. — Всъщност, все още не ми е ясно. Какво е като „Риск“?

— Някога играл ли си на „Риск“?

— Не знам. Много отдавна.

— Племенниците ми бяха дошли на гости, вече бяхме ходили в зоологическата градина и в „Националната алея“ и аз се бях видял в чудо как да ги забавлявам. Виждаш ли, целта на играта е да завладееш света…

— Това ли е великото прозрение, до което си достигнал относно Нов Ханаан и отношенията между нормални и абнормални? Целта е да завладееш света?

— Изслушай ме. Започваш с определен брой пионки в различни страни и нападаш съседните държави. Събираш все по-многочислени войски с всеки ход, в зависимост от това кои страни държиш. Е, континенти, всъщност, получаваш армии за континенти, но както и да е, въпросът е, че получаваш различни количества за различните континенти.

— Окей. — Купър зави по Елм Стрийт. Адресът на Еванс беше Елм Стрийт №104. Той провери в огледалото за обратно виждане.

Не се виждаха полицейски коли, нищо, което да стресне Еванс. Небето беше бяло.

— Да кажем, че притежаваш Австралия. И си страшно доволен от себе си, нали така? Завзел си я постепенно, на части и сега започваш да береш плодовете — няколко армии при всеки ход. И освен това цял куп вода те дели от останалия свят. Нещата вървят страхотно.

— Да.

— Да, ама не. Защото някой друг притежава Азия. И неговата армия е три пъти по-голяма от твоята. При всеки ход, бум, ти получаваш две армии, а той — шест или седем. След един ход това не е кой знае какво, нали? Започнали сте наравно, така че няколко армии в повече имат значение, но не чак толкова. Австралия все още е в играта. Ала след още няколко хода нещата започват да загрубяват. Азия вече притежава много по-голямо могъщество. А Австралия вижда, че положението ще се влоши още повече. След още десет-двайсет хода? Забрави. И въпрос не може да става за сравнение между двете. Може и да са започнали наравно, но сега единият е оставен напълно на милостта на другия.

№98, №100, №102, №104. Едноетажна сграда без някакъв особен архитектурен стил, с цвят на престояло крема сирене. На алеята беше паркиран форд пикап. Регистрационният номер отговаряше. Купър подмина къщата, спря на половин пресечка оттам и угаси двигателя.

— Значи брилянтните са Азия в този сценарий? Ние сме тези, които се разрастват и напредват?

— Аха. Преди трийсет години хората бяха общо взето еднакви. Така де, едно дете в Либерия едва ли ще се съгласи, но разбираш какво се опитвам да кажа. А после, бог знае по каква причина, имунизации или хормони в добитъка, или пък озоновия слой, се появихте вие. И бам! Искам да кажа, тук не става дума просто за мнение, че ни превъзхождате. То е доказуем факт. — Куин сви рамене. — Превъзхождате ни във всичко. Технология, софтуер, инженерство, медицина, бизнес. Мамка му, дори в музиката. Спорта. Никой нормален не може да се състезава с вас. Дори най-добрият нормален програмист в света — би ли могъл да се мери с Алекс Васкес?

Купър поклати глава, докато проверяваше беретата си. Навик; пълнителят не се беше променил от тази сутрин насам.

— И нещата единствено ще се влошават. Сега от началото на играта са минали само няколко хода. Ала след едно десетилетие? Две? — Куин отново сви рамене. — А проблемът е, че за Австралия не е трудно да направи необходимите изчисления. Да не види, че ако нещата продължат по същия начин, те скоро ще станат напълно непотребни. Ние, обикновените хора, ще станем напълно непотребни.

— Готов ли си?

— Да.

Отвориха вратите и слязоха от колата. Купър вървеше пръв, обхождайки улицата с бърз поглед, преди да поемат на изток. Боби разкопча сакото си, извади цигара, завъртя я между пръстите си. Въздухът беше хладен, ала приятен, по-скоро есен, отколкото зима. Недалеч оттам някой играеше баскетбол.

— Искаш ли да ти кажа какъв е проблемът с твоята теория? — попита Купър.

— Давай.

— Ти каза Австралия и Азия, нали? Само че всяка година в САЩ се раждат, колко, четиридесет хиляди надарени. Така че за трийсет години това прави общо около един милион и двеста хиляди. Две трети от тях са под двайсет години. Да кажем — четиристотин хиляди възрастни абнорми.

— Правилно.

— Междувременно има триста милиона нормални. — Стигнаха до къщата на Еванс и поеха по алеята. Крачката на Купър беше сигурна, погледът му — прикован в прозорците. — Ние не сме Азия, приятелю. Не сме дори Австралия. Ние сме едно незначително малцинство, заобиколено от здравата наплашено мнозинство. Мнозинство, което страшно иска да притежава високотехнологичен телевизор, за да види на 3D как Бари Адамс най-спокойно преодолява противниковата защита, но не биха искали дъщеря им да се омъжи за него.

— Ти майтапиш ли се? Договорът на Адамс с „Мечките“ е за сто шейсет и три милиона долара. Когато дойде моментът с бившата ми да обясним на дъщеря ми за птичките и пчеличките, ще й кажем: „Сексът е само за случаите, когато двама души наистина се обичат или когато единият от тях е Бари Адамс, в който случай си спомни какво сме ти казвали за това, винаги да даваш всичко от себе си“. Мамка му, аз се моля малкото ми момиче да се омъжи за него. — Куин разпери ръце като телевизионен проповедник. — Господи, моля те, коленопреклонно те моля, въздай на верния си слуга богато отклонение за зет.

Купър се обърна, смеейки се, и именно в този миг, сред град от трески и тътен, който заглуши света, във входната врата зейна дупка и Куин се олюля, с разкъсана риза и объркано изражение на лицето. До първата дупка се отвори втора и някъде зад тях се строши стъкло, а после Купър събори партньора си като го дръпна през гърдите и в същото време го изрита в сгъвката на коляното, и Боби по-скоро се свлече, отколкото падна, а Купър се извъртя и като извади беретата, стреля във вратата, налучквайки посоката — първо три изстрела, а после още два, огън, целящ да обезвреди временно врага. Първият гърмеж беше най-силен, другите като че ли дойдоха от по-далеч. Без да даде на мъжа в къщата възможност да се съвземе, Купър направи две крачки, дръпна вратата и влетя вътре, тласкан от прилива на адреналин. Нервите му възнегодуваха, ала битка беше по-добре от бягство, а и той просто трябваше да види стрелеца; не можеше да го прецени, без да го види.

Всекидневна без много мебели, диван и масичка. Един мъж стоеше до свод, който изглеждаше така, сякаш води в трапезария. Висок около метър и осемдесет, с дълга коса, черна тениска и пушка в ръка; дулото се вдигна и…

Ловджийските пушки са гадно нещо; сачмите се разпръскват нашироко и това ще намали преимуществото ти.

Ала дупките във вратата бяха малки, с размерите на юмрук.

Патроните му са две, дори три нули. Да кажем, шест деветмилиметрови сачми във всеки. Невероятно смъртоносни, но предназначени за тактически операции, което означава шок^[1] на цевта за прецизност. До петдесет метра оловото ще се разпръсне едва в радиус от около четиридесет и пет сантиметра.

… пръстът му натисна спусъка и Купър отстъпи двайсет и пет сантиметра настрани в мига, в който от цевта на пушката изригна огън и метални късчета профучаха през мястото, където той стоеше допреди малко. Вдигна беретата и се прицели. Мъжът отскочи назад в трапезарията, използвайки ъгъла за прикритие. Купър проследи движението, свали мерника си с около пет сантиметра и стреля. Куршумът мина през стената от гипсокартон като през хартиена кърпичка. Мъжът извика и рухна. Пушката изтрополи върху дървения под.

Светкавично бърз, Купър изскочи иззад ъгъла с вдигнато оръжие. Мъжът лежеше на земята, хлипайки и стенейки, стиснал бедрото си с ръце, а между пръстите му шуртеше дебела струя кръв. В стаята имаше сгъваема маса и два стола, както и друг свод, отвъд който Купър можеше да види кухнята. Нямаше други обекти. Той вдигна пушката, вдигна предпазителя и я метна към входната врата.

— Къде е Дъсти Еванс?

— Проклетият ми крак! — Мъжът се полюшваше напред-назад с пребледняло, обляно в пот лице. — Исусе, о, Исусе Христе, боли.

— Еванс. Къде е…

Звук в другата стая, изскърцване и трясък. Купър прескочи изпънатите крака на мъжа и увеличаващата се локва кръв и се втурна в кухнята. Една дървена врата зееше широко отворена; звукът, който беше чул, бе от затръшването на вратата против насекоми. Купър излезе навън и се озова в неголям заден двор. Гъсталак от розови храсти, който сякаш се състоеше само от бодили и никакви цветове; малък навес за инструменти; скара до маса за пикник. Около всичко това се издигаше висока два метра и половина дървена ограда, през която Дъсти Еванс тъкмо се прекатерваше. Купър го сграбчи за глезена и дръпна силно.

Мъжът се приземи на крака и се изправи, готов да се бие — метър и осемдесет и пет разгневен кръчмарски побойник. Купър все още държеше беретата в ръка, ала работата с пистолетите бе, че имаха непредсказуеми последици. Куршумите невинаги спираха в плътта, а в квартал като този, тази плът можеше да принадлежи на дете. Той изчака Еванс да замахне пръв (прав удар, който се опита да прикрие с ловък финт), избегна го с лекота и с ръката с пистолета нанесе жесток кос удар върху врата на противника си. Еванс се свлече на земята сякаш костите му изведнъж се бяха стопили. Докато се съвземе достатъчно, че да е в състояние да помръдне, Купър вече го беше приковал към земята и му беше надянал белезници.

— Здрасти — каза Купър и го изправи на крака за окованите зад гърба китки.

— Ау, мамка му.

— Аха. — Той го блъсна напред. — Тръгвай.

Във вътрешността на кухнята тегнеше миризма на барут. Купър побутна Еванс пред себе си.

— Боби?

— Да. — Отговорът прозвуча тежко, изречен с усилие. — Тук съм.

Купър закара затворника си в трапезарията. Раненият стрелец се гърчеше на пода, натискайки бедрото си с ръце в белезници.

— Исусе Христе, о, Исусе.

Без да му обръща внимание, Купър погледна своя партньор, който се облягаше на стената, стиснал в едната си ръка оръжие, докато с другата притискаше гърдите си.

— Жилетката всичко ли спря?

— Аха. — Куин с мъка изкара думата през стиснати зъби. — Счупиха ми поне едно ребро обаче.

— И костюмът доста е пострадал.

Партньорът му се изсмя отсечено и изкриви лице от болка.

— Мамка му, Куп, недей.

Ефектът на адреналина започваше да отслабва, оставяйки го с чувството, че крайниците му изведнъж са се превърнали в гума. Той прибра беретата в кобура, размърда пръсти и си пое дълбоко дъх.

— Провери ли къщата?

Куин кимна.

— Чисто е.

Купър пое още една голяма глътка въздух и се огледа наоколо. Мястото приличаше на общежитие, всичко в него беше евтино, втора ръка. Диванът беше от Армията на спасението. По стените нямаше снимки. Полици от циментови тухли и дъски бяха отрупани с книги — предимно политически, някоя и друга биография, цял ред електронни наръчници. 3D телевизорът беше единственото скъпо нещо — сравнително нов модел, с ясно очертано, нетрепващо холограмно поле и ярки цветове. Беше включен на Си Ен Ен, лента с различни новини течеше под призрачната глава и рамене на водещата, която говореше за официалното откриване на новата фондова борса. Върху малката масичка имаше отворен пакет чипс, както и половин дузина бирени бутилки.

Купър се обърна към затворниците си.

— Парти ли сте си правили?

— Имаш ли заповед за обиск? — Еванс го гледаше свирепо. — Значка?

— Ние не сме ченгета, Дъсти. Ние сме газаджии. Не ни трябват заповеди и разрешителни. Не ни трябват и съдии и съдебни заседатели.

Еванс се опита да си придаде безстрастно изражение, ала страхът припламна върху него като светлината на прожектор.

— Все още ли смяташ, че тази следа е слабичка, шефе? — попита Куин.

Купър се засмя и извади телефона си. Трябваше да обяснят на ченгетата за какво са били изстрелите, преди някой местен полицай да стане неспокоен и да довтаса тук. А и директор Питърс щеше да иска да знае, че са заловили обектите. И не само това, но и първия достоверен запис на гласа на Джон Смит от три години насам.

Имаше обаче и лоша новина — това означаваше, че днес вероятно щеше да има атентат…

Я чакай малко.

Бирата. Чипсът. Телевизорът, включен на Си Ен Ен.

Мамка му.

* * *

Изсвири клаксон. Купър рязко зави надясно; гумите се качиха на бордюра, зад тях се разлетя чакъл и те се разминаха на сантиметри от стълба на един светофар. Мъжът на мястото до шофьора изпищя. Бяха превързали раната му с една кухненска кърпа, ала хавлиеният плат на сини шарки вече беше поаленял. Мъжът я затискаше с окованите си в белезници ръце. И пръстите му, и белезниците бяха покрити с кръв. На задната седалка Куин изсумтя, но не каза нищо. До него Дъсти Еванс си бе възвърнал свирепото изражение.

Купър натисна педала за газта, задмина минивана пред тях и се върна в тяхната лента. Беше пуснал и сирената, и светлините, но освен това така беше натиснал газта, че колата едва ли не изпреварваше звука.

Часовникът на таблото показваше 13:32. Той погледна към GPS-а. Нужни им бяха трийсет минути… трийсет минути, с които те не разполагаха. Още по-силно натисна педала на газта. Скоростомерът минаваше сто и шейсет и магистрала 1 беше размазано петно от бетонни бариери и ниски складове. Самолети, отиващи към летище „Нюарк“, чертаеха линии в сивото небе.

— Хей — подхвърли Купър. — Как се казваш?

— Трябва ми доктор, човече, ужасно ми трябва доктор.

— Ще те откараме при доктор много скоро, обещавам. Как се казваш?

— Гари Най…

— Не им казвай нищо — обади се Дъсти Еванс от задната седалка. — Това са гестаповски глупости. Именно срещу това се бием.

— Слушай, Гари — започна Купър, без да обръща внимание на избухването отзад, — нямаме много време. — Ремаркето на камиона пред тях бързо се приближаваше, стоповете му светнаха, докато шофьорът се опитваше да отбие встрани, но Купър караше прекалено бързо и трябваше да се провре между лентите, при което лявото огледало мина на сантиметри от бетонната бариера, а дясното едва не докосна камиона. Биваше го в бързото шофиране и обичаше танца на фучащата по пътищата стомана, ала сега обстоятелствата усложняваха нещата — хаосът от сирени и светлини, клаксони, писъци и кръв, да не говорим за онова, което бе заложено на карта, видението в главата му за това, което се боеше, че ще се случи. — Искам да ми отговориш на няколко въпроса. Първо, къде точно е бомбата?

— Откъде знаеш за…

— Не казвай нищо, чуваш ли ме! — отново се обади Еванс. — Чуваш ли ме?

Разнесе се тих звук, сякаш метал се беше плъзнал по кожен калъф. Купър отдели частица от секундата, за да погледне в огледалото за обратно виждане. Еванс се беше превърнал в статуя; очите му се въртяха, ала мускулите му не трепваха. Боби Куин не откъсваше поглед от пистолета, който беше опрял в слепоочието му.

— Давай, Куп. Мисля, че задната седалка повече няма какво да каже.

— Благодаря. — Купър си надяна най-убедителната блага усмивка, на която беше способен. — И така. Знаем, че сте заложили бомба. — Не го знаеха, разбира се, докато самият Гари не го беше потвърдил едва преди миг, но нямаше смисъл да му го обяснява. Заобиколи един седан, видя, че пред него се простира благословено празна права отсечка и натисна газта. — Ето какво искам да знам. Къде точно е заложена? Каква е? Колко мощна? Как ще бъде детонирана? Кога?

Гари простена и се люшна напред, притиснал с ръце лявото си бедро. Опакото на дланите му беше покрито със засъхнала кръв, беше пребледнял.

— Исусе Христе, боли. Трябва ми доктор.

— Вдигни го.

Мъжът го погледна и Купър кимна.

— Давай.

Гари разкопча предпазния колан и се извъртя така, че да се облегне на вратата. След това вдигна тромаво крак и изстенвайки, подпря обувката си на таблото.

— Така по-добре ли е? Хубаво. Сега ме чуй. Къде точно е заложена бомбата? Каква е? Колко мощна? Как се детонира? Кога?

— Не… — Мъжът изохка, когато кадилакът мина през дупка на пътя със сто и осемдесет километра в час, отскачайки на здравите си амортисьори, докато прелитаха покрай някакъв туристически автобус. — По дяволите! Заведете ме в болница.

Купър го погледна. Дългата коса на Гари Не-знам-си-кой беше провиснала и слепнала от пот. От цялото му тяло се излъчваше агония, мускулите му бяха напрегнати и да се опитва да разчете нещо по-неуловимо под всичко това, си беше чиста проба хазарт. Едно бе сигурно — мъжът изглеждаше по-дребен без пушка в ръката.

— Къде е заложена бомбата? — попита Купър отново, бавно и отчетливо. — Каква е? Колко мощна? Как се детонира? Кога?

Гари го погледна със замъглени от сълзи очи. Устните му потръпнаха, а после прошепна нещо.

— Какво?

— Казах — мъжът си пое дъх с усилие — майната ти, газаджия. Аз съм Джон Смит.

Пътят беше две черни асфалтови ленти във всяка посока под стоманеносиво небе. На половин километър пред тях един мост се простираше над ленивите кафяви води на река Пасаик. Купър провери огледалото за обратно виждане. Чисто.

След това се наведе покрай Гари Някой-си и натисна дръжката на вратата в същия миг, в който рязко завъртя кормилото наляво. Центростремителната сила и тежестта на тялото отвориха вратата.

За частица от секундата Гари увисна безтегловен като балон, със зейнала уста, вдигнал ръце пред себе си, а веригата на белезниците се полюшваше между тях, докато ревът на вятъра изпълваше света.

А после Купър завъртя волана надясно, избягвайки на сантиметри мантинелата. Вратата се затвори с трясък. В огледалото за обратно виждане тялото на Гари се удари в настилката със сто и осемдесет километра в час, отскочи и се размаза. Разнесе се писък на спирачки, когато туристическият автобус зад тях опита да спре, а после тялото изчезна под колелата.

— Исусе Христе! Купър… — възкликна Куин.

— Млъкни. — Купър погледна в огледалото за обратно виждане. Дъсти Еванс беше закрил устата си с ръце; мускулите на врата му потръпваха, докато се взираше назад. Купър го изчака отново да се обърне напред и прикова поглед в неговия. — И така. Къде точно е заложена бомбата? Каква е? Колко мощна? Как се детонира? Кога?