Маркъс Сейки
Брилянтните (37)

Глава 36

Купър бродеше из вашингтонската нощ с бомба в джоба си и пламнала глава.

Някъде над него, далеч, долиташе звукът на дирижабъл, който летеше ниско. Търсеше го. На борда несъмнено имаше снайперист, както и камера с висока резолюция и ако го забележеха, дори нямаше да чуе изстрела.

Отпусни се. Ти си просто човек, който върви по улицата. Един от многото в тълпата. Не тичай, не привличай внимание към себе си и шансът да те забележат е нулев.

Е, добре де. Нищожен.

Всяка престрелка, от която си тръгнеш жив, бе поне частичен успех. Ала този му се струваше по-частичен отколкото би му се искало. Докато не откри драйва, бе таил надеждата, че Смит лъже, че нещата, които той бе вършил, бяха оправдани.

Но повече не можеше да храни подобни надежди. Питърс бе изпратил отряд, който да го премахне. Никакво колебание, никакви заповеди да го арестуват. Убий, а после ще оправиш бъркотията. Дрю Питърс беше лошият. Което означаваше, че Джон Смит… кой знае какъв беше Джон Смит.

Още по-лошо бе, че Купър се бе надявал да се добере до доказателството, без да го усетят. Да има време да види записа, преди ДАР дори да е разбрал, че се е върнал в града. Ала сега Питърс не само знаеше, че са му взели скъпоценната застраховка… щеше да знае и точно кой го е направил.

Какво щеше да означава това? Каква би била следващата стъпка на човек като Питърс?

Купър се закова на място, всеки мускул от тялото му сякаш се вкамени. Някой се блъсна в него и той се обърна рязко, вдигнал юмруци. Печален на вид мъж в бизнес костюм отскочи назад, очите му се разшириха.

— Хей, човече, гледай къде…

Ала Купър отново се бе раздвижил. Всъщност — спринтираше, въпреки риска. Напред, от дясната му страна, имаше минимол, едно от онези места, в които се помещаваха десетина западащи бизнеса, които никога не умираха съвсем. Дръпна вратата и влезе вътре.

Музикален фон и многопластова, задушлива миризма от магазина за свещи до вратата. Шепа пазаруващи, които се лутаха като зомбита. Токовете на тежките му обувки изтрополиха по лъснатия под. Соларуим, минимаркет, фризьорски салон, ярко осветен коридор, отвеждащ до тоалетните. Срещу тях имаше телефонен автомат с оръфан кабел; телефонният указател отдавна бе откраднат. Купър бръкна в джобовете си. Нямаше монети.

Обратно в минимаркета. Хвърли десетдоларова банкнота на бдителния пакистанец зад касата.

— Монети. Трябват ми монети.

— Нямаме дребни…

— Дай ми четири монети по двайсет и пет цента и задръж шибания остатък.

Мъжът го зяпна, сви рамене и отвори чекмеджето на касата като на забавен кадър. Бръкна в него сякаш потапяше ръката си във вода. — Луд, вие сте луд.

Купър сграбчи монетите и се втурна към телефона. Едва не събори някаква мадама с буйна коса и заможен вид, изобщо не забави крачка.

Пъхна две от монетите и набра номера на Натали. Докато притискаше слушалката до ухото си, сърцето му биеше по-обезумяло, отколкото в който и да било момент на гробището; ръцете му трепереха, започваше да губи контрол. Звън. Звън. Звън.

Хайде, хайде, хайде…

— Здравей, Купър. Добре дошъл у дома.

Светът сякаш се завъртя около него. Той сложи ръка на стената. Този глас. Познаваше този глас.

— Дикинсън.

— Улучи от първия път.

— Къде са…

— Децата ти? На сигурно място. Толкова сигурно, колкото е възможно. Бившата ти съпруга също. И тримата се намират в любящите обятия на Службата за законосъобразност.

„Каквото и да се случи, аз ще се погрижа за семейството ти.“

Купър искаше да беснее, да крещи заплахи в телефонната слушалка. От това нямаше да има никаква полза, знаеше го.

И все пак го направи.

— Чуй ме, мръсно копеле, остави децата ми…

— Млъкни. — Дикинсън, спокоен като окото на ураган, опустошаващ всичко по пътя си, спокоен като айсберга, разпорил „Титаник“. — Просто млъкни, окей?

Купър понечи да отговори, но се спря.

— Отлично. Сега. Съвсем просто е. Ние не сме гангстери и това не е евтин филм. Това е ситуацията, която ти създаде. Ситуация, която ти можеш да разрешиш.

Купър прехапа езика си, буквално го ухапа — заби зъби в него, наслаждавайки се на болката и на фокуса, който тя му донесе.

— Ето как ще стане — продължи Дикинсън. — Просто се предай. Предай се и донеси онова, което открадна. Нищо повече. Няма да те лъжа — няма да си тръгнеш жив оттам. Но ще свърши бързо, обещавам ти. И ще пуснем семейството ти да си върви.

— Чуй ме, Роджър. Дрю Питърс не е такъв, за какъвто се представя. Той е престъпник. Това, което откраднах — то е драйв и на него има информация, която го доказва…

— А сега ти ме чуй, Купър. Слушаш ли ме?

— Да.

— Не. Ме. Интересува.

Секундата мълчание, която последва, отекна като земетресение.

— Разбра ли ме? Не ме интересува. Не ми влиза в работата да ме интересува.

— Роджър, знам, че си отдаден, знам, че си вярващ, но онова, в което вярваш — всичко то е лъжа.

В телефонната слушалка се разнесе нещо средно между въздишка и смях.

— Спомняш ли си какво ти казах онази сутрин, след смъртта на Браян Васкес?

Купър се насили да върне мислите си назад.

— Каза, че ме мразиш, не защото съм абнорм. А защото смяташ, че съм слаб.

— Изобщо не те мразя, Купър. Именно там е работата. Ала вярвам. За разлика от теб.

Купър разтърка лице със свободната си ръка.

— Роджър, моля те…

Линията прекъсна. Купър стоеше, допрял слушалката до ухото си. Музика за фон някъде на заден план, обувки, скърцащи и стържещи по пода, слаб дъх на дезинфектант откъм тоалетните, семейството му — взето за заложници от чудовище.

Много отдавна реши, че би дал живота си за своите деца. С всички родители е така. Време е да го направиш.

Пусна слушалката и се отправи към изхода. Честно казано, изпитваше облекчение. Беше уморен, неимоверно, неописуемо изтощен, и твърде отдавна беше сам. Да умре за децата си? Никакъв проблем. Едно мъртво отклонение, както си поръчахте.

Наистина ли вярваш, че Питърс ще ги пусне?

Защо не? Той иска мен. Мен и скъпоценната си застраховка, каквато и да е тя. Как биха могли да му навредят един адвокат по екологично право и две деца?

Купър се закова на място. Как, наистина?

Обърна се и отиде обратно при мъжката тоалетна. Бутна вратата. Един чистач се подпираше на четката си.

— Излез.

— Какво?

— Сега.

Чистачът го изгледа и забута количката си навън, като си мърмореше нещо за луди хора, той си имал работа като всеки друг. Купър влезе в средната кабинка и я заключи след себе си. От единия си джоб извади дейтапада, а от другия — драйва, все още омотан в тиксо. Обели го и пусна тиксото на пода. Чипът, който беше намерил зад ковчега на Теди Ийтън беше обикновен минидрайв, побиращ един терабайт, от онези, които могат да се купят във всеки супермаркет. Пъхна го в дейтапада и седна на тоалетната чиния.

Екранът изсветля и записът тръгна автоматично.

Двама души говореха в безлична стая. Единият от тях беше Дрю Питърс. Другият Купър никога не беше срещал, но го познаваше. Всички го познаваха.

Изгледа записа докрай.

А когато свърши, отпусна глава и притисна пръсти в затворените си очи толкова силно, че от вътрешната страна на клепачите му заиграха черно-бели фигури. Ала не толкова силно, че да заличи онова, което бе видял.

Мислеше си, че нещата са лоши преди. Миналата нощ, в Уайоминг. Този следобед, на гробището. Преди половин час, на телефона с Роджър Дикинсън.

Сега се оказваше, че не бе имал представа какво означава „лош“.

Нямаше никакъв шанс, абсолютно никакъв, Питърс да остави семейството му живо.