Маркъс Сейки
Брилянтните (29)

Глава 28

Адвокатът ги изпрати по същия път, по който бяха дошли — обратно по обляния в слънчева светлина коридор, покрай растенията в саксии. Купър бе поспрял пред вратата на кабинета, за да погледне към холограмата зад тях. Стройният, красив двойник бе срещнал очите му и бе понечил да се усмихне, но после се бе отказал. Двамата се бяха взирали един в друг за миг; след това мнимият Епщайн бе кимнал бавно и бе изчезнал.

— Надявам се разбирате — каза Коб в асансьора, — каква чест беше това. Господин Епщайн е много зает мъж.

— Да — отвърна Купър. — Бе истинско откровение да се срещна с него.

При тези думи Коб наклони глава на една страна, но не отговори. Подозрението на Купър, че другият мъж не знае истината, се бе потвърдило. Зачуди се колко ли хора всъщност знаеха.

Вратите се отвориха и те прекрачиха във фоайето; сега по 3D екрана течеше научнопопулярен филм — тучна зеленина, през която се процеждаха лъчите на далечното слънце, маймуни, разположени удобно по клоните на дърветата. Шанън пъхна ръце в джобовете си, отметнала глава назад.

— Странно. След онова, което видяхме горе, това вече не изглежда толкова впечатляващо.

— Абсолютно. — Купър се обърна към Коб. — Благодаря за отделеното време.

— Няма защо, господин… Капело. Беше удоволствие. Оттук можете да се оправите и сами, нали? — Адвокатът се завъртя и се отправи към асансьора, като си гледаше часовника. Закъсняваше за някъде. Приличаше на човек, който препуска през целия си живот, непрекъснато устремен към нещо по-важно.

— Добре ли си?

— Разбира се — отвърна Купър. — За какво говорихте с, ъ, Епщайн?

— За теб. Попита дали според мен казваш истината.

— Какво му отговори?

— Че те видях да нападаш агенти на ДАР. Че имаше предостатъчно възможности да направиш така, че да бъда арестувана, но не го стори. — Тя се усмихна широко. — Коб едва се сдържа да не му каже да арестува и двама ни. Не мисля, че срещата му хареса особено.

— Не мисля, че има много неща, които Коб харесва. — Те прекосиха фоайето, а токовете им чаткаха по излъскания под. — Трябва да е страшно забавен в леглото.

Шанън се засмя.

— Между три и пет минути одобрена от църквата любовна игра, последвана от сдържано сношение, по време на което и двамата участници мислят за бейзбол.

— Господин Капело?

Двамата с Шанън се обърнаха едновременно, привидно небрежно движение, но и двамата преместиха тежестта на тялото си и присвиха леко колене, застанали гръб в гръб. Вече бяха свикнали един с друг, знаеха кой коя страна да покрие, ако нещо се обърка. Интересно.

Жената, която го бе повикала с измисленото име, носеше твърде много червило, а косата й бе вдигната в стегнат кок.

— Том Капело?

— Да?

— Господин Епщайн ме помоли да ви предам това.

Тя му протегна куфарче от светла естествена кожа, гладка и скъпа на вид. Купър го пое от ръцете й.

— Благодаря.

— Да, сър. — Жената се усмихна резервирано и си тръгна.

— Какво е това? — попита Шанън.

Купър претегли куфарчето и думите си.

— Епщайн ще ми помогне. Ала нали знаеш. Нищо не се получава даром.

— Какво трябва да направиш за него?

— Просто трябва да се погрижа за нещо.

Отправи й безизразна усмивка и видя как тя я разчете, разбра я. Та нали и тя беше в същия занаят. Преди да успее да му зададе друг въпрос, той каза:

— Слушай, знам, че с теб бяхме дотук, но…

Шанън наклони глава, а по устните й пробяга едва забележим намек за усмивка.

— Но?

— Какво ще кажеш да хапнем нещо?

* * *

След цялата главозамайваща футуристичност на Нов Ханаан, кафенето му се стори направо носталгично старовремско. Не че действително беше такова (все още не беше видял нито една реклама в стил арт деко, нито една иронична тениска), но мястото беше простичко, без ненужни усложнения, със сепаретата си с пейки, тапицирани с изкуствена кожа, и не особено хубаво кафе в чаши на петна. За Купър промяната беше добре дошла.

— Сериозно? — Той отпи от кафето. — Гаджето ти наистина го е казало?

— Честна дума — отвърна Шанън. — Каза, че дарбата ми очевидно е признак на несигурност.

— Ти си всичко друго, но не и несигурна в себе си.

— Е, благодаря ти, но следващите три седмици прекарах в халата си, ревейки и гледайки сапунени сериали. А после чух, че започнал да излиза с една стриптийзьорка с огромни… — Тя вдигна ръце пред гърдите си. — Честна дума, бяха като дини. И тогава ми хрумна — а може би проблемът бе там, че той не иска да е с жена, която няма нищо против да не я забелязват. Новата му мадама имаше само две мозъчни клетки, та ако ги потъркаше, даже да хвърлеха искра, нямаше трета, с която да запали огън, но всички я забелязваха.

Купър, който тъкмо отпиваше от кафето си, се задави от смях. Сервитьорът дойде и им донесе поръчката — хамбургер за нея и сандвич с бекон и маруля за него, беконът препечен до кафяво и хрупкав. Купър отчупи едно крайче и го задъвка щастливо. Като фон се чуваше как някаква младежка поп група пее младежки поп песни, пълни с удивление и сърдечна болка, и прекрасни за танц.

Купър отхапа от сандвича си и избърса уста. Облегна се назад. Чувстваше се странно добре. В живота му открай време имаше усещане за нещо сюрреалистично, ала то се бе засилило още повече през последните няколко месеци, да не говорим пък за последните няколко дни. Само преди два часа се намираше в пулсиращото сърце на нещо като храм и гледаше как най-богатият мъж в света плува сред потоци от информация.

Тази мисъл го върна обратно към куфарчето на пода. Кракът му се плъзна лекичко към него и го докосна. Все още беше там.

Шанън беше разрязала хамбургера си първо на две, а после на четири части, но вместо да се залови с една от тях, побутваше пържените картофи.

— Какво те тревожи?

Тя се усмихна.

— Знам, че бившата ти жена се е дразнела от това, но според мен просто го е гледала от неправилния ъгъл.

— Така ли?

— Ами да. Вместо да ми се налага да седя тук и пет минути да се чудя как да подхвана една тема, мога просто да изглеждам притеснена, докато ти не ме попиташ какво има.

Купър се усмихна.

— Е, ще ми кажеш ли за какво си мислиш?

— За теб. — Тя се облегна назад, изпънала ръка върху облегалката на сепарето, и го погледна право в очите.

— А. Любимата ми тема.

— Приключихме, нали? Вече сме квит?

— Квит? Да не сме в мафиотски филм?

— Знаеш какво имам предвид.

— Да — отвърна той. — Квит сме.

— И вече не си дължим нищо един на друг?

— Какво всъщност се опитваш да ме попиташ, Шанън?

Тя извърна очи, не за да избегне неговите, а за да впери празен поглед в пространството.

— Странно е, не мислиш ли? Животът ни. Няма чак толкова много надарени от първа степен, а още по-малко са онези, които умеят нещата, които ние умеем.

Купър отхапа парче от сандвича си, оставяйки я да говори.

— И… ами не знам, предполагам, че ми беше приятно да се запозная с някого като теб. Някой, който разбира какво правя; който прави неща, които аз разбирам.

— Не е само дарбата — каза той.

— Не говори с пълна уста.

Купър се усмихна, сдъвка залъка си, преглътна.

— Не е само дарбата. А и животът ни. Не са много хората, които разбират начина, по който живеем.

— Точно така.

— Е, малко е неочаквано, но приемам.

— Какво?

— О! — Той си придаде престорено съкрушен вид. — Мислех, че ме питаш дали ще се оженя за теб.

Тя се засмя.

— Е, какво пък. Защо не. Вегас^[1] не е далеч оттук.

— Не е, но напоследък е доста скучен. — Купър остави сандвича си в чинията. — Шегата настрана, знам какво се опитваш да кажеш. Беше ми приятно, Ази.

— Аха — отвърна тя.

Погледите им се срещнаха. Само преди миг очите й бяха просто очи, ала сега имаше нещо друго. Странно усещане за признание. Отстъпление, потвърждение и… да, глад. Погледът се проточи дълго, толкова, че когато Шанън най-сетне го прекъсна с дрезгаво прокашляне, на Купър му се стори, че нещо, на което се бе облегнал за опора, изведнъж бе изчезнало.

— Е, какво иска от теб Епщайн?

Той сви рамене — ето че отново бяха в играта. Отхапа от сандвича.

— Ясно — каза Шанън. — Е, не го приемай погрешно, но се надявам да е нещо, с което ще можеш да живееш. И ако е — надявам се да го направиш. А след това се надявам, че ще се възползваш от шанса, който ти се предлага тук.

— И „тук“ е…

— Нов Ханаан. Знам, че си имаш и други неща на главата, Ник. Неща, които не ми казваш. Ала това място — то наистина може да бъде ново начало. Тук можеш да бъдеш каквото си поискаш. И ще бъдеш добре дошъл.

Купър се усмихна…

Дали знае?

Не. Предполага, може би. Бои се.

И те нарече Ник.

… и каза:

— Е, такъв е планът.

Шанън кимна.

— Добре. — Тя побутна чинията си напред. — Знаеш ли? Май все пак не съм гладна. — Избърса ръцете си в салфетката и я метна в чинията, избягвайки да срещне очите му. — Знаеш ли, след като дадеш на Епщайн фунт от месото си^[2], ако действително започнеш нов живот, може би двамата с теб бихме могли да продължим този разговор.

Купър се разсмя.

— Какво?

— Просто… — Той сви рамене. — Нямам телефонния ти номер.

Тя се усмихна.

— Слушай какво ще ти кажа. Може би просто ще изникна от нищото. Знам, че страшно ти харесва, когато го правя.

— Да. Наистина е така.

Шанън излезе от сепарето и той се присъедини към нея. За миг двамата просто стояха един срещу друг, а после Купър разтвори ръце и тя се пъхна в тях. Просто прегръдка, нищо сексуално, ала има прегръдки и прегръдки, а тази беше от вторите, телата им — едно до друго, изпитващи как си пасват… а определено си пасваха добре. Когато тя го пусна, Купър усети липсата съвсем осезаемо.

— Довиждане, Купър. Бъди добър.

— Да — отвърна той. — Ти също.

Тя се отдалечи, полюшвайки бедра — несъмнено нарочно, ала не по-малко ефективно по тази причина. Не погледна през рамо. Докато я гледаше как си отива, Купър усети как нещо го жегва в сърцето, някакъв копнеж. Нея наистина си я биваше. Беше като да срещнеш някой изключителен, докато си женен; примамливата представа за всички възможности, а после — мисълта, че животът ти е поел по друг път.

Само че ти не си женен. Би могъл да бъдеш с нея. Само дето тя ще те намрази.

Купър отново седна, обзет от внезапно усещане за тежест. Довърши сандвича си, а когато сервитьорът се появи, му благодари и помоли за още кафе. Не, на хамбургера му няма нищо, просто приятелката му установила, че всъщност не е гладна. Само сметката, когато ви е удобно.

След като служителят допълни чашата му с кафе и остави сметката на масата, Купър посегна към куфарчето. Телешката кожа беше толкова мека, че докосването беше като милувка. Сложи куфарчето върху масата и се огледа нехайно наоколо. Никой не му обръщаше внимание. Натисна закопчалките и повдигна леко капака.

Тънки листове, плик, ключове за кола. Той отвори плика и установи, че е разписание. Някой щеше да пристигне на един адрес вдругиден. Не му беше трудно да се досети кой.

От ключовете висеше картонче, на което беше написан адрес.

Тънките листове бяха планове на сграда.

А под тях, почиваща върху дунапренено легло, имаше берета 45-ти калибър. Любимото му оръжие.

Докато все още беше агент на ДАР.

* * *

Адресът от ключовете за кола се оказа паркинг в покрайнините на Тесла — десетдоларово пътуване с такси. Когато пристигна, Купър започна да натиска бутона за отключване върху дистанционното и като следваше пиукането, откри форд „Бронко“ — не една от електрическите коли, а джип, истинско, ненаситно за бензин чудовище, с двойно предаване, масивни гуми и подобаваща мощ. Качи се вътре, нагласи огледалата, отвори куфарчето и зачете.

Както всичко, което Епщайн правеше, информацията беше ясна и добре пресметната. Съдържаше всичко, от което Купър се нуждаеше, но нищо издайническо. Ако някой друг надникнеше в куфарчето, вероятно щеше да предположи, че Купър е таен агент, ала нямаше да има никаква представа, че вижда план за убийството на най-опасния терорист в страната.

Имаше карта, която препоръчваше маршрут от паркинга до един адрес в Лайбниц — град в западната част на Твърдината. Тричасово пътуване през пустошта; когато се вгледа по-внимателно в картата, установи, че щеше да мине покрай някакъв научноизследователски институт, което несъмнено увеличаваше охранителните мерки. Според разписанието някой щеше да пристигне в Лайбниц тази вечер и да се настани в къща, сгушена в покрайнините на националната гора Шошони. На снимките се виждаше приятна хижа, издигаща се на едно планинско било. Балкон на втория етаж и цял куп стъкло, през което несъмнено се разкриваше поразителен изглед към боровите гори, спускащи се към канадските тополи, които се разстилаха в ниското. Четири скални стълба, дълги поне километър, стърчаха по-надолу по билото. Нямаше близки съседи. Плановете показваха, че хижата е оборудвана с различни охранителни съоръжения (камери отпред и отзад, прозорци от бронирано стъкло, стоманени врати), ала нищо стряскащо.

Принадлежеше на жена на име Елена Епей. То не му говореше нищо, но в него имаше някаква връзка, която Купър не можеше да улови съвсем.

Остави го да поотлежи.

Според документите Епей бе любовница. Неназованият обект я бе посещавал и преди — нерядко пристигаше през нощта и си тръгваше на сутринта. Документите казваха също така, че в къщата ще има малък охранителен отряд, но, отбелязваха сухо те, „движенията на този отряд във вътрешността на къщата изглеждат ограничени“.

Превод: Смит не иска охранителите да му светят, докато прави секс.

Купър взе пистолета. Извади пълнителя. Зареден, куршуми с кух връх. Не можеха да пробият бронежилетка, но ако улучеха незащитена част от тялото, щяха да се пръснат при допира — мънички остриета в крехката тъкан. Два резервни пълнителя, макар че защо биха му потрябвали толкова изстрели, Купър не можеше да си представи.

Като бивш войник, той бе научен никога да не се доверява на оръжие, което не е разглобил собственоръчно, затова сега отдели няколко минути, за да го направи. Всичко изглеждаше излъскано и добре поддържано. Сглоби пистолета с отработена лекота, вдигна предпазителя и го върна обратно на мястото му.

Когато свърши, видя, че слънцето е започнало да се снишава; часовникът показваше два. Запали мотора, форсира един-два пъти просто така, за да се позабавлява, и излезе от паркинга.

* * *

Можеше да бъде направено.

Пътуването му бе отнело малко под предвидените три часа; не беше натискал газта докрай, но определено се беше възползвал от гладките, прави пътища. Докато се носеше на запад, пейзажът около него ставаше все по-зелен — не можеше да се нарече тучен, но въздухът беше сладък. Небето изглеждаше по-голямо, отколкото би трябвало да му е позволено, и ярко, с драматични облаци, скупчващи се високо над планините на запад. Купър ту навлизаше в сянката, хвърляна от облаците над него, ту отново излизаше на слънце, гледаше как светът променя цветовете си и се опитваше да не мисли прекалено много. Беше изпълнен от енергията на мисията, онова чувство, което го обземаше винаги когато след седмици, прекарани в профилиране на някой обект, цялата информация започваше да си идва на мястото, сякаш съдбата беше ивица ярка неонова светлина, която можеше да следва по тротоара.

Джон Смит. Мъжът, който бе гледал как екзекутират седемдесет и трима души в „Монокъл“. Който бе организирал вълна от атентати из цялата страна. Който бе заложил във Фондовата борса в Ню Йорк бомбите, убили хиляда сто четиридесет и трима души в експлозия, която бе изтръгнала Купър от истинския му живот и го бе запратила да се лута по този странен нов път.

Дори след всичко, което Купър беше изчел за него, след всяка реч, която бе гледал, всеки приятел, когото бе срещнал, след като бе разговарял със задника, оглавяващ онази Академия в Западна Вирджиния, истинският Джон Смит си оставаше загадка. Съществуваха фактите: дарбата му на стратег, успехът му като политически организатор, умението му да вдъхновява хората. Съществуваха митовете, които варираха, според това на чия страна си. Съществуваха мълвите и слуховете. Съществуваше и Шанън, която твърдеше, че той е добър човек и наистина го вярваше.

Ала самият Джон Смит? Той бе игра на сенки, сън за чудовище или герой.

И тази нощ Купър най-сетне щеше да се срещне с него. Един мъж, който очевидно имаше приятели и любовници, който посещаваше жена на име Елена Епей в една прелестна къща навръх планината.

Зърна я за първи път от магистралата, но не спря, просто мина в дясната лента, хвърляйки няколко погледа към нея. Лайбниц се намираше на около десетина минути; повечето къщи тук приличаха на хижи, домовете на хора, които искаха повече уединение, отколкото предлагаше дори Нов Ханаан. В това нямаше нищо странно; не всички идваха да живеят в Уайоминг, понеже вярваха в каузата. Немалко от жителите заемаха онова тясно пространство в политическия спектър между либертарианци и анархисти, харесваше им идеята за място, където да бъдат оставени на мира. Където светът да не им се бърка. Купър подозираше, че ако подкара джипа по някой от прашните изровени пътища, ще мине покрай не една и две табели, на които пише „Влизането забранено“ и „Неканените гости ще бъдат посрещнати с куршуми“, докато не стигне до самотни имения, където човек можеше да се отдаде на всичко (от изолационизъм до антисемитизъм) в относително спокойствие.

Къщите, които се намираха по-близо до града обаче, нямаха подобно излъчване. Те бяха по-луксозни — уединени домове за любители на природата.

Едночасово разузнаване наоколо потвърди, че информацията от куфарчето на Епщайн е вярна. Купър разбра защо другият мъж толкова искаше да си осигури помощта му. Един откъснат от света терорист надали някога щеше да се озове в по-уязвимо положение от това. Гората предлагаше предостатъчно прикритие за незабелязано приближаване; охраната, макар несъмнено да се състоеше от истински професионалисти, не би трябвало да има никаква причина да очаква нападение и за Купър нямаше да е прекалено трудно да се промъкне покрай нея. И макар Смит да беше стратегически гений и вероятно сносен боец, в ръкопашна схватка нямаше да може да се сравнява с Купър.

Да, можеше да се направи. Възможно бе да проникне вътре и да убие Джон Смит.

Да се измъкне щеше да е по-трудно. Ако успееше да не вдигне тревога, би трябвало да се добере до Смит достатъчно лесно. Но той несъмнено носеше биометрична аларма. В мига, в който пулсът му се учестеше повече, отколкото сексът би могъл да обясни, и със сигурност в секундата, в която спреше, бодигардовете щяха да нахлуят с оръжия в ръце. Да се измъкне незабелязано щеше да е невъзможно. Не, бързина и куршуми — само на това можеше да разчита.

Ще го измислиш на момента. Бездруго в това те бива най-много.

Пък и „възможно“ бе по-близо, отколкото бе стигал някога. Щеше да го направи тази нощ — щеше да довърши мисията си, а след това… е, нещата сами щяха да се погрижат за себе си.

Аха? И ако успееш, смяташ ли, че организацията чисто и просто ще съобщи за убийството на Джон Смит? Ако не се измъкнеш оттук жив, никой в ДАР няма да научи, че си успял.

Което правеше следващия му ход повече от очевиден.

* * *

Трябваше му стационарен телефон. ДАР следеше всички мобилни обаждания в Нов Ханаан; програмата Ешелон II неуморно пресяваше милиарди битове информация. Освен това бе готов да се обзаложи, че и Смит си има своя система за наблюдение — единственият начин да продължава да се изплъзва, бе постоянен поток от достоверни сведения. Да използва мобилния си телефон би било прекалено опасно.

На всяко друго място решението би било телефонен автомат. Все още се намираха такива, стига човек да знаеше къде да ги търси: супермаркети, молове, бензиностанции. Анахронизми, които никой не си бе направил труда да махне. Ала това беше Нов Ханаан. В този недокоснат от носталгия нов свят не само че нямаше платени телефони по бензиностанциите, ами почти нямаше и бензиностанции.

Купър прекара през ума си половин дузина планове и ги отхвърли до един: да си вземе стая в хотел; да предложи на някой собственик на къща пари, за да използва телефона му; да проникне незабелязано в нечий апартамент. Във всички тези случаи рискуваше да привлече внимание.

Докато обмисляше следващия си ход, Купър караше безцелно из Лайбниц, попивайки това, което вижда. И тук забелязваше същата закономерност, която бе открил и в останалите градове на Твърдината. Вятърни турбини на запад, масивни водни кондензатори на изток. Гладки, съвършено успоредни улици. Малко летище за безмоторни самолети, платени станции за зареждане на електрически коли. Добре проектирани площи за пешеходци и площади, пълни с блестящи млади хора, тръгнали устремено нанякъде. Смесено градоустройство — търговски и жилищни квартали, които си съседстваха; място, в което би било лесно да се живее, притежаващо всички преимущества на града, без пренаселеността и замърсяването. Елате в Нов Ханаан и нека заедно построим един по-добър свят. Много амбиция и енергия, слънце и секс.

Купър спря пред количка за хамбургери в покрайнините на града и си взе бургер и кока-кола. Нахрани се, седнал на една пейка за пикник, позлатена от снижаващото се слънце. От другата страна на улицата имаше автокъща, малка за американските мащаби. Паркингът пред нея беше претъпкан с мъничките електрически коли, които виждаше навсякъде. Неговият джип беше необичаен, но все пак не привличаше внимание; земите извън града все още бяха достатъчно диви, а все пак имаше лимит на…

Измислих!

Купър довърши хамбургера, избърса си ръцете и закара джипа си на отсрещната страна на улицата. Търговецът бе като всички останали продавачи на коли: широка усмивка, дружелюбно посрещане, истински щастлив да може да помогне.

— Май съм готов за промяна — заяви Купър и посочи с палец джипа си. — Бензинът направо ще ми види сметката.

— Няма да съжалявате — увери го продавачът. — Да се поразходим и да видим какво ще си харесате.

Купър последва другия мъж из паркинга, оставяйки бъбренето му да го залива. Разстояние, което можеше да бъде изминато с едно зареждане, максимална скорост, екстри. Качи се в един седан, прокара ръце по капака на двуместен спортен модел. Най-сетне се спря на миниатюрен пикап с мощност, която го накара да се подсмихне.

— Разбирам ви — каза продавачът. — Наистина не изглежда кой знае какво в сравнение с онзи ваш звяр. Но може да се движи по всякакъв терен и дори да тегли известен тонаж. Съвършен работен автомобил, а ако ви трябва нещо по-сериозно, винаги можете да го вземете под наем.

Уговарянето на цената отне десетина минути и Купър остави продавача да се наложи. Когато приключиха, каза:

— Нещо против да използвам телефона ви, за да се обадя на финансиста си? На мобилния ми му падна батерията.

— Ама разбира се. — Новият му най-добър приятел изобщо не криеше задоволството си. — Заповядайте в кабинета ми.

Кабинетът му се оказа едно от редицата бюра в открития шоурум. Не толкова уединено, колкото би му се искало на Купър, но все пак — достатъчно; продавачите на коли не работеха на бюро, така че останалите места бяха празни. Този, който го беше обслужил, му посочи стола си и го остави, уверявайки го, че ще бъде наблизо.

Номерът, който преди шест месеца бе запомнил наизуст и никога не бе набирал. След две позвънявания от другата страна се разнесе глас:

— Матраците на Джими.

— Номер на сметка три две нула девет едно седем — каза Купър.

— Да, сър.

— Трябва да говоря с Алфа. Незабавно.

— Алфа, прието. Останете на линията, ако обичате.

Купър се облегна в стола на търговеца на коли и пружините изскърцаха. През предната витрина виждаше трафика навън, облаците, които се носеха по небето и се променяха, пронизвани от слънчеви лъчи.

В слушалката нещо изщрака, а след това директорът на Службата за законосъобразност Дрю Питърс каза:

— Ник?

Гласът му беше познат дори сега, тих и всяващ респект. Купър съвсем ясно си го представяше в офиса му, тънки слушалки на главата с грижливо подстригана коса, по стените — фотографии на обекти, сред които и Джон Смит.

Дали и моята снимка е там?

— Да, аз съм.

— Добре ли си.

— Да. На мисия съм.

— Какво беше това миналата седмица?

— Кое?

— Не си играй с мен, синко. На перона в чикагското метро. Знаеш ли, че има простреляни цивилни?

— Не и от мен. — Купър сам се учуди от гнева, надигнал се изведнъж в него. — Може би няма да е зле да поговориш с шибаните си снайперисти. — Заповяда си да преглътне инстинктивното „сър“.

— Моля?

— Никого не съм прострелял. И между другото — няма защо да ми благодариш. Нали се сещаш, задето се отказах от живота си и се превърнах в беглец. Искаш да си говорим за разигралото се миналата седмица? Окей. Какво ще кажеш за Чайнатаун?

— Имаш предвид задържането на Ли Чен и семейството му.

— Задържат се джебчии. Това беше отряд за тактическо реагиране, който провокира безредици и отвлече едно семейство. Онова момиченце беше на осем години. — Сам чу, че каза „беше“ вместо „е“ и се намрази за това. — За какво изобщо се борите вие?

За миг се възцари мълчание, а после с отсечен, овладян глас Питърс каза:

— Свърши ли?

— Засега. — Изведнъж Купър си даде сметка колко силно стиска слушалката и си заповяда да охлаби хватката си.

— Добре. Първо, когато казваш „вие“, агентите на Департамента за анализ и реагиране ли имаш предвид? Защото може би няма да е зле да ти напомня, че ти също си един от тях.

— Аз съм…

— Второ, вината беше твоя.

— Какво?

— Забелязали са те. Какво си мислеше? Че можеш да извъртиш онзи номер в метрото и още същата нощ да тръгнеш да се разхождаш по улицата?

— За какво говориш? — Купър отново превъртя лентата на онази нощ в главата си: хладния въздух, неоновите светлини на Чайнатаун. Беше нащрек, сетивата му — изострени до краен предел, за да уловят и най-малкия признак, че е бил разпознат. Такъв нямаше. — Никой не ме видя.

— Да. Но Роджър Дикинсън нареди целият Ешелон II да сканира записи от охранителните камери из целия град. Повече от десет хиляди. Камерата на един банкомат те е уловила как се разхождаш из улиците на Чайнатаун заедно с госпожица Ази. След това попадение Дикинсън извади записите от всички камери в радиус от половин миля. Да намести всичко отне известно време, което е единствената причина да не бъдеш заловен.

Купър отвори уста и отново я затвори.

— Правилата са твои, Ник. Вината също. — Питърс не повиши глас и някак си от това ефектът от думите му бе още по-силен. — Ти определи как ще се играе тази игра, забрави ли? Ти ми каза, че единственият начин планът ти да подейства, е да отидем докрай.

— Нямах предвид…

— Няма значение какво си имал предвид. Докрай означава докрай.

Част от Купър искаше да се разкрещи, да заблъска по бюрото с телефона, да скочи на крака и да запрати стола през прозореца в уайомингското слънце навън. Ала това нямаше да промени нищо. Изблиците на гняв нямаше да променят нищо.

— Роджър Дикинсън, а? — Той премести слушалката в другата си ръка и избърса мократа си от пот длан.

— Определено доказа, че може да се справи с предизвикателството. — Питърс се изсмя отсечено. — Може и да си бил прав, когато каза, че иска твоята работа.

— Трябваше да предвидя камерите. По дяволите. По дяволите. По дяволите.

— Играеш срещу хиляди противници. Според мен се справяш много добре.

— Какво стана с Ли Чен и семейството му? Всъщност, не ми отговаряй. Ясно ми е. Можеш ли да им помогнеш?

— Да им помогна?

— Те не знаят нищо. Наистина. Той е просто приятел от училище на Шанън.

— Укривали са двама от най-издирваните терористи в Америка. Бяха заловени. Ще трябва да си понесат наказанието. Няма избор.

— Дрю, чуй ме. Момичето, Алис. Тя е само на осем.

Последва дълга пауза. Най-сетне Питърс въздъхна.

— Окей. Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря ти.

— А сега. Какъв е статусът ти?

— Аз… — Пое си дъх и изпъна гръб. Обзелият го гняв — не беше трудно да го разбере. През последните няколко дни беше видял лъжата в много от истините, които смяташе, че се разбират от само себе си. Ала нищо от това нямаше значение, не и в този миг. — Обаждам се, защото получих възможността, от която се нуждаех. Тази нощ ще се погрижа за обекта. — Незначителен риск; дори ако Смит разполагаше с първокласна разузнавателна мрежа, тя не може да се простираше до стационарния телефон на някаква си автомобилна къща. — Тази нощ той ще умре.

— Значи наистина го направи — каза Питърс.

— Много скоро.

— Изработи ли си стратегия за изход?

— Ще скоча от моста, когато стигна до него. Затова се обаждам. За всеки случай. Исках да знаеш, че изпълнявам своята част от уговорката ни. — Купър поспря за миг. — Както и да чуя, че ти изпълняваш твоята.

— Разбира се, синко. — Гласът на Питърс рядко издаваше чувствата му, ала сега Купър ясно долови, че е наранен. — Каквото и да се случи, ще го направя. Ти си герой.

— Кейт…

— Дъщеря ти никога няма да бъде подложена на теста. Вече се погрижих за съществуващото досие и взех мерки никога да не бъде съставено друго. Тя е в безопасност. Дадох ти думата си, Ник. Каквото и да се случи, аз ще се погрижа за семейството ти.

Семейството ми. Изведнъж си спомни онази сутрин преди месеци, когато въртеше децата си на поляната пред къщата им. Те се бяха вкопчили в ръцете му, а тежестта на доверието и обичта го дърпаше със сила, от която никога не искаше да се освободи. Зеленото петно, в което се бе превърнал светът отвъд тях.

Онова, което видя, те е променило. Добре. Но това няма значение. Не го правиш за ДАР.

Правиш го за тях.