Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Брилянтните (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brilliance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2018 г.)

Издание:

Автор: Маркъс Сейки

Заглавие: Брилянтните

Преводач: Вера Паунова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 13.02.2018

Редактор: Габриела Кожухарова

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Живко Петров

Коректор: Милена Моллова

ISBN: 978-619-157-218-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5705

История

  1. — Добавяне

Глава 31

Купър гледаше над дулото на пистолета. Инстинктът бе приковал мерника в гърдите на мъжа. Джон Смит бе впил поглед в него; кокалчетата на ръката, с която стискаше бравата, бяха побелели. Зениците му бяха разширени, вената на шията му пулсираше.

Натисни спусъка.

Зад себе си и малко встрани Купър чу звук, който не можеше да бъде сбъркан. Онзи, който някогашният му партньор Куин веднъж бе описал като най-прекрасния звук в света, стига самият ти да го издаваш.

Зареждането на пушка.

Смит кимна почти незабележимо. Без да сваля пистолета си, Купър рискува да хвърли бърз поглед.

Незнайно как, Шанън се бе озовала в единия ъгъл на стаята. Изглеждаше дребничка зад тежката пушка, ала я държеше съвършено, опряла приклада в деликатното си рамо. Цевта беше отрязана почти до дъно; дори от това разстояние с правилните патрони (а Купър не се съмняваше, че са такива), не би могъл да стори нищо, за да ги избегне. Погледът на Шанън не трепваше, пръстът й беше върху спусъка.

Как го правеше?

— Не притежавам твоята дарба — каза Смит. — Но мога да се досетя какво си мислиш. Смяташ, че няма начин тя да стреля преди теб. И си прав. Вероятно би могъл да произведеш поне един изстрел. Вероятността да ме убиеш е голяма. Разбира се, ако го сториш, няма никакво съмнение, че тя ще те убие.

Светът изведнъж бе станал несигурен и забързан, всичко в него — размазано и сливащо се в едно. Струваше му се, че животът му се бе превърнал във видеозапис, който някой въртеше до безкрай: пауза, връщане назад, пауза, връщане назад, нямаше нищо сигурно, всичко се променяше. Смит бе все така на прицела му. Беше неспокоен, това се виждаше. Може и да се надяваше, че Купър няма да натисне спусъка, но не беше сигурен.

Всяка частица от тялото на Купър крещеше да го направи, да застреля Джон Смит и веднъж завинаги да приключи с това. Да сложи край преди… какво?

Сякаш за да довърши мисълта му, Смит каза:

— Работата е там, че ако го направиш, няма да разбереш какво ще се случи след това. Няма да научиш истината. Макар че вече си прозрял началото. Нали?

Леко натискане на спусъка, а после друго, колкото се може по-светкавично. Куршумите с кух връх щяха да потънат в меката плът, оловото щеше да се пръсне на миниатюрни остриета, огромни дупки щяха да зейнат в тялото му и Джон Смит щеше да бъде мъртъв. Мисията — успешно изпълнена.

Това бе всичко, което трябваше да стори.

Натисни спусъка!

Опита се да каже нещо, но от гърлото му се изтръгна само неразбираем звук.

— Не е ли така?

— Записът е подправен — каза Купър.

— Да.

— Изобщо не си бил в „Монокъл“.

— Всъщност бях. Половин час по-рано. Срещнах се със сенатор Хемнър. Аз пих джин с тоник, а той четири скоча. Съгласи се да подкрепи някои промени в законодателството, проектозакон, който щеше да ограничи тестването на надарени. Благодарих му и си тръгнах.

Натисни спусъка натисни спусъка натисни спусъка натисни…

— Погледни ме — каза Смит. — Знам, че можеш да разбереш, когато някой те лъже безочливо. Лъжа ли?

Беше гледал клането безброй пъти. Взирал се бе и в най-дребните подробности, търсил бе и най-малката улика, която би могла да го отведе до виновника. Забелязал бе червената светлина, но не и че тя би трябвало да бъде препречена. И как би могъл? Изглеждаше странна, едва когато го сравнеше с другата версия.

Възможно е неговата версия да е подправена. Имал е време да го стори, предостатъчно време…

Само че официалната версия бе тази, в която нещо не беше наред.

— Не е само това — продължи Смит. — Има още много. Но за да го чуеш, ще се наложи да свалиш пистолета.

— Ник — обади се Шанън. Гласът й беше нисък, ала твърд, и в него се долавяше нотка на надежда, може би, или пък съжаление за нещо, което все още не се бе случило, но би могло. — Моля те.

Купър я погледна. Видя, че щеше да го застреля. Видя, че не иска да го прави.

Внезапно го заля вълна на изтощение. Усещането, че бяха изритали опората му изпод него.

Но ако е вярно…

Той не довърши мисълта си. Но свали пистолета.

— Благодаря ти — каза Смит.

— Да ти го начукам — каза Купър.

— Разбирам те. На твое място и аз бих се чувствал по същия начин.

— Купър — обади се Шанън, — защо не оставиш оръжието на масата? Аз ще сторя същото.

Той я погледна. Отново го бе нарекла Купър, макар само допреди миг да беше Ник. Интересно, само Натали и Дрю Питърс го наричаха Ник. А сега и Шанън, точно два пъти.

— Защо ти не го направиш първа?

Изчака я да погледне към Смит. Каза си, че ако го стори, ще вдигне пистолета си само за миг и ще стреля, ще елиминира обекта си.

Шанън прехапа устни. Очите й нито за миг не се откъсваха от неговите.

Свали дулото на пушката и я остави да увисне от ръката й.

Ха.

Като насън Купър си помисли „какво пък“, вдигна предпазителя и метна пистолета на масичката. Кое бе най-лошото, което можеше да се случи? Да го убият?

Вече го направиха.

Мисълта дойде неканена, глас в тъмна стая. И какво, по дяволите, означаваше? Нямаше представа.

— Окей. — Опитваше се да звучи нехайно, но не беше сигурен дали се получи. — Добре. Да поговорим.

Тялото на Смит се отпусна, когато напрежението се отцеди от него.

— Благодаря ти.

— Не беше сигурен, че няма да те убия, нали?

— Не. Поех риск. Пресметнат риск, ала все пак — риск.

— И защо?

— Исках да се срещна с теб. Не можеш да спечелиш, ако не рискуваш.

— Какво имаше предвид, когато каза, че не си Джон Смит?

— Фамилията на баща ми не беше Смит. Майка ми никога не ме е кръщавала Джон.

— Знам, получил си това име в Академията, колко сърцераздирателно. Но ти…

— Запазих името, което ми дадоха. Да. Спомняш ли си как в годините на борбата за граждански права, Малкълм Екс говореше за отказа от името си на роб? За възвръщането на това, което му принадлежи по право? Е, и аз ще сторя същото в деня, в който хората като мен престанат да бъдат роби. Ала сега искам да напомня на всички, че съм точно това, в което те ме превърнаха.

— Ти си терорист.

— Аз съм войник от губещата страна. Ала онзи Джон Смит, който ти преследваше, чудовището, което убива деца и което изби седемдесет и трима души в „Монокъл“ — това не съм аз. Онзи Джон Смит не беше роден. Той беше създаден. За да послужи на нечии цели.

Купър усети как дарбата му се надига, открива скритите взаимовръзки, сглобява информацията. Така, както правеше винаги, по начин, който той бе в състояние да контролира толкова, колкото някой би могъл да си заповяда да не мисли. Както винаги, интуицията бързаше напред, съграждаше плетеницата от връзки и мотиви и той искаше да я накара да спре, защото ако беше вярно, ако това действително бе вярно…

Ако видеозаписът е подправен… — каза; знаеше, че е така, но не искаше да го изрече на глас, макар и сам да не би сигурен защо, — тогава кой го е подправил?

— Това не е правилният въпрос. — Смит посегна към джоба си, ала после спря. — Бих запалил една. Нещо против?

Не изчака отговор, но движенията му, докато вадеше пакет цигари и кибрит, бяха бавни. Купър прехвърли през ума си съдържанието на стаята, спомни си пепелника върху малката масичка.

Тогава защо бе излязъл на балкона по-рано…

Защото е искал да го видиш.

Знаел е, че си там някъде и ти е показал как да влезеш.

Смит продължи, запалвайки цигарата си, докато говореше:

— Въпросът не е кой подправи записа. — Драсване на клечка, всмукване, издишване. — А кой планира и осъществи клането. Кой събра, организира и въоръжи методичен и професионален ударен отряд и го изпрати да избие седемдесет и двама невинни цивилни и един сенатор. Подправянето на видеозаписа беше просто заличаване на следите. И тяхната награда.

Беше едновременно очевидно и ново, промяна на парадигмата, от която целият свят ставаше друг. Не просто подправен видеозапис, а нагласено клане. Дарбата му наместваше връзките между информацията, танцуваше с новите данни… престани.

— Окей, кой…

Смит отиде до дивана и се отпусна в него. Изтръска цигарата си и му посочи насрещния стол. Купър не му обърна внимание.

— Играеш ли шах?

— Не.

Всъщност играеше, но не по начина, който Смит имаше предвид. Никой не играеше по начина, който Смит имаше предвид.

— Работата е там, че начинаещите играчи (всъщност и средно напредналите, а понякога и гросмайсторите) обикновено гледат само едната страна. Ала тайната на шахмата е да обръщаш по-голямо внимание на онова, което прави другата страна.

— Окей.

— Добре — каза Смит. — Карай по същество. Ясно. Е, какво постигна случилото се в „Монокъл“?

— Беше обявяване на война. Убийството на сенатор, който ви се противопоставяше.

— Има цял куп хора, които ненавиждат абнормите много повече, отколкото Хемнър. И защо бих искал да обявявам война? Когато бях на четиринайсет години, играх три партии едновременно срещу трима гросмайстори, и ги спечелих. Каква е вероятността без никакъв шанс за победа, да обявя война? Не, ти все още мислиш с твоята част на дъската. Кой спечели от клането?

„Ти“, искаше да каже Купър, но усети, че думата засяда в гърлото му. Какво точно бе спечелил Смит? Преди „Монокъл“ той беше активист, противоречива фигура, ала въпреки това човек, който се радваше на уважение. И беше свободен. След клането той стана най-преследваният човек в Америка. Принуден бе да изостави целия си живот, години наред да живее като беглец, с мишена на гърба.

— Ето. Започваш да разбираш.

— Какво, да не би освен стратегически гений, да си и четец? — Язвителната му страна отново започваше да се обажда.

Смит поклати глава.

— Просто познавам хората. Какво се случи след „Монокъл“?

— Много добре знаеш.

— Купър — обади се Шанън. — Хайде де.

Той я погледна, без да успее да разчете изражението й и отговори:

— Окей. Ще играя играта ви. След „Монокъл“ Джон Смит се превърна в национална фигура. Терорист. Преследваха го от единия край на страната до…

— Да. — Погледът, който Джон Смит му отправи, беше едновременно печален и топъл, като на приятел, който съобщава лоша новина. — Да. И от кого?

Ако това е истина, значи…

— Не. Не го вярвам.

— Какво не вярваш, Купър? — попита Смит. — Та аз не съм ти казал нищо.

… Дрю Питърс, в деня, когато те привлече в екипа си. Думите му, че програмата е крайна, но необходима.

Ранните дни на Службата за законосъобразност, работата от хартиената фабрика. Постоянните слухове, че ще я закрият. Разследването. Заплахата от подкомисия на Конгреса.

А после — „Монокъл“.

Седемдесет и трима убити, включително и един сенатор, включително и деца. От ръката на един абнорм.

Потресаващо потвърждение на далновидността на един човек. Един човек, който бе предвидил, че това ще се случи. Който бе разбрал, че ДАР трябва да е в състояние да прави повече, отколкото само да наблюдава.

Че трябва да има правото да убива.

Дрю Питърс, спретнат и изряден, хладно сив с очилата си без рамки.

Дрю Питърс, който им казваше, че се нуждае от вярващи.

Господи…

— Ако това е вярно, значи… значи… — Не бе в състояние да изрече думите, не можеше да ги остави да се понесат във въздуха. Ако това бе истина, значи всичко останало беше лъжа. Значи не беше се бил, за да предотврати война. А бе помогнал за започването й. Значи нещата, които бе извършил, обектите, които бе ликвидирал…

Хората, които бе премахнал…

Хората, които бе убил.

— Не — каза Купър. — Не. — Погледна към Шанън и откри върху лицето й единствено състрадание. Извърна се от него рязко, с потрес, обърна се към Смит. И откри същото изражение. — Не.

— Съжалявам, Купър, наистина…

А после се втурна да бяга.