Маркъс Сейки
Брилянтните (25)

Глава 24

Мъжът ги чакаше.

Беше точно толкова едър, колкото Купър си го спомняше, широкоплещест и мускулест под тлъстините. Мъж, който не вдигаше тежести във фитнеса, защото му се налагаше да вдига тежки неща, за да си изкарва прехраната. Изглеждаше съвсем на мястото си на рампата за разтоварване.

— Какво, по дяволите? — Той изплю думите, докато Купър и Шанън се изкачваха по стъпалата.

— Моля?

— Да ми платиш документите. Опитваш се да се правиш на голям мъжкар? Мислиш си, че ме познаваш? — Абнормът поклати глава. — Изобщо не ме познаваш.

— Все тая. — Купър понечи да мине покрай него, ала едрият мъж го сграбчи за ръката. Хватката му беше стоманена.

— Попитах те нещо. Какво искаш?

Купър сведе поглед към ръката му и си помисли: Извиване настрани, десен лакът в слънчевия сплит, настъпване на свода на стъпалото и завъртане с ляв ъперкът. Както и: Дотук бяхме с добрите дела.

— Искам да се махнеш от пътя ми.

Нещо в тона му накара мъжа да се разколебае и да го пусне. Купър изтупа ръкава си и мина покрай него.

— Не съм те молил да го правиш. Нищо не ти дължа.

Купър настръхна, раздразнението му се усили.

— Напротив, задник. Дължиш ми шест месеца от живота си. Думата, която търсиш, е „благодаря“.

Мъжът скръсти ръце. Отвърна на погледа му.

— Не съм роб на никого. Нито на Шнайдър, нито на теб.

— Браво — заяви Купър. — Поздравления. Ти си остров, вътре в себе си затворен.^[1]

— Ъ?

— Писнало ми е от хора като теб. От отклонения като теб. Шнайдър ти взе шест месеца от живота под напълно измислен претекст, а ти просто го остави. Окей, много добре, сам си решаваш. А после един ангел ти връща това време обратно. И каква е първата ти мисъл? Несъмнено иска нещо. Не е възможно просто да е решил да облекчи теглото на ближния си. Не може да е просто абнорм, който не обича да вижда, че към друг абнорм се отнасят по този начин.

Очите на едрия мъж се присвиха.

— Никой не прави нищо безплатно. Бил той абнорм или не.

— Е, нищо чудно, че губим. — Купър се извърна и тръгна към вратата, подхвърляйки през рамо: — Не искам да ми бъдеш роб. Не искам да бъдеш ничий роб.

След това отвори вратата и прекрачи вътре. Зад него Шанън се изкиска.

— Ама и ти си един, Купър.

— Да вървим да намерим Шнайдър.

Фалшификаторът ги видя да се задават и им махна да го последват, без да се обръща да погледне дали са го направили. Купър усети как раздразнението му нараства.

Просто вземи това, за което си дошъл, и се махай.

Време бе да се отправи към Уайоминг, да открие Джон Смит и да приключи с всичко това. Може би нямаше да разреши всички проблеми на света. Но щеше да реши един от тях. И може би щеше да спечели малко време, та светът да помъдрее.

За човек с неговите финансови възможности, Шнайдър определено не беше похарчил кой знае колко за кабинета си. Стени от бетонни тухли, боядисани в бяло, талашитено бюро с лампа и телефон. Единствената скъпа вещ беше лъскав дейтапад, който изглеждаше изработен по поръчка. Фалшификаторът седна, издърпа едно чекмедже и извади плик.

— Паспорти, шофьорски книжки, кредитни карти. — Той метна пакета на бюрото.

Купър го отвори, извади един паспорт и видя снимката си над името Том Капело. Прелисти страниците и откри, че доста е пътувал, главно в Европа. Документът беше избелял и по-омачкан от употреба.

— И микрочипът съвпада?

— За какъв ме вземаш?

— Започва да ми писва от този въпрос. Микрочипът съвпада?

— Естествено. — Шнайдър се облегна назад, преметнал глезен върху кокалестото си коляно. — А най-важното — всичката ви информация е въведена в съответните бази данни. Профил на разходите, ипотеки, история на гласуванията, глоби за превишена скорост, всичко.

Купър отвори другия паспорт, видя снимката на Шанън. Трябва да беше от някоя от охранителните камери в сградата, ала беше съвсем ясна, фонът зад нея — подходящо безличен. След това видя името.

— Ти поднасяш ли ме?

— Какво? — Шанън се приближи до него и взе документа. — Алисън Капело. И какво?

— Оженил ни е.

Шнайдър се ухили с ужасяващата си усмивка.

— Проблем ли е?

— Не съм ти казал да го правиш.

— Профилите се подкрепят един друг. Намалява риска при вкарването на данните.

— Да, за теб. За нас означава, че трябва да можем да се държим като женена двойка.

Шнайдър сви рамене.

— Проблемът не е мой. А сега ме чуйте. И двамата съществувате, но само на едно повърхностно ниво. Новата ви самоличност беше вкарана в основните системи, ала ще отнеме време, докато се разпространят. Това е единственият начин да го направим. Невъзможно е да пипнем във всеки компютър, в който има архиви. Вместо това аз засаждам самоличността ви като семе и тя израства.

— Колко дълго?

— В момента вероятно бихте издържали една първоначална проверка на охраната в Нов Ханаан. Ала след няколко дни рекурсивни програми с новата ви самоличност ще са се разпространили из цялата система. Изчакайте, докато можете.

Без да отговори, Купър прибра паспорта обратно в плика и се обърна да си върви.

— И още нещо, поете…

— Да?

— Пак заповядай. Парите ти никога няма да са ми излишни. — Фалшификаторът се разсмя.

Когато излязоха навън, едрият мъж си беше отишъл. И по-добре. В сегашното си настроение Купър като нищо можеше да го използва за боксова круша.

— Вероятно бихме могли да останем у Ли и Лиса още няколко дни.

Купър отключи колата и поклати глава.

— Най-добре да поемем на път.

— Искаш да шофираме до Уайоминг?

— И защо не? Така или иначе ни трябва време, а е по-безопасно от летището.

— Окей. — Шанън прелисти паспорта си. — Том и Алисън Капело. — Засмя се. — Ако това е начинът ти да ме вкараш в леглото си, получаваш точки за оригиналност.

— Много смешно. — Купър запали колата и подкара на изток. — Е, как сме се запознали?

— Хм?

— Женени сме. Ако ни попитат, ще трябва да изглеждаме женени.

— Окей. Е, ами познаваме се от работата, предполагам. В крайна сметка, то си е вярно.

Иронията в думите й го накара да се усмихне.

— Може би няма да е зле да си измислим друга работа. Нещо скучно, та никой да не ни задава допълнителни въпроси.

— Счетоводство?

— Ако някой ме попита за данъчната си декларация, сме загубени. Какво ще кажеш за… логистика. За превозваческа компания. Никой не се интересува как стоките се озовават от едно място на друго.

— Окей. Първо аз съм работела за компанията. Запознали сме се, когато са те прехвърлили в Чикаго. Не, в Гари, Индиана. Никой не се интересува и от Гари, Индиана. Веднага си хлътнал по мен, разбира се.

— Всъщност, мисля, че ти ме преследваше постоянно. Аз се правех на незаинтересован.

— Всъщност беше съвсем очевидно. Гледаше ме като кученце. И все си намираше повод да дойдеш до бюрото ми.

— Някога изобщо имала ли си бюро?

— Естествено, в апартамента ми. Страхотна работа върши като място, където да си държа изкуственото растение. — Тя се облегна назад и прибра кичур коса зад ухото си. — На първата ни среща отидохме на кино. Ти се държа като истински джентълмен и не опита нищо.

— Обаче на теб страшно ти се искаше. Непрекъснато ме докосваше по ръката и отмяташе коса назад. Играеше си с презрамката на сутиена.

— Иска ти се.

— И тежко дишане. Спомням си немалко тежко дишане.

— Млъквай.

Купър се усмихна и се качи на магистралата. Ритъмът им бе така лек и естествен. Той не флиртуваше, не съвсем, ала му беше приятно да се шегуват така. Продължиха в същия лековат дух докато се връщаха в Чайнатаун. Лиса ги беше накарала да обещаят, че ще обядват преди да си тръгнат и сега като че ли имаха достатъчно време, за да го направят. Купър извика в ума си карта на Уайоминг. Твърдината се разпростираше насред щата, огромен къс от пустини и неплодородни земи, скърпен на части посредством стотици покупки на недвижими имоти, с граници, лъкатушещи като гирлянда. Предполагаше, че ще са им необходими около двайсет и пет часа, за да стигнат. Можеха да го направят без да бързат, да си починат по пътя. Да спрат някъде и да си купят сватбени халки. А той би могъл да използва времето, за да си състави план. Нямаше да е лесно да убеди Ерик Епщайн, а и то щеше да е само една стъпка по пътя към Джон Смит.

— Амалфийското крайбрежие в Италия — заяви Шанън. — Там прекарахме медения си месец. Наехме стая на склона на една скала, с балкон, където пиехме вино. Всеки ден плувахме в морето.

— Спомням си. Изглеждаше страхотно в онзи бански.

— Червения? — Тя го погледна изпод тъмните си ресници. — Винаги си ме харесвал в червено.

— Подхожда на тялото ти. — Думите му се изплъзнаха преди да успее да ги спре. Споменът за предишната нощ се върна в съзнанието му, мекото прошумоляване на блузата, плъзгаща се по плътта й и образът, който той си беше измислил. Усети, че по челото му избива горещина. Хвърли бърз поглед към нея.

По устните й играеше полуусмивчица.

— Тялото ми, а?

— Имах предвид кожата ти. Спомена, че баща ти е ливанец. Ами майка ти?

— Французойка. Алени устни и коса, падаща на вълни. Бяха страхотна двойка. Той беше бизнесмен, винаги елегантно облечен, с тънки мустачки. Двамата бяха като излезли от някой черно-бял филм.

— Бяха?

— Да — отвърна тя простичко.

— Съжалявам.

— Благодаря. — Шанън изпъна рамене и Купър съвсем ясно прочете решителната смяна на темата в жеста, добави го към плетеницата от мотиви и връзки, в която тя се превръщаше в ума му.

Тъкмо се канеше да я попита къде са живели, когато забеляза кадилака „Ескалейд“. Трафикът постепенно се засилваше, колкото повече наближаваха Чайнатаун, което той отдаваше на туристите и излезлите в обедна почивка служители. Ала от джипа…

Последен модел „Ескалейд“, черен, затъмнени прозорци.

Паркиран наполовина на улицата. Сякаш е спрял рязко. Точно където се пресичат Сърмак Роуд и Арчър Авеню, две от най-важните пътни артерии на Чайнатаун.

Двигателят работеше.

Федерален регистрационен номер.

Мамка му.

… по гърба му полазиха тревожни тръпки. Той се изпъна в седалката, стиснал здраво волана. Уловила движението, Шанън проследи погледа му.

— Не.

Купър погледна към огледалото за обратно виждане, почти очаквайки да види черни джипове да връхлитат отгоре им, но не видя нищо, освен дълга редица обикновени коли. Ако беше капан, другият му край все още не се бе затворил. Да направи обратен завой? Прекалено очевидно, само в краен случай. Можеше да е просто съвпадение, автомобил на ДАР, дошъл тук по друга причина, за друг обект.

— Ли и Лиса! — Шанън подскочи, сякаш през тялото й беше преминал ток. — Не, не, не.

— Не сме сигурни, че…

— Трафикът — каза тя. — По дяволите, трябваше да го видя. Спри колата.

— Шанън, почакай, не можем…

— Спри колата!

И тогава той също го видя. Трафикът не просто се забавяше. Той спираше. Не ставаше дума за задръстена улица или развален светофар. Нещо спираше потока от коли. Би могло да е катастрофа. Да има полиция.

Аха. А ДАР са тук, за да съставят актове.

Купър мина през бордюра и спря пред един минимол. Шанън изскочи навън още преди колелата да бяха спрели да се въртят. Купър угаси двигателя и се втурна след нея през паркинга.

В далечината се носеше звук, силен и разнороден. Не от един източник, а от стотици, които се преплитаха. Първата му мисъл бе, че е парад, някакъв фестивал, ала знаеше, че просто така му се иска. Беше виждал автомобили като този безброй пъти, безброй пъти именно той ги беше викал.

Полувоенните полицейски части на ДАР, нещо средно между отряд за бързо реагиране и полицаи за борба с размириците. Носеха черно защитно бронирано облекло и каски с визьори, които напълно скриваха лицата им. Визьорите служеха като екран, който подобряваше набелязването на мишената, показваше координати и позволяваше нощно виждане. Департаментът ги наричаше „екипи за тактическо реагиране“.

Хората ги наричаха „безликите“.

Пред него Шанън заобиколи ъгъла на мола, прескочи една ниска ограда и се втурна към Арчър Авеню. Купър затича още по-бързо, достигна оградата без да забавя крачка и се прехвърли през нея. Шанън вече беше пресякла половината улица, проправяйки си път през задръстването. Неголяма тревна площ ограждаше един блок — тя профуча през нея и свърна зад сградата. Купър я изгуби от поглед, докато продължаваше да тича, задъхан от внезапното движение.

На половин пресечка на север, пред входа на една банка, беше спрял друг „Ескалейд“. Вратите бяха отворени и той видя трима безлики. С масивното бронирано облекло и непрозиращото стъкло на главата, те приличаха на хищни насекоми. И тримата държаха автомати със сгъваема поставка. Сега Шанън спринтираше на юг, право по средата на улицата. Автомобилни клаксони добавяха гласа си към виковете на тълпата, все по-близки с всяка крачка. Купър я настигна тъкмо когато тя сви рязко. Последва я.

И видя откъде идва шумът. Тротоарът и уличката бяха претъпкани с хора, предимно китайци. Те всички гледаха в една посока и крещяха, размахвайки юмруци. Плътно притиснати един до друг, те се бутаха напред, без да могат да помръднат. Над главите им Купър видя дузина безлики с полицейски щитове, преградили входа към една уличка.

Уличката, където се намираше клубът на Ли.

Не.

Шанън вече се бе хвърлила в тълпата, като стрела, потънала в океан, а дарбата й показваше пролуки и вектори. Купър я последва, доколкото можеше, пробивайки си път през блъсканицата. Шумът беше невероятен, взривове от гняв и страх на един чужд език. Пред очите му един мъж в предните редици вдигна камък от земята и го запрати по кордона. Камъкът отскочи от щита на един от командосите, който пристъпи напред и с такава сила стовари щита си в лицето на мъжа, че Купър почти чу как носът му се строши с пращене. Мъжът рухна на земята, облян в кръв, а тълпата зарева още по-силно. Купър отчаяно плъзна поглед по ниските сгради, противопожарните стълбища, уличката на юг, търсейки отворено пространство, което знаеше, че не могат да рискуват да опитат.

Протокол 43 на отряда за тактически отговор на ДАР: В случай на извеждане на обект от гъсто населена и враждебна среда, първо трябва се установи периметър на действие. Употребата на сила се ограничава, освен ако обектът не притежава значително стратегическо преимущество и е демонстрирал намерението си да го използва.

Превод: невъоръжени хора на земята само се бият, но ако някой се покатери на сграда — трябва да бъде застрелян.

Шанън успя да стигне до средата на тълпата, където се оказа принудена да спре. Дори нейната дарба не можеше да й проправи път през това множество. Застанали рамо до рамо, безликите бяха запушили входа на уличката, а разярените жители на Чайнатаун се блъскаха в тях. Купър сграбчи мъжа пред себе си и го дръпна, подлагайки му крак. Мъжът политна назад в тълпата, а Купър застана зад Шанън.

— Трябва да се махаме — надвика той рева на множеството. В този миг основният отряд претърсваше хазартното сборище на Ли и апартамента на горния етаж. Разполагаха с топлинни скенери и кучета и нямаше да им отнеме много време, преди да си дадат сметка, че той и Шанън не са там. — Ще претърсят тълпата за нас.

— Не са дошли за нас. — Бузите на Шанън бяха пребледнели.

— Какво…

Купър проследи погледа й до един ван за превоз на затворници, с размерите на камион за доставки, паркиран на половин пресечка оттам. Задните му врати зееха широко отворени, охранявани от командоси в облекло против размирици, вдигнали оръжия, готови за стрелба. Друг отряд буташе две оковани фигури по уличката — оплешивяващ мъж и жена с модна прическа, които крещяха и се съпротивляваха.

Стомахът на Купър се сви. Пред очите му един от командосите заби приклада на автомата си в корема на Ли. Лиса изпищя и опита да се добере до своя съпруг. Друг от командосите я сграбчи изотзад, нахлузи черна качулка върху главата й и я блъсна в отворения ван. Секунди по-късно Ли бе натикан до нея. Нещо в гърдите на Купър беснееше и крещеше, бушуваше зад ребрата му. Той се хвърли напред, по-скоро усещайки, отколкото чувайки собствените си викове. Успя да се придвижи с петнайсетина сантиметра и отново бе изтласкан назад. Сякаш бе уловен от бушуваща вълна; тя го подмяташе напред-назад, ала той си оставаше на мястото. Шанън също не можеше да помръдне, дарбата й беше напълно безполезна тук. До ушите му достигна рев на хеликоптер, някъде отдалеч завиха сирени. Строши се стъкло — прозорец или бутилка — и това предизвика верижна реакция. Безликите допряха щитове един до друг и се приготвиха. Иззад тях, метнат над главите им в ленива дъга, полетя димящ метален флакон. Сълзотворният газ удари някого в тълпата и отскочи надолу; бели облаци се издигнаха във въздуха. Последваха го още два флакона. Хората започнаха да се давят и кашлят, движението на тълпата се обърна, повличайки Купър и Шанън със себе си.

Последното, което Купър видя, преди газът и паниката да погълнат всичко, бе как един войник нахлузва черна качулка върху главата на осемгодишната Алис Чен.

* * *

Тишина. Беше минал цял час, а тишината бе все така оглушителна и в нея Купър чуваше ехото на тълпата.

Здравата се бе нагълтал със сълзотворен газ, докато тълпата се разделяше и отдръпваше. Гърлото му се беше разранило от мъчителното кашляне, очите му все още пареха и сълзяха. Непрекъснато трябваше да овладява скоростта на джагуара, кракът му копнееше да настъпи здраво газта. Вместо това обаче се движеше с равномерния ритъм на трафика, а сцената отново и отново се разиграваше пред очите му. Беше прекалено далеч, за да различи подробностите, ала въображението му на драго сърце попълваше пропуските: широко отворените очи на разтрепераното момиченце, неподправената паника, която трябва да бе изпитала, виждайки как мъже в черно изтръгват родителите й от нея. Писъка на майка й, докато удряха баща й. Гладката, насекомова маска на непознатия, отразяваща лицето й, докато той се навеждаше към нея.

А след това мрака, задушаващ и тежък, когато качулката обгърна главата й.

Беше го видял с очите си, чул бе виковете на тълпата, вдишал бе сълзотворния газ и въпреки това му беше трудно да го повярва. Как бе възможно да бъде одобрена подобна мисия? Защо трябваше да арестуват Ли и Лиса, и Алис? Защо по този начин?

— Трябва да е било заради нас. — Гласът му беше тънък и глух в тишината, трупала се цял час. — Бяха там заради нас.

Шанън не отговори. Седеше на ръба на седалката, извърнала рамене, сякаш се опитваше да се отдръпне възможно най-далеч от него.

— Не мога да повярвам — каза той.

— И защо не? — Шанън говореше на страничния прозорец. — Точно така изглежда.

— Не и обикновено. Отнякъде са знаели, че ще бъдем там. Иначе не биха дошли по този начин.

Сега вече Шанън се обърна да го погледне. По лицето й беше изписано неподправено презрение.

— Ти сериозно ли?

Купър се опита да намери отговор, но никоя от думите, които идваха в ума му, не беше правилната дума. Всичко, в което беше вярвал някога, се бе превърнало в лъжа при вида на черната качулка, нахлузена върху детско лице.

— Така се прави, Купър. Не го ли знаеш? Естествено, че го знаеш. Ти сам си издавал заповед за това.

— Не. Никога.

— Никога не си изпращал безлики? Топ агент на ДАР и никога не си организирал мисия?

— Не и по този начин.

— А как? Да не би твоят екип да се появяваше с цветя и торта?

— Моите екипи бяха изпращани срещу престъпници. Терористи. Абнорми, които бяха наранили някого, или пък се канеха да го сторят.

— Сигурна съм, че и на онези мъже е било казано същото. Че Ли и семейството му са терористи. Точно както служителите на Гестапо са вярвали, че онези, които арестуват, са заговорничели срещу държавата.

— О, хайде де. Можеш да спечелиш всеки спор, като намесиш Гестапо и нацистите. ДАР не е като тях.

— Изглежда ли ти като да са поели в правилната посока?

— Първо, аз вече не работя за тях, забрави ли? Второ, може би това нямаше да се случи, ако вие престанехте да взривявате сгради и да убивате хора. Ненавиждам това, което видях. Повдига ми се от него. Ала не можеш да хвърлиш бомба, а след това да се сърдиш, че хората не те харесват особено. Онези хора мислеха, че ще заловят виновниците за атентат, при който загинаха повече от хиляда души.

— Все тая. — Шанън отново се обърна на другата страна.

Внезапна мисъл осени Купър.

— Почакай малко. До вчера дори не бях чувал за Ли и Лиса. Но ти ги познаваше.

— Е, и?

— Е, откъде ДАР ще знаят за тях, освен ако някой не им е съобщил?

— Кой?

— Какво ще кажеш за Саманта? Или пък… — Той не довърши, оставяйки я сама да се досети.

— Намекваш, че Джон се е обадил на ДАР и им е казал къде да ни открият?

— Той знаеше ли за Ли и Лиса?

— Това няма значение. Никога не би го направил.

— Може би Саманта все още не е успяла да му предаде съобщението ти. Може би това е начинът му да те извади от играта.

— Невъзможно.

— Шанън…

— Сериозно говоря, Купър. Престани.

Той отвори уста, за да продължи да спори. Искаше да изхаби гнева си в сблъсък, да се хванат за гушите. Искаше да й каже за розовата плюшена играчка, която бе видял насред отломките в Ню Йорк. Ала след това си представи сцената в апартамента на Ли, вратата, зейнала без предупреждение, нахлуващите вътре безлики, някогашните му колеги, които с викове повалят семейството на земята и им слагат белезници на пода в кухнята, същата кухня, в която бе стоял предишната вечер и си беше бъбрил с дружелюбните непознати.

Вината е на Джон Смит.

Ако не съществуваше тероризъм, нямаше да има и отряди за тактическо реагиране. Ръцете на Смит бяха окъпани с кръвта на хиляди. Ли, Лиса и Алис бяха последните му жертви.

Купър усети как мислите му се връщат към вечерта на дванайсети март и обръщението на президента Уокър към нацията. Самият той, вече беглец, я беше чул на следващия ден, в един хотел край Норфък. Гледал бе със свит стомах, боейки се какво ще чуе, страхувайки се, че президентът ще проповядва огън и жупел против абнормите. Вместо това той бе призовал към толерантност. Какво беше казал?

„Казват, че най-здравото съдружие се формира във времена на изпитание. Нека посрещнем това изпитание не като една разделена нация, не като нормални и абнормални, а като американци.

Нека заедно създадем едно по-добро бъдеще за нашите деца.

И нека никога не забравяме болката на този ден. Нека никога не отстъпваме пред онези, които вярват, че политическата власт идва от дулото на пистолет, пред страхливците, които убиват деца, за да постигнат целите си.

За тях не може и няма да има милост.“

Купър го беше слушал с нарастваща гордост. Думите му и до днес го изпълваха с трепет. Те бяха причината днес да е под прикритие, причината от шест месеца да не беше виждал децата си.

Трябваше да открие Джон Смит.

И за него няма да има милост.

Думите бяха стари, мантра, която Купър си бе повтарял всяка нощ. Онова, което го изненада сега, бе тихото гласче, което го последва. Онова, което каза:

А след това какво? Обратно в ДАР? Отново ще изпращаш екипи за тактическо реагиране? Наистина ли можеш да се върнеш към това?

— Какво ще стане с тях? — попита Шанън.

— Ще бъдат отведени в местното управление на ДАР и подложени на разпит.

— Разпит.

— Да — отвърна Купър. — Да се надяваме, че веднага ще разкажат на агентите за нас. Това ще улесни нещата. Могат да се отърват само с предупреждение.

— Не ме лъжи, Купър.

Той я погледна, видя настойчивостта в очите й. Отново се обърна към пътя.

— Ще им бъдат предявени обвинения. Барът и апартаментът ще бъдат конфискувани. Един от тях или и двамата ще отидат в затвора, задето са дали убежище на беглец, укриващ се от закона.

— Ами Алис?

Купър стисна зъби.

— Господи! — Шанън зарови лице в шепите си. — Академия?

— Ами… възможно е. Зависи дали тестът покаже, че е първа степен.

— Но дори да не е, ще бъде белязана. Ще я следят. Сега, когато онзи проектозакон за микрочиповете беше приет, ще й сложат микрочип в гърлото. Точно до сънната артерия, та да не може да бъде изваден дори с микрохирургия. Никога вече няма да бъде в безопасност.

Купър искаше да каже нещо успокояващо, нещо, което да направи положението мъничко по-добро, но не се сещаше какво.

— Господи. Аз съм виновна. Не трябваше да те водя там.

— Вече нищо не можем да направим за тях. Трябва просто да се доберем до Уайоминг и да уредим всичко това. Да изчистим имената си. И може би след това…

— Аха. — В смеха на Шанън нямаше никакво веселие. — По дяволите. — Взираше се през прозореца, ала Купър се съмняваше, че вижда каквото и да било. — Определено се надявам да си струваш.

— Какво?

Колебанието беше мимолетно, напрягане на раменете, потръпване на пръстите. Мимолетно, но го имаше.

— Казах, че се надявам да си струва. Да стигнем до Уайоминг.

Купър сдържа собствената си реакция, потропвайки по волана с пръсти. Дали беше просто грешка на езика? Възможно бе. Ала това колебание… задържаше нещо за себе си. Криеше нещо.

Е, тя е от вражеската страна, забрави ли?

Помисли си дали да не продължи да разпитва, но се отказа. Събитията от последните двайсет и четири часа (Господи, наистина ли беше минало само толкова?) бяха породили приятелски отношения между тях. И да, тя беше привлекателна, във всеки смисъл на думата. Ала тяхното приятелство, или каквото и да беше, нямаше да оцелее в тази мисия. Едва ли можеше да очаква да я предаде, да убие Джон Смит и след това да я покани да излязат на чаша кафе някой път.

Тя беше врагът. Добре щеше да е да не го забравя. Да играе ролята си, да я изиграе докрай и през цялото време да я държи под око.

Просто отиди в Уайоминг, добери се до Джон Смит и сложи край на това.

Заради всички деца.