Маркъс Сейки
Брилянтните (27)

Глава 26

„Светът без тях“

от Доналд Мас

Какво би станало,

ако не се бяха появили надарените.

„Омагьосваща и хипнотична.“

НЮ ЙОРК ТАЙМС

„Безукорно проучена и напълно правдоподобна.“

УОШИНГТЪН ПОУСТ

 

Всички знаем, че появата на надарените промени света завинаги. Сега прочутият доктор на обществените науки Доналд Мас описва какъв би бил светът без тях: война с Близкия Изток, засилване на агресивния религиозен фундаментализъм и планета на ръба на необратими екологични щети.

 

И още:

 

• Майкъл Дукакис щеше да загуби изборите от Джордж Х. У. Буш

• Европейският съюз щеше да е изправен пред фалит

• НАСА щеше да е престанала да изпраща хора в космоса

• Американската образователна система щеше да се е изродила в стандартизирани тестове

• Слоновете, китовете и полярните мечки щяха да бъдат заплашени от изчезване

• Централна Америка щеше да бъде раздирана от жестока нарковойна

• Сърдечните заболявания, болестта на Алцхаймер и диабетът щяха да са водещите причини за смърт

 

Мислите, че познавате собствения си свят? Не бъдете толкова сигурни.

Открийте какво би могло да се случи… ако не се бяха появили надарените.

Купър си пое рязко дъх и се събуди, съзнанието му се завръщаше. Потен, омотан в нещо и с пулсираща от болка глава. Размърда се, мъчейки се да се освободи от това, което го стягаше, и установи, че са дрехите му, подгизнали и прилепнали по него, както и един чаршаф, придърпан до кръста му.

До него се разнесе лека въздишка и когато погледна, Купър видя Шанън, сгушена около една възглавница, косата й беше разпиляна по голия й гръб. Леглото. Бяха заедно в леглото в апартамента й. Бяха ли…

Не, и двамата бяха с дрехите си. Смътно помнеше, че си бяха поръчали още питиета и бяха довършили цигарата с марихуана. Последният му спомен бе как танцуват. Тя беше много добра танцьорка и до нея Купър се бе почувствал едър, тромав и щастлив. А после — нищо.

Той простена и преметна крака през ръба на леглото. Поне беше успял да си свали обувките. Изправи се с туптяща от болка глава и се отправи към банята с несигурна стъпка. Пика около половин час, след което си свали дрехите и се пъхна под душа. Кранчетата бяха особени — регулатор за температура и бутон. Купър настрои регулатора на горещо и натисна бутона. От душа потече тънка струйка вода и след десет секунди спря.

Е, добре. Изпарителите извън града отделяха от въздуха цялата влага, която можеха. Всяка сграда имаше резервоар за събиране на дъждовна вода, ала въпреки това недостигът на вода тук беше постоянен. Това беше една от слабостите на Твърдината, тактическо преимущество, за чиято експлоатация Купър бе виждал планове: унищожаване на входящите тръби и изпарителите с добре премерени атаки. Намаляване на населението със 17% за две седмици, 42% — в рамките на месец; понижаване на индустриалния и техническия капацитет с 31%. Купър отново натисна бутона, намокри косата си и си сипа от шампоана на Шанън, когато водата отново спря. Ново натискане, за да го отмие; друго — за да се насапуниса, още едно — за да се изплакне. Общо взето, един от най-незадоволителните душове, които беше вземал някога, което и определено не помогна на махмурлука му.

Избърса се с една хавлия и си облече дрехите. Погледна се в огледалото.

Да действаме.

Когато излезе от банята, завари Шанън да прави кафе. Косата й беше провиснала, а по едната половина на лицето й имаше отпечатък от възглавницата.

— Добро утро — поздрави го тя, без да се обръща. — Как се чувстваш?

— Сякаш съм умрял и погребан. А ти?

— Аха. — Шанън напълни каната с вода и я изсипа в кафемашината, все така с гръб към него. Купър се загледа ръцете й, в неспокойните им движения. Тя отвори хладилника и се взря в празните рафтове.

— Възможностите за закуска са ограничени.

— Кафето е достатъчно. — Неловкост тегнеше във въздуха като застоял цигарен дим. — Благодаря.

Шанън затвори хладилника и се обърна към него.

— Слушай. За снощи…

— Няма нищо за казване.

— Просто… не искам да… Изкарахме си приятно и аз се нуждаех от това, но няма… То не променя нищо.

— Хей, ти ме вкара в леглото. — Купър се усмихна, за да е ясно, че се шегува. — Беше приятно. След цялото това напрежение от последните дни, беше приятно просто… ами да бъдем нормални за една нощ.

Тя кимна. Взе празните бирени бутилки от предния ден и ги изхвърли за рециклиране. Отвори едно чекмедже и отново го затвори.

— Защо не си сигурна за мен?

Шанън го погледна.

— Това ли е, което е дразнело жена ти? Да й казваш какво си мисли?

— Извинявай.

— Няма нищо. — Тя пое дълбоко дъх и го изпусна. — Имаш право. Не съм сигурна.

— Защото се напихме?

— Да. Може би. Различен си от това, което очаквах. И сега се чудя дали нещо от случилото се изобщо е истинско. — Погледът й бе нетрепващ и предизвикателен.

Купър се извърна и отиде до сгъваемото легло. Улови краищата на изпомачканите чаршафи, тръсна ги и ги опъна. Тупна възглавниците няколко пъти и ги сложи на мястото им. Запита се какво ли би си помислила Натали за Шанън, дали двете биха си допаднали; реши, че вероятно да.

— Израснах като войнишко дете. Постъпих в армията, когато бях на седемнайсет. После — агенцията. И през цялото това време се борех за нещо. Опитвах се да защитя… ами, всичко, предполагам. Бях един от добрите. А после, когато те ми приписаха атентата, останах сам. В много отношения съм бил сам през целия си живот, но този път беше различно.

Той отиде до ръба на леглото и го вдигна към стената. Обърна се към Шанън, без сам да е сигурен накъде точно бие.

— През последните месеци вършех неща, против които някога се борех. Бях един от лошите и го правех добре. Означава ли това, че преди съм грешал? — Той сви рамене. — Не мисля. Харесваше ми да защитавам другите. То ми липсва.

— Има и други начини — отвърна Шанън. — Ако щеш вярвай, но аз също смятам, че съм една от добрите. Аз съм една от тях.

— Всички са. Точно това прави живота толкова сложен.

Вече я познаваше достатъчно добре, за да може да я разчете. Криеше нещо, лъжеше го, ако не директно, то като стаяваше нещо. Ала какво? Трудно бе да се каже. Пък и едва ли можеше да я вини. Той също я лъжеше.

Ама и ние сме една двойка.

— Виж. Всички си имаме своите пластове. Нищо не е просто. Мислела си, че съм суховат служител на властта, който няма съвест и не задава въпроси. А аз си мислех, че си тесногръда фанатичка, която не я е грижа дали наранява хората. Сега ти знаеш, че имам бивша съпруга, че обичам лютив сос, че не ме бива в танците, че съм чел Хемингуей и дори си спомням част от прочетеното. Аз също научих някои неща за теб. Ала има и такива, които никой от нас не знае за другия. Неща, които задържаме за себе си. — Каза го нехайно. — И в това няма нищо лошо. То не прави останалото по-малко истинско. Особено — добави той и потърка слепоочието си — моя махмурлук. Така че защо засега не оставим нещата каквито са?

В продължение на един миг тя просто го гледаше. След това отвори шкафа, извади две чаши за кафе и ги напълни. Подаде му едната и когато пръстите им се докоснаха, не подскочи.

— Ще ида да си взема душ.

— Окей. — Отпивайки от кафето, Купър я гледаше как отива към банята.

На вратата тя спря и се обърна.

— Купър?

— Да?

— В чекмеджето до мивката има хапчета. За главоболието ти.

Той й се усмихна.

— Благодаря.

* * *

Два часа по-късно се намираха на хиляда метра височина.

Вертикална въздушна струя и те подскочиха с пет-шест метра нагоре. Стомахът на Купър се сви.

— Сигурна ли си, че знаеш как да управляваш това нещо?

Тя му се усмихна от пилотското място пред него.

— Веднъж гледах как се прави по телевизията. Не може да е чак толкова трудно, нали?

Летището се намираше в покрайнините на Нютън, четири гладки писти, които се кръстосваха като знака диез. Бяха оставили колата му на един чакълест паркинг и след като се обадиха в контролната кула, отидоха в посочения им хангар. Безмоторният самолет имаше футуристичен вид, с широки криле и изчистен корпус. Изработен от въглеродни влакна, той бе толкова лек, че двамата просто го избутаха до пистата, където Шанън го закачи за навито метално въже. Когато се качиха, тя си сложи слушалки с микрофон, каза нещо на кулата с тих, забързан глас и след миг въжето се опъна и ги изтегли на почти цял километър само за трийсет секунди, силата, с която масивните винчове ги дърпаха, бе достатъчна, за да ги запрати във въздуха. Купър не се боеше от височини, беше летял с хеликоптери, реактивни и военни самолети и дори бе скачал от тях на няколко пъти, ала безмоторният самолет определено не му допадаше.

— Колко дълго може да се задържи във въздуха това нещо?

— Не обичаш да летиш, а?

— Не. Просто предпочитам да го правя в машина, която си има… е, ами двигател.

Шанън се засмя.

— Остаряло мислене, Купър. Безмоторните самолети не отделят вредни емисии, винчовете се захранват от слънцето, а тук, ако уловиш въздушните течения, можеш да се рееш с часове. Най-лесният начин за придвижване между градовете на Нов Ханаан.

— Аха.

Купър погледна през прозореца към разноцветния килим на земята далеч под тях. Единственият звук бе вятърът, който свистеше под широките криле и свиреше над корпуса с формата на сълза и дебелината на салфетка.

— Виж — каза Шанън. — Без ръце. — Тя пусна лоста за управление и вдигна ръце над главата си.

— Исусе, ще престанеш ли? Някои сме с махмурлук.

Тя отново се засмя и описа бавен завой, който му предложи по-добра гледка, отколкото му се искаше.

Тесла се намираше в самото сърце на щата и с помощта на въздушните течения пътуването им отне около два часа. Да го види отвисоко бе странно познато, така подобно на сателитните снимки, които беше разглеждал. Средно голям за мащабите на Твърдината, в него живееха десет хиляди души. Представляваше геометрична решетка, изградена около комплекс покрити с огледала правоъгълници — енергоспестяващи сгради, които се издигаха с четири етажа над останалите постройки.

В една от тях се намираше най-богатият човек в света.

* * *

Приземяването се оказа доста меко, не особено различно от това, с който и да било малък самолет. Докоснаха пистата, подскочиха, а после се понесоха плавно напред, докато спряха. Шанън беше добър пилот.

В хангара минаха през още една проверка, по-строга от предишната. Мъжът зад бронирания плексиглас беше любезен, но прегледа паспортите им много внимателно и прекара повече, отколкото на Купър му беше приятно, в щракане по дейтапада си. Тесла беше далеч от туристическите части на Нов Ханаан и бе защитен от още няколко слоя „сита“. Целият град беше частен корпоративен имот в рамките на строго охраняван жилищен комплекс, в рамките на строго охранявана община — поредица от законови категории, които се свеждаха до „Стой настрана, по дяволите“. Купър се усмихна любезно на служителя.

Половин час по-късно пристигнаха пред „Епщайн Ентърпрайзис“, огледалните сгради, ослепително ярки, изтъкани сякаш от слънце и небе. Тук също имаше охрана, ала сутринта Шанън се бе обадила по телефона и фалшивите им имена бяха в списъка, така че този път им се размина само с паспортна проверка и сканиране на автомобила.

Макар официалната централа на Епщайн да се намираше в Манхатън, това беше истинският му ръководен център. Оттук той управляваше огромната си финансова империя — не само Нов Ханаан, но и хилядите си патенти, инвестиции и научноизследователски проекти, чистата стойност на които бе невъзможно да бъде изчислена. Пари от подобен порядък не бяха нещо, което можеше да бъде преброено; те бяха динамичен, жив организъм, който се увеличаваше и свиваше, и поглъщаше парите на другите. Компании, купуващи компании, купуващи компании и така до безкрай.

Покривите на всички сгради бяха отрупани със сателитни чинии и охранителни системи, а между тях — ракети земя-въздух. С отбранителна цел, както се твърдеше, и издействани със специално разрешение на Конгреса, което трябва да бе струвало милиарди. Купър си спомни един план за координирано ракетно нападение над мястото: очаквана физическа ефективност от 27% при първоначалния огън, ала жертви, възлизащи едва на 16%, по-малко от 5% от които — висше ръководство.

Без съмнение съществуваха и планове за ядрено нападение. От ДАР планове да искаш.

— Добре ли си? — Шанън намести малката електрическа кола, която бяха взели под наем, в редица идентични автомобили на паркинга. — Умълча се.

— Заради самолета е — излъга Купър. — Все още се приспособявам към земята под краката си.

Шанън угаси двигателя.

— Има нещо, което трябва да знаеш. Уредих да влезем като споменах името на Джон.

— Джон? — повтори той. — О! Джон Смит. Хмм. Това ще го направи ли по-благосклонно настроен?

Епщайн открито и често се дистанцираше от терористичните движения. Нямаше друг избор — всяка връзка с някого като Джон Смит на мига щеше да затръшне вратичките в закона, благодарение на които Твърдината беше в безопасност. В ДАР предполагаха, че съществува таен канал за връзка, но никога не бяха намерили доказателства.

— Не знам. В публичните си изявления Епщайн го критикува недвусмислено. Ала Джон има много приятели тук. Да използвам името му беше единственият начин да ни уредя среща.

— Е, какви са отношенията им?

— Всъщност не знам. Джон уважава Епщайн, но според мен смята, че двамата играят различни роли. Някои хора ги сравняват с Мартин Лутър Кинг и Малкълм Екс.

— Ужасно сравнение. Доктор Кинг се бореше за равенство и интеграция, а не строеше отделна империя, а Малкълм Екс може и да е защитавал правата на чернокожите с всички възможни средства, но не е управлявал терористична мрежа, взривяваща сгради.

— Не искам да споря за това.

— Окей — съгласи се Купър. — Но няма да се преструвам, че съм със Смит.

— Не бих те и посъветвала. На твое място нямаше да го лъжа.

— Не би имало особен смисъл. Не мога да го помоля за помощ, без да му обясня защо се нуждая от нея.

Ще трябва добре да си изиграеш картите. Ще трябва да убедиш един човек, който може да загуби всичко, ако признае, че е свързан с Джон Смит, да стори точно това. И то — без да му кажеш твърде много.

Купър си надяна самоуверена усмивка.

— Благодаря ти. Задето удържа на думата си.

— Е, имахме уговорка. — Тя отвори вратата на автомобила. — Хайде. Да вървим да се запознаем с един милиардер.

Наоколо нямаше жива душа — и нищо чудно, при безмилостните слънчеви лъчи, които се сипеха от ясното небе. В комплекса имаше повече от двайсет сгради (двайсет и две, ако Купър си спомняше правилно), но те влязоха в централната. Беше съвсем обикновена на вид — нищо общо с помпозния корпоративен стил, който би очаквал в Чикаго или Вашингтон. Макар и по-висока от останалите, тя бе изработена от същото безлично соларно стъкло.

Разбира се. Соларното стъкло отразява горещината на слънцето и я превръща в енергия. Мраморът е тежък и трябва да бъде докаран отвън. А сложните украси са носталгия.

Остаряло мислене.

* * *

Адвокатът бе един от най-възрастните хора, които Купър беше виждал през последните няколко дни. В началото на петдесетте, с ниско подстригана посребряла коса и ушит по поръчка костюм, от него се излъчваше усещането за две-хилядарки-на-час.

— Господин и госпожа Капело. Аз съм Робърт Коб. Ще ме последвате ли? — Той се обърна, без да дочака отговор.

Едната стена на ярко осветеното фоайе беше заета от десетметров 3D екран, върху който с поразително ясен образ течеше Си Ен Ен (Епщайн притежаваше трийсет процента от „Тайм Уорнър“^[1]). Посрещнаха ги в мига, в който пристъпиха вътре. Купър предполагаше, че ще ги накарат да чакат с часове, ако изобщо ги приемеха, ала очевидно името Джон Смит тук означаваше много. Беше ли милиардерът в заговор с терориста? Ако беше така, положението бе по-лошо, отколкото си бяха представяли.

— Как беше пътуването ви насам?

— Друсаше — отвърна Купър.

Адвокатът се усмихна.

— Да, на безмоторните самолети трябва да им свикне човек. Това е първото ви посещение в Нов Ханаан, нали?

Усмивката му е фалшива. Знае кои сме, но се придържа към измислената история. Пази това, което знае, за себе си.

— Да.

— Как ви се струва?

— Впечатляващо.

Коб кимна и ги поведе покрай редица асансьори. Спря пред последния и допря длан до един гладък панел. Вратите се отвориха безшумно.

— Бързо се разраства. Да бяхте видели Тесла преди пет години. Само пръст и небе.

Асансьорът се движеше толкова плавно, че Купър не бе сигурен дали отиват нагоре или надолу. Пъхнал ръце в джобовете си, той се поклащаше на пети. Миг по-късно вратите се отвориха и Коб ги изведе навън.

Едната страна на коридора беше изцяло от стъкло, от пода до тавана, слънчевите лъчи бяха превърнати от огнена пещ в топло сияние. Другата страна представляваше изкусно оформена градина, вградена на тераси в стената; пищна зеленина преливаше от ръбовете на гладки саксии. Въздухът бе наситен с кислород.

— Красиво.

— Тук се възползваме от онова, с което разполагаме. А слънце имаме предостатъчно.

— Не е ли грехота да се хаби вода?

— Генномодифицирани са — рекомбинирани са с някакъв кактус. Нуждата от вода е сведена до минимум. Не го разбирам съвсем — обясни Коб по начин, който намекваше, че самият той го разбира прекрасно, но подозира, че същото не може да се каже за събеседника му. Минаха покрай няколко конферентни зали, след което докосна друг съвсем гладък панел на стената, за да отключи една врата в дъното. — Кабинетът на господин Епщайн.

Като се имаше предвид за какво богатство става дума, стаята беше подчертано скромна. Огромни стъклени панели от две страни, през които се разкриваше панорамен изглед към града и пустинята отвъд; гладко дървено бюро; конферентна част с удобни места за сядане. Бледо момиченце (на около десетина години, предположи Купър), седеше на дивана и играеше на един дейтапад. Косата му беше боядисана в отровнозелен цвят. Племенница? Епщайн нямаше деца.

Адвокатът не му обърна никакво внимание.

— Моля, седнете. Ерик ей сега ще се присъедини към нас. Искате ли нещо? Кафе?

— Не, благодаря. Алисън?

Шанън поклати глава. Вместо да седне, отиде до един от прозорците и се загледа навън.

— Здравей — каза Купър на момиченцето. — Аз съм Том.

Детето вдигна очи от дейтапада. Очите му имаха почти толкова поразяващо зелен цвят, колкото косата му и изглеждаха прекалено стари за тялото му.

— Не, не си — заяви то и отново се върна към играта си.

Купър усети, че го жегва моментно смущение, примесено с гняв, но бързо го преглътна. Момичето очевидно беше четец; дори ако оставеше настрана нехайния начин, по който беше опровергала лъжата му, всички издайнически знаци бяха налице: антисоциални наклонности, глад за нечовешки стимули, нуждата физически да изрази несъгласието си. Нямаше нищо чудно в това, че Епщайн използва четец; просто не бе очаквал да е дете.

Трябва да е изключително надарена.

Мисълта го връхлетя заедно с вълна на дискомфорт. За един четец от първа степен целият свят се състоеше от голи царе^[2]. Не след дълго нямаше да знае само това, че той лъже; едва няколко минути, през които да го слуша и наблюдава, и тя щеше да научи за него неща, които дори и бившата му съпруга не знаеше.

Една от дарбите, които Купър смяташе за проклятие. Всеки миг, във всяко човешко общуване, четците плуваха в реката от лъжи, която съставляваше ежедневният живот. И което бе още по-лошо, те долавяха по-мрачните дълбини на човешката личност, онази универсална юнгианска сянка^[3] на човешкия мозък, онази част, която се наслаждава на мъченията, болката и унижението. Всеки притежаваше тази сянка. У повечето хора тя беше под контрол, намираща израз по различни начини: порнография, агресивни спортове, сънища с насилие. Тя бе част от „човешкото животно“ и в повечето случаи — безвредна част. Мислите бяха просто мисли, а тези се пазеха дълбоко скрити.

Ала четците ги виждаха навсякъде около себе си, у всеки човек. Всяка доброта бледнееше пред него. Татко може и да те пази от злото, но една мъничка част от него иска да притисне бавачката към леглото и да прави с нея най-различни неща. Мама може и да бърше сълзите ти, ала нещо в нея копнее да ти издере ръцете и да изкрещи в лицето ти да млъкнеш. Затова нямаше нищо чудно, че четците често полудяваха. Най-силните от тях се превръщаха в отшелници, затворени в миниатюрен, строго контролиран свят, в който можеха да разчитат на нещата около себе си.

Повечето се самоубиваха.

Робърт Коб се изкашля в шепата си и проговори:

— Ще трябва да извините Милисънт. Винаги казва каквото мисли.

— Няма за какво да я извиняваме — отвърна Купър. — Тя е права.

— Да, знам. — Робърт Коб му отправи любезна усмивка и се настани на дивана до Милисънт, която се отдръпна от него, без да вдига поглед от играта си. — В действителност вие сте Ник Купър.

— Да.

— Ерик ме помоли да ви вместя в плана му за деня, веднага щом му позвънихте тази сутрин. Не ми каза за какво става дума.

Купър се отпусна на един от столовете и впери преценяващ поглед в адвоката. Нещо у него го дразнеше. Властното държание, това, че наричаше шефа си по малко име. Това, както и лустросаната му нормалност.

— И той не знае. Може ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се.

— Какво е усещането да помагаш за построяването на Нов Ханаан, когато не си надарен?

До прозореца, Шанън сподави смеха си. Усмивката на адвоката се вкисна едва забележимо.

— Истинска привилегия. Защо?

— Да кажем, че съм любопитен.

Коб кимна, направи пресилено нехаен жест.

— Това, което правим тук, е важно. Невероятна възможност. Никога в историята не е имало подобна инициатива. Шанс да построим нов свят.

— Особено с парите на някой друг. Няма какво да се губи.

Милисънт се усмихна над играта си.

— Хмм. — Телефонът в джоба на адвоката завибрира; той го извади и прочете съобщението. — А! Ерик всеки момент ще пристигне. Той е в Манхатън.

— Долетял е дотук за срещата?

— Не. — Коб си бе възвърнал предишното самодоволство. — В този момент се намира в Манхатън.

— Тогава…

Преди Купър да успее да довърши, Ерик Епщайн се появи зад бюрото.

Купър беше изскочил наполовина от стола, преди да си даде сметка, че е станал. Тялото му беше в пълна бойна готовност, мозъкът му препускаше, анализирайки ситуацията…

Дарба като на Шанън? Да не би по някакъв начин да е бил тук през цялото време?

Не, Епщайн има дарба за данни.

Някакъв неизвестен високотехнологичен продукт? Невидимост? Телепортация? Нелепо.

Но ето че е тук. От плът и…

А, ясно.

… давайки си сметка какво вижда пред себе си.

— Леле. Това е страхотно.

Ерик Епщайн се усмихна.

— Съжалявам, че ви стреснах.

Сега, когато бе имал възможност да погледне по-добре, видя едва забележимата прозрачност по очертанията на фигурата, сякаш беше размазана по краищата. Сенките също не бяха както трябва — светлината на мястото, където се намираше Епщайн, беше различна от тази в стаята. Той приличаше на специален ефект във филм от осемдесетте, напълно убедителен, докато не се вгледаш по-внимателно.

— Едно от най-новите ни изобретения — обясни Коб. — В основата си подобно на технологията при 3D устройствата, но значително усилено.

— Холограма.

— Да — отвърна Епщайн с широка усмивка. — Бива си го, нали?

— И още как.

Това е поне едно десетилетие напред от най-доброто, с което разполага ДАР. Дори и с всичките възпитаници на Академии.

На живо (е, горе-долу) Ерик Епщайн не изглеждаше чак толкова лустросан, колкото по телевизията. Все още беше по момчешки привлекателен с разрошената си коса, но нямаше така скован вид. Облечен в лек костюм без вратовръзка, той би изглеждал съвсем на място в богаташки кънтри клуб.

— Бих се здрависал, но… — Той вдигна ръка и размърда пръсти. — Едно от ограниченията на тази технология. Все пак, за предпочитане е пред телефона.

— Благодаря, че се съгласихте да ни приемете толкова скоро — каза Шанън, която незнайно как се беше озовала до Купър.

— Съобщението ви се погрижи за това, госпожице Ази. Не обичам да бъда свързван с Джон Смит по този начин.

— Разбирам — отвърна тя. — Извинете, че се натрапихме. Но не знаех друг начин, по който да привлека вниманието ви.

— Е, привлякохте го. — Епщайн сложи ръце на бюрото. Връхчетата на пръстите му потънаха в повърхността, разваляйки мъничко илюзията. — Вие трябва да сте Купър.

— Агент Никълъс Купър — обади се Коб. — Роден през март 1981 г., втората година от появата на надарените. Постъпва в армията на седемнайсет години със съгласието на баща си. Разпределен като офицер за свръзка в Департамента за анализ и реагиране през 2000 г. Постъпва на редовна длъжност през 2002 г. Част е от Службата за законосъобразност от създаването й през 2004 г. През 2005 г. става пълен агент, старши агент — през 2008 г. По всеобщо мнение най-добрият от така наречените „газаджии“, с ненадминат процент на успеваемост, включително тринадйсет ликвидации.

— Три-найсет? — Шанън повдигна вежди.

— Да — потвърди Купър. — Това съм аз. На хартия.

— Минава в нелегалност след атентата в борсата „Леон Валрас“. — Коб вдигна очи от дейтапада си. — Сега е основният заподозрян за него.

Не би трябвало да се учудва. Въпреки че част от уговорката му с директор Питърс бе да не разкриват самоличността му пред широката общественост (някой фанатик можеше да поиска да си отмъсти на Натали и децата), повечето от ДАР щяха да знаят, че е бил набелязан като обект. А най-богатият човек в света несъмнено разполагаше с достъп до всяка информация, която поискаше. И все пак това го подразни. Той погледна сърдито към адвоката, но се обърна към Епщайн.

— Нямах нищо общо с това.

— А вие, госпожице Ази? — попита Коб.

— Не — отговори тя. — Не и с начина, по който се разви.

— Ала не беше ли организацията на Джон Смит тази, която заложи бомбите.

— Да. Но не ние ги взривихме.

— Откъде можем да сме сигурни?

— Достатъчно, Боб. — Гласът на Епщайн не търпеше възражения. — Казват истината.

— Но, сър, няма как…

— Напротив, има. Мили?

Момиченцето вдигна очи.

— И двамата лъжат. Лъжат се и един друг. Но по този въпрос казват истината.

— Благодаря ти, миличка.

Адвокатът отвори уста и отново я затвори. Купър виждаше, че кипи от безсилно раздразнение. Водеща фигура в своята област, без съмнение влиятелен политически играч — надвит от дете.

И не само той.

Купър се чувстваше като топка за тенис, която прехвърлят ту от едната, ту от другата страна на мрежата. Лъжат се и един друг? Какво означаваше това? Най-малкото, момичето бе прозряло през него, и тази голота носеше със себе си страх. Милисънт не можеше да прочете мислите му, нямаше откъде да знае за мисията му, но да долови едва забележимите знаци, които издаваха лоялността му към агенцията, би било съвсем просто за нея. Нямаше откъде да знае колко по-дълбоко би могла да надзърне.

Да стигне чак дотук и да се окаже оставен на благоволението на едно момиченце…

Скрий го в себе си.

— И така. — Ерик Епщайн се усмихна и разпери ръце. — След като си изяснихме това, защо сте тук?

— С Шанън имахме уговорка. В Чикаго стана един инцидент и тя се нуждаеше от помощ. Върнах я у дома, а тя ми уреди среща с вас.

— Разбирам. И защо?

— Както знаете, бившата ми агенция ме преследва. — Придържай се към фактите, доколкото е възможно. — Вече не съм в безопасност.

— Господин Епщайн — обади се Коб, — имайте предвид, че се намираме на доста несигурна законова основа. Сега, когато сме наясно с истинската самоличност на господин Купър, не можем да твърдим, че не сме знаели. Намираме се опасно близо до това да укриваме престъпник.

— Благодаря ти, Боб — сухо каза милиардерът. — Можем да поемем този риск още мъничко. Не мисля, че агент Купър е тук, за да ни заложи капан.

— Не, сър. Всъщност, нуждая се от помощта ви. Бих искал да започна начисто тук. В Нов Ханаан. — Заповяда си да не поглежда към момичето. То щеше да разбере, че лъже или поне че не казва цялата истина. Най-доброто, на което можеше да се надява, бе че няма да ги прекъсне и ще си каже мнението единствено, когато я попитат.

Епщайн сплете пръсти.

— Разбирам. И за това се нуждаете от моята помощ.

— Да.

— Защото имате много врагове.

— Да. Но на вас мога да бъда полезен съюзник.

— Господин Епщайн — обади се Коб, — това е лоша…

Милиардерът го накара да замълчи с поглед и се обърна към Купър:

— Ще ни оставите ли за малко насаме? Бих искал да поговоря с госпожица Ази и господин Коб на четири очи. — След това добави към момиченцето: — Мили, ще заведеш ли господин Купър в бизнес салона?

Купър хвърли поглед към Шанън, но не успя да разчете отговора й. През последните няколко дни между тях се бе зародила връзка, ала тя не му дължеше нищо. За миг си помисли да откаже. Но какъв би бил смисълът? Ако го заловяха, значи щяха да го заловят.

Изправи се с пресилено нехайство.

— Разбира се.

Мили се плъзна от дивана, притиснала дейтапада до гърдите си, и отиде до една гола стена. Част от нея се плъзна настрани — скрита врата, която Купър не беше забелязал. Колко ли още неща бе пропуснал да забележи?

Поне момичето щеше да го придружи. Каквото и да бе разбрала за него, нямаше да е в състояние да им каже. Купър я последва и се озова в друг асансьор. Нямаше бутони, нито контролно табло. Мускулите на гърба му се напрегнаха. Зачуди се дали „бизнес салон“ не беше закодирано наименование на нещо друго.

Нещо като „стая за разпит“.

Ти си избра да поемеш по този път. Време е да го извървиш.

Последното, което видя, докато вратата се затваряше, бе как Шанън го поглежда през рамо, а в очите й бе стаено нещо неразгадаемо.

Застанал в тясното помещение, Купър изведнъж се видя сякаш от сателит. Образ отблизо, който постепенно се отдръпваше — мъж в кутийка в сграда… в комплекс… в град… в щат… в държава… И враг на всички тях. В стомаха му запъплиха лепкавите пръсти на паниката. Пое си дълбоко дъх, изпъна рамене. Имаше само един начин да го направи.

Мили се взираше някъде пред себе си, лицето й беше закрито от яркозелени кичури. Изглеждаше така изгубена, че за миг Купър забрави собственото си положение. Зачуди се на колко ли срещи е трябвало да присъства, колко ли сделки за милиарди долари. Колко пъти нейните прозрения бяха довели до нечия смърт? Дори за един войник би било трудно да понесе на плещите си подобна тежест. А тя беше просто едно дете.

— Всичко е наред.

Думите й го стреснаха и той се зачуди дали има предвид неговото положение, или своето.

— Така ли?

— Да.

Купър изпусна дъха си.

— Окей. Щом казваш.

И този път нямаше представа накъде се движи асансьорът, но можеше да бъде само надолу. При това, като се имаше предвид колко продължи пътуването, трябва да се бяха спуснали под приземния етаж. Странно. Пък и частен асансьор със скрита врата? Какъв бе този бизнес салон, до който се стигаше през кабинета на шефа?

След още десет секунди вратата се отвори. Друг коридор, ала в него нямаше нито слънчева светлина, нито ботаническа градина. Намираха се в мазето, сбутани под бръмчащите електрически кабели, които захранваха сградата.

— Върви — подкани го Мили.

— Ти няма ли да дойдеш?

Тя поклати глава, все така загледана в пода.

— Отиди до другия край. Там има врата.

Купър погледна първо нея, а после коридора. Сви рамене.

— Благодаря.

След това слезе от асансьора.

— Бъди внимателен — догони го гласът на Мили.

— Защо?

За миг помисли, че няма да получи отговор. А после тя вдигна глава и прибра кичур зелена коса зад ухото си. Странните й печални очи се впиха в него.

— Всички лъжат — каза тя. — Всички.

Вратата на асансьора се затвори.

Купър се взира в нея в продължение на няколко секунди, а после бавно се обърна към сумрачния коридор. Сви пръсти. Зачуди се колко ли дълбоко под земята се намира. Поне толкова дълбоко, колкото високо се намираше само допреди малко. Нещо се опитваше да си проправи път през подсъзнанието му, онова усещане за парченце от пъзела, което не си е дошло съвсем на мястото, скрита връзка, която по-скоро усещаше, отколкото виждаше. Тайна врата. Частен асансьор. Дете, което да го съпроводи. Надарено, измъчено дете.

Какво беше това място?

Ако това е бизнес салонът, определено не ми се иска да видя как изглежда обикновеният.

Пое по коридора. Дебел килим заглушаваше стъпките му. Чуваше свистене на въздух — вероятно някаква вентилационна система. Купър прокара ръка по голите стени — въглеродни влакна, много здрави, много скъпи.

В края на коридора се отвори една врата. Не се виждаше никой, а стаята зад нея беше тъмна.

С чувството, че пристъпва в някакъв сън, Купър прекрачи прага.