Маркъс Сейки
Брилянтните (18)

Глава 17

Дъждът беше спрял и ако се съдеше по това, че едно късче в западната част на сивото небе бе започнало да изсветлява, слънцето като че ли дори се опитваше да пробие. Купър извади оръжието си от багажника и подкара джагуара из запуснатите улици на Фултън Ривър, докато не навлезе в оживената част на града. Колата беше истинска красавица, макар че все още му липсваше суровата мощ на доджа „Чарджър“.

Рискована игра бе подхванал със Зейн. Можеше само да се надява, че той ще се окаже боклука, за какъвто Купър го имаше.

Той пое на юг, към центъра. Повечето от сградите в далечината бяха забулени от облаци. Мина покрай редица магазини, автокъща. Метрото трополеше над главата му по надземните релси, сипейки дъжд от искри на завоите.

Стрийтвил беше луксозен квартал, от онези, в които преди никога не би помислил да се нанесе. Пълен бе с бутици, фризьорски салони, пискливи кучета и скъпи жени. Купър пое по Делауеър Стрийт и спря пред лъскавата пищност на хотел „Континентал“. Висок, светъл мъж в тъмно сако му отвори вратата.

— Добре дошли отново, господин Елиът.

— Благодаря, Мич.

Остави колата и влезе в хотела.

Лобито беше въплъщение на съвременното охолство — изчистени линии и разкошни мебели. Огромен хартиен полилей грееше над тях. Купър отиде до асансьора и прокара хотелската карта. Асансьорът тръгна, без той да е натиснал какъвто и да е бутон. Докато се издигаха, ушите му изпукаха.

— Четиридесет и шести етаж. Президентски апартаменти — измърка записаният глас. Купър си я представяше висока, с лъскава руса коса и пола, която разкриваше мъничко бедро и много сенки.

Влезе в апартамента и си съблече сакото. То беше сиво, италианско и струваше повече, отколкото целия му предишен гардероб. Камериерката беше почистила стаята, завесите бяха дръпнати. Навън, далеч под него, водите на езерото Мичиган се плискаха безмълвно в брега. Небето бавно придобиваше кехлибарен цвят. Купър вдигна слушалката на телефона и си поръча пушена сьомга и бутилка джин.

След това отиде в банята и наплиска лицето си със студена вода. Избърса се с дебелата хавлия. Погледна в огледалото. От другата страна го гледаше същото лице, както винаги; различна беше само обстановката. Спомни си първия апартамент, в който бяха живели с Натали — мрачно, тясно местенце над един китайски ресторант. Това беше в началото, преди времето и дарбата му да си свършат работата. Тод беше заченат в онзи апартамент, на диван, който миришеше на яйчени рулца. Там за първи път бяха посрещнали Коледа заедно и Купър и до днес виждаше Тод, седнал несигурно насред купчина хартия за подаръци, а на главата му беше залепнала една панделка. Виждаше…

Недей. Просто недей.

Върна се в стаята и остави дейтапада си на бюрото, а пистолета — в чекмеджето. Креслото беше там, където го беше оставил — издърпано напред и обърнато към заемащите цялата стена прозорци, удивителна панорама от езеро и небе. Купър седна в креслото и въздъхна.

— Дом, скъп дом.

Преди шест месеца, когато се появи на прага на Дрю Питърс, въоръжен с план и преливащ от дръзка енергия, основното му притеснение бе дали ще успее да убеди шефа си. Давал си бе сметка какво щеше да му струва това и бе готов да плати цената. Ала едва след като планът бе пуснат в ход, за първи път усети как стомахът му се свива от въпроса — ами сега какво?

Не беше като да може просто да пише на Джон Смит и да му каже, че иска да мине на негова страна. Всеки директен опит да се свърже с него щеше да бъде приет като капан, какъвто всъщност и беше. И така, Купър бе принуден да се запита какво би правил, ако не можеше да прави онова, което винаги бе правил. Ако не беше на страната на добрите, ако не бе онзи, който вярваше, че системата, при всичките си недостатъци, бе единственият начин да оцелеят; че именно това бе пътят към едно по-добро утре. Ако наистина го бяха изхвърлили от департамента, ако му бяха приписали атентата, ако го бяха предали и го преследваха — какво щеше да прави тогава?

Ето как бе започнал един поразяващо доходен живот на престъпник.

На вратата се почука. Той пусна сервитьора, помоли го да остави подноса на бюрото до прозореца, подписа сметката и му даде бакшиш, без дори да погледне цифрите. Сьомгата беше прекрасна, пушената сладост — прекрасно уравновесена от солените каперси и свежия лимон. Поля ги с леденостуден джин, докато гледаше как небето бавно променя цвета си.

Беше действал предпазливо. Планирал бе ходовете си с прецизна отдаденост. В крайна сметка, нямаше какво друго да прави. Нямаше семейство, с което да сподели живота си. Нямаше началник, който да усложнява работата му. Нямаше приятели, които да се нуждаят от него. За кратко бе имал чисто физическа връзка с една жена, която беше срещнал в лобито — редактор в списание, тя беше интелигентна и шик, и страшно секси, но никой от тях нямаше истинско желание и нещата замряха от само себе си.

Беше го учудило (е, добре, беше му доставило и удоволствие) да открие колко е добър в това да бъде лош. Същите умения, които го бяха превърнали в топ агент на Службата за законосъобразност, го правеха изключителен крадец и влиятелна фигура в тези среди. Само за шест месеца беше преминал като ураган през престъпния свят.

Имал бе и някои пожароопасни моменти в света на престъпленията, ала далеч по-опасни от новите му приятели бяха старите му колеги. Както бяха решили, Дрю Питърс му беше приписал вината за експлозията и сега Ник Купър бе един от най-търсените от Службата за законосъобразност. Бяха успели да го проследят на три пъти — в Далас, в Лос Анджелис и в Детройт.

В Детройт беше особено неприятно. Едва не се бе наложило да убие агент.

Да се задържа в големите градове беше опасно, но той не можеше да изчезне напълно от радара. Потънеше ли в пълна неизвестност, вероятно щеше да се спаси от ДАР, но нямаше да е нито стъпка по-близо до Джон Смит.

Шест месеца, прекарани в игра на криеница, в създаване на репутация и трупане на пари. Шест месеца непрестанна бдителност и търпение. Шест месеца, в които децата му растяха без него; в които Натали се оправяше бог знае с какво; в които някогашните му колеги го преследваха. Шест месеца, в които не се бе озовал дори една крачка по-близо до Джон Смит.

До днес. Сега можеше само да се надява, че онова, което бе предложил на Зейн, е достатъчно съблазнително.

Довърши сьомгата и си облиза пръстите. Облаците се бяха разпръснали и светът навън грееше във великденски цветове без сенки. Магически час. Двойното стъкло на прозореца спираше всеки звук, превръщайки света в пантомима, един ярък и ослепителен спектакъл, предназначен единствено за неговите очи. Това беше изкусителната сила на богатството, открил бе Купър; гърлен шепот в ухото ти, че си специален, че всичко — това вино, тази жена, този свят — е за теб. Че по някакъв начин то съществува единствено за да можеш ти да го вкусиш. И това му харесваше, харесваше му много. Харесваше му да е част от аристокрацията, онзи един процент супербогаташи, които притежаваха достатъчно пари, за да правят каквото си поискат.

В миг би го заменил за това отново да бъде в предния двор и да върти децата си във вихрушка от неудържимо щастие.

Телефонът иззвъня. Той наклони стола назад и се протегна. Остави го да звъни, докато провери дисплея.

Зейн.

Купър се усмихна.