Маркъс Сейки
Брилянтните (24)

Глава 23

Чайнатаун^[1] от самото начало вгорчаваше живота на ДАР.

Не само в Чикаго, пък и честно казано, не само на ДАР. Независимо от града, органите на реда открай време имаха неприятности в Чайнатаун. Тези квартали винаги бяха затворени системи, изолирани светове, които съществуваха в рамките на града, търгуваха с него, привличаха туристи, но въпреки това никога не бяха част от него. Полицаите, които патрулираха в Чайнатаун, се разхождаха с нещо като въздушен мехур около себе си — малък радиус от американски правила, който се простираше само дотам, докъдето стигаше погледът, който се движеше с тях, и оставяше мястото непроменено след себе си.

Което затрудняваше прилагането на законите. Нямаше много китайски полицаи, а другите раси изпъкваха така, сякаш бяха под светлините на прожектор. Не ставаше въпрос само за това, че не говорят езика; те дори не знаеха кои въпроси да зададат, нито как да го направят. А в един свят, който съществуваше затворен в себе си, една здраво споена общност със свои лидери и фракции, със свои собствени правила и система за правосъдие, нямаше особена полза от полицията на външния свят. И това беше преди надарените да се появят и още повече да усложнят нещата.

Беше малко след полунощ и реката се бе превърнала в черна лента. Леката промишленост и складовете отстъпиха място на гъсто застроени тухлени сгради, украсени със зелени сенници и пагоди, магазини с изобилие от пъстри знаци. Надписите по тях бяха неразбираеми за Купър. Някои от тях имаха и превод на особен английски: „Храни се тук или вземи за в дома“; „Най-много добрите камери“, „Прясна супа с фиде“.

— Къде живее приятелят ти?

— Една малка уличка близо до „Уентуърт“. Паркирай, където може. Ще отидем пеша.

Купър намери платен паркинг на Арчър Стрийт. Тъкмо се канеше да слезе от колата, когато Шанън каза:

— Остави пистолета.

— Ъ?

— Те са ми приятели. Няма да внеса пистолет в дома им.

Купър я изгледа за миг; искаше му се да притежава дарбата на Саманта, да може да я разчете, да види истинската Шанън, да разбере намеренията й. Номер ли беше това? Да го хване невъоръжен и сам, докато тя има числено превъзходство? Шанън отвърна на погледа му. Той сви рамене, откопча кобура от колана си и го пъхна под предната седалка.

— Благодаря ти.

Шанън тръгна на около половин крачка пред него. По витрините беше изложено пъстроцветно изобилие от всякакви боклуци: махащи котки, шарени ветрила, пластмасови мечове. Дрънкулки за туристи, само че туристите си бяха тръгнали за през нощта. Всички по тротоарите бяха местни и мнозина сякаш се познаваха. Двамата минаха покрай витрината на един месарски магазин, където оскубани пилешки трупове висяха за краката.

— Откъде познаваш тези хора?

— С Ли Чен сме приятели много отдавна. Той има бизнес тук.

— Окей, но откъде? Как сте се запознали?

— Ами какво да ти кажа, в споделената омраза на двама абнорми към света всеки от нас видя в лицето на другия сродна душа в една дълга битка.

— Ясно.

Тя се ухили.

— Бяхме заедно в гимназията.

Дарбата му проследи веригата на събитията: бяха учили заедно, приятелят й живееше тук, значи бе доста вероятно тя да е израсла в Чикаго. Това би било добро начало, ако някога трябваше да я издири.

— Странно ми е да си те представя в гимназията.

— Защо?

— Ами с цялата тази твоя загадъчност.

— Загадъчност?

— Аха. Непрекъснато се появяваш от нищото и отново изчезваш. Преди да науча името ти, те наричах Момичето, което минава през стени.

Тя се разсмя.

— За предпочитане е пред това как ме наричаха в училище.

— Как?

— Най-често — изрод. Поне докато ми пораснаха гърди.

Минаха покрай ресторант, наречен „Вкусно място“, а след това покрай друг, на име „Седем съкровища“, и свиха в малка уличка, оставяйки светлините на голямата улица зад себе си. Контейнерите за смет преливаха, въздухът беше пропит със сладникавата миризма на гниещ боклук. Шанън се приближи до задната част на тухлена сграда без номер, хлътна в една ниша и почука по солидна зелена врата.

Разнесе се звук от освобождаването на тежко резе и вратата се отвори. От другата страна имаше малко преддверие с метален сгъваем стол, върху който със страниците надолу лежеше разтворена книга. Пазачът кимна на Шанън, махна към вратата в другия край на стаята и натисна един бутон. Купър чу електрическото бръмчене на освободено резе.

— Какво е това място?

— При Ли. Клуб по интереси.

Стаята от другата страна беше обляна в ярката, неприятна светлина на флуоресцентни лампи, които се бореха с гъсти облаци цигарен дим. Имаше осем-девет маси, половината от които бяха заети. Никой не вдигна глава. Насядалите около масите (всичките бяха мъже, повечето от тях — възрастни) се взираха напред, погълнати от някаква игра с плочки за домино. Между пепелници и празни бирени бутилки бяха пръснати пачки.

— Искаш да кажеш казино.

— Искам да кажа клуб по интереси. Общуват си като играят Пай Гоу^[2]. То е част от културата. Тук шансът, съдбата и числата са по-важни.

Тя тръгна покрай стената. На заден план се носеше сладникава музика. Когато стигна до една маса със седем души около нея, Шанън спря и зачака тихичко. Мъжете не й обърнаха никакво внимание, приковали очи в онзи, който раздаваше плочките — по-млад, преждевременно оплешивяващ мъж. Плочките, които той плъзна към тях на малки купчинки, затракаха тихичко, докато играчите ги подреждаха по двойки. Когато и последната беше сложена на мястото й, всички ги обърнаха, разкривайки комбинации от точки, и изведнъж цялата маса изригна в китайска реч. Пари смениха собствениците си.

Шанън докосна рамото на онзи, който раздаваше плочките и той вдигна очи.

— Ази!

Лицето му грейна в усмивка, която изчезна в мига, в който видя Купър.

— Ли Чен — каза Шанън и лекичко стисна рамото му. — Това е Ник Купър.

Ли се изправи. Мъжът от лявата му страна събра плочките и ги разбърка, докато останалите мъже правеха залаганията си.

— Здрасти. — Купър протегна ръка. — Приятно местенце.

— Б’агодаря — каза Ли. — Ти по-риция?

— Вече не.

— Не по-риция. Сега плиятел на Шанън.

— Ъм. Да. Да, сега съм й приятел. — Разваленият английски на другия мъж го хвана неподготвен, един от класическите проблеми на работата в Чайнатаун. Толкова много тънкости се губеха, когато зададеният въпрос се разбираше само в най-общи линии. Трябваше да отговаря простичко, да внимава да не засегне…

Шанън едва сдържаше смеха си.

Купър погледна първо към нея, а после обратно към Ли Чен.

— Вземате ме на подбив.

— Аха, мъничко. Извинявай. — Ли се усмихна и се обърна към Шанън. — Яла ли си?

— Преди известно време. Защо, Лиса да не готви?

— Лиса винаги готви. — Ли махна на един млад мъж, който безделничеше край бара и излая кратко нареждане. Мъжът се изправи и бързо се приближи. Залови се с раздаването на плочките и играта отново бе подхваната с отработения ритъм на дълга практика. Ли обгърна раменете на Шанън с ръка и двамата се отдалечиха от масата. — Алис ще се зарадва да те види.

— Будна ли е още?

— Майка й направи изключение. — Ли свали ръка от раменете й, за да отвори врата, надписът върху която, дори и на друг език, красноречиво казваше: „Вход забранен“, и пое по стълбите от другата страна.

— Коя е Алис? — попита Купър.

— Моята кръщелница. — Шанън му се усмихна през рамо, докато се изкачваха по стъпалата. — На осем години е, красива и гениална.

— Защо те нарече Ази?

— Фамилията ми. Баща ми е ливанец.

Шанън Ази. От Чикаго.

Далеч не така драматично като Момичето, което минава през стени. Едната беше терорист, смъртоносен агент на най-опасния мъж в Америка. Другата беше… ами, жена. Интелигентна, забавна и надарена — във всеки смисъл на думата.

И дяволски привлекателна. Най-добре си го признай, агент Купър.

— Странно е да си представя, че имаш баща.

— Престани вече с това.

Купър се усмихна.

На върха на стълбите ги посрещнаха различни звуци. И миризми. Пикантни подправки, чесън и рибен сос^[3]. От дъното на коридора долетя взрив от смях и щастлив детски писък.

— Парти ли имате?

— Гостуване за игра — отвърна Ли. — Приятели с деца.

Като при повечето партита, всички се бяха струпали в кухнята. Десетина мъже и жени, всичките китайци, се бяха скупчили около плот, отрупан с храна. На котлона къкреше тенджера, от която се вдигаше пара със сладко-кисело ухание. Всички погледнаха към тях, когато тримата влязоха, и усмивките им избледняха съвсем мъничко при вида на Купър — не враждебност, просто изненада.

— Всички познавате Шанън — каза Ли. — Това е неин приятел, Ник Купър.

— Здравейте. — Погледът му обходи стаята и спря върху стройна, стилно облечена жена, седнала на висок стол, деликатно изящна по онзи подчертано азиатски начин. Разчел комфорта в тялото й, Купър каза: — А това трябва да е Лиса.

Тя се плъзна от стола и протегна ръка.

— Добре дошъл.

— Благодаря.

— Гладен ли си?

Не беше, но отговори:

— Умирам от глад.

— Чудесно. Имаме прекалено много храна.

— Да се чуди човек — подхвърли Ли сухо, докато вадеше бутилки с бира от хладилника. Отвори ги, подаде две от тях на Шанън и Купър и задържа една за себе си.

Без да му обръща внимание, Лиса пъхна ръка в тази на Купър.

— Нека те представя.

— Лельо Шанън! — Едно неясно петно от тъмна коса и бледа кожа профуча покрай него и се блъсна в Шанън, която се разсмя и обви ръце около момиченцето. Двете започнаха да си задават скорострелно въпроси, без да изчакват отговорите.

Лиса изсипа купчинка ориз в една чиния и му я подаде, след което започна да му показва различните ястия, като му казваше имената им и обясняваше какво представляват, сякаш той никога не бе стъпвал в китайски ресторант. След като отбеляза колко вкусно изглеждат, Купър си сложи по малко от всичко, подпирайки бирата си в чинията. Шанън доведе момиченцето при него.

— Алис, това е приятелят ми Ник.

— Здрасти.

— Здрасти. Искаш ли да ми направиш една услуга, Алис? Ще ми казваш ли Купър?

— Окей. — Момиченцето улови ръката на Шанън и я задърпа нанякъде.

— Ела, ела да си играеш с нас.

Купър хапваше, отпиваше от бирата и се разхождаше из стаята. Почти всички говореха китайски, но минаваха на английски без никакъв проблем, когато той се приближеше. Прекара около половин час в любезни, общи разговори. Всички бяха много мили, но той усещаше същото неудобство, каквото на всяко парти. Подобни разговори изобщо не бяха по неговата част, а и никак не го биваше да разказва истории. За да вкараш живота си в прилежно подредени историйки се изискваше умение, каквото той не притежаваше.

Пък и какво би могъл да кажеш? „Та значи, тръгнал съм веднъж по следите на един абнорм, който беше открил слабо място в кредитни карти на Централната банка и натрупал половин милион от микротранзакции, преди да пречука бюрократа, който дошъл на вратата му, и да отпраши към горите на Монтана на снегоход…“

Откъм коридора, по който Алис беше отвела Шанън, долетяха гръмогласни писъци. Купър си взе още една бира и се отправи по посока на звука. Откри Шанън във всекидневната — беше се покачила върху един диван и броеше със затворени очи.

— Три, две, едно… сега.

Седем деца, между които и Алис, пристъпваха от крак на крак, готови да се втурнат да бягат. Шанън отвори очи, огледа стаята и направи престорено лениво движение наляво, преди да скочи вдясно от дивана. Момчето, към което се метна, опита да й се изплъзне, но тя го тупна по рамото, обърна се, видя две деца, които тичаха едно към друго, изчака за миг, след което докосна и двете, тъкмо когато те се сблъскаха. Докоснатите деца се вкамениха като статуи, докато останалите четири тичаха насам-натам из стаята, използвайки мебелите и телата на замръзналите си приятели като прикритие.

— Няма да ми избягате! — каза Шанън и като се обърна, докосна едно момченце, което тъкмо се промъкваше зад нея. То се изкикоти и се вкамени.

Купър гледаше играта с широка усмивка. Шанън продължи с останалите три деца, като се насочваше ту наляво, ту надясно, отрязвайки пътя им за бягство. Тя беше неоспорима кралица на гоненицата.

— Имаш ли деца?

Купър се обърна и видя, че Ли се бе приближил зад него.

— Две. Момче и момиче, на девет и на четири. — Помисли за миг, но не каза имената им. Отпи голяма глътка бира.

— Най-прекрасното нещо на света, нали?

— Да. Да, наистина.

— Дори когато ти идва да ги убиеш.

— Дори тогава.

Шанън докосна последните деца с три бързи, последователни движения, оставяйки Алис за накрая, след което я прегърна с една ръка и я погъделичка с другата. Когато Шанън най-сетне я остави да си поеме дъх, Алис заяви:

— Сега е мой ред! — Тя отиде в средата на стаята, но вместо да започне нова игра на гоненица, заяви: — Места в Чикаго.

— „Нейви Пиър“ — каза едно момиченце с плитки.

— Ийст Гранд Авеню №600.

— Зоологическата градина!

— Норт Кенън Драйв №2200.

Останалите деца също завикаха едно през друго:

— „Вкусен град“!

— Къщата на мама!

— Летището!

— Саут Арчър Авеню №2020, „Уест Туенти-Форт Плейс“ №337, летище „О’Хеър“ се намира на „Уест О’Хеър“ №10 000, а летище „Мидуей“ — на „Саут Сисеро“ №5700.

Купър усети как стомахът му се свива, когато си даде сметка какво се случва. Докато децата продължаваха да крещят различни места, той се обърна към Ли.

— Дъщеря ти е надарена, нали?

Другият мъж кимна.

— Започнахме с обичайните детски книжки, но тя предпочита телефонния указател. Отваря дейтапада ми и с часове чете адреси. И не само в Чикаго. Знае Ню Йорк, Маями, Детройт, Лос Анджелис. Всеки път, когато отидем някъде, тя първо изчита телефонния указател.

Гордостта на Ли се излъчваше от всяка дума и всеки мускул на лицето му. Той се възхищаваше на дъщеря си и на нейните умения. Такъв рязък контраст с обичайната родителска реакция, с реакцията на самия Купър. Това не беше човек, който се тревожеше какво ще си помисли светът, уплашен, че тя може да бъде тествана, белязана или изпратена в Академия. Имаше единствено чиста, неподправена радост от чудото, което бе дъщеря му.

— Сега ти, Жи. — Шанън посочи момченцето, което бе опитало да се промъкне зад нея.

— Окей. — То беше готово, ученик, застанал уверен пред своя учител.

— Използвай адресите. Събери ги.

— 34 967.

— Умножи ги.

— 1209 по десет на трийсет и шеста степен.

— Събери ги със север и запад положителни, а изток и запад — отрицателни.

— Минус 243.

Алис също се намеси:

— Зоологическата градина, умножена по „Вкусен град“ минус къщата на Андреа.

— 4 448 063.

— „Нейви Пиър“ разделен на училището.

— 2,4291497975708…

Децата страшно се забавляваха, а Жи беше в центъра на всичко това, отговаряйки на всеки въпрос без никакво колебание. Купър ги зяпна, дал си изведнъж сметка какво става.

— Те всички са брилянтни.

— Да — отвърна Ли. — Както ти казах, това е гостуване за игра.

— Но… — Купър погледна към децата, към Шанън, обратно към Ли. — Не си ли… искам да кажа…

— Не се ли тревожим, задето крием, че са надарени? — Ли се усмихна. — Не. Китайската култура вижда нещата по различен начин. Тези деца са специални. Те носят гордост и успех на семейството си. Защо да не се радваме на нещо такова?

Защото някой, който работи за старата ми агенция, всеки миг може да ви се обади по телефона.

— Останалият свят не го вижда по този начин.

— Светът се променя — меко каза Ли. — Трябва да се промени.

— Ами Академиите?

Лицето на другия мъж потъмня.

— Един ден, когато всичко това свърши, хората ще си спомнят за тези места със срам. Ще бъде както с концентрационните лагери през Втората световна война.

— Съгласен съм. Не ме разбирай погрешно, аз също съм абнорм.

— Предположих. Повечето от приятелите на Шанън са.

— А дъщеря ми… — Купър се поколеба. Не искаше да го изрече дори сега, дори тук.

Защо? Защо се срамуваш от Кейт?

Не беше това. Не можеше да е това. Беше страх, нищо повече. Страх от онова, което щеше да се случи с нея.

Аха. Само че всичките тези отрицателни чувства, желанието да я накараш да крие дарбата си, няма ли у теб част, на която й се иска тя да беше нормална? Ако не по някаква друга причина, то за да не бъде изложена на този риск?

Беше грозна мисъл. Купър вдигна бирената бутилка и установи, че е празна.

— Не се ли боите, че някой ще ги подложи на теста?

— Това е едно от преимуществата да си китаец в Чайнатаун. Властите не знаят за тези деца.

— Но как?

— Някои от нас отиват в чужбина, за да родят. Други използват местни акушерки, които никъде не вписват ражданията. Рисковано е, разбира се, защото те не разполагат с възможностите на една болница, в случай че нещо се обърка. Глупав, ужасен начин да го направиш. Ала точно сега си струва.

В ДАР отдавна подозираха, че в имигрантските общности има значителен брой нерегистрирани абнорми. Беше пропуск, който агенцията възнамеряваше да поправи, но досущ като скърцащо стълбище в къща, обхваната от пламъци, имаше по-належащи проблеми. Тези общности рядко създаваха неприятности и затова ги оставяха на мира. Ала докато гледаше как децата си играят (бяха започнали нова игра, в която едно момиченце се завърташе веднъж, след което затваряше очи и отговаряше на най-подробни въпроси за всякакви неща в стаята, чак до броя копчета върху роклята на Алис), Купър видя как цяло едно поколение от абнорми израства под носа на ДАР, без никой да докладва за тях, без никой да ги тества, без никой да ги следи. Можеше да има невъобразими последици.

Искаш ли да се обадиш на директор Питърс, да му съобщиш?

— Трудно е за възприемане, нали? — усмихна се Ли. — Толкова съм свикнал с всичко това, та забравям, че в останалия свят не е така. Не е ли прекрасно да ги гледа човек как си играят? Деца, които никой не е учил още от съвсем ранна възраст, че са чудовища. Че са абнормални. Красиво е, нали?

— Да — съгласи се Купър. — Красиво е.

По-късно, след като партито свърши, след като родителите събраха децата си, сбогуваха се и си тръгнаха с пластмасови кутии, пълни с остатъците от храната, Лиса заведе Купър и Шанън в малка стаичка, боядисана в пастелни тонове и украсена с плакати на принцеси на „Дисни“. Лампа с формата на слон светеше на нощното шкафче до единичното легло.

— Стаята на Алис — извинително обясни Лиса. — Тя ще спи при нас тази нощ. Съжалявам, че нямаме отделни стаи.

Купър погледна към Шанън, ала каквото и да мислеше тя, не го издаде по никакъв начин, освен че прибра кичур коса зад ухото си.

— Няма проблем.

— Ще донеса одеяла — каза Лиса. Върна се със спален чувал и го сложи върху леглото, заедно с още една възглавница. — Надявам се да ви е удобно.

— Всичко ще е наред. Благодаря. — Купър замълча за миг и добави: — За мен означава много, че ме приехте в дома си.

— Приятелите на Шанън са и наши приятели. Заповядай, когато поискаш. — Лиса се огледа из стаята, прегърна Шанън за лека нощ и се приближи до Купър. Той я изчака да прецени дали той е за прегръдка или ръкостискане, но тя изобщо не се поколеба и го прегърна лекичко, след което излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

Шанън напъха ръце в джобовете си. От движението блузата й се опъна върху ключиците, деликатни като крила на птичка.

— Е.

— Аз ще спя на пода.

— Благодаря.

Купър подчертано се обърна на другата страна, докато си събуваше обувките и чорапите и си разкопчаваше ризата. Реши да не си сваля панталона и тениската. Чу леко прошумоляване на плат зад гърба си и за миг си представи как тя си съблича блузата през главата, представи си деликатен кремав сутиен върху кожа с цвят на карамел.

Я по-полека, агент Купър. Това пък откъде се взе?

Отдаде го на дългия ден на споделен адреналин, подсилено от мъжка химия и спря дотам. Пъхна се в спалния чувал и разтърка очи. Миг по-късно чу изщракването на лампата слон и стаята потъна в мрак. Бледозелени звезди блещукаха по стените и тавана, завихрени съзвездия върху едно идеализирано нощно небе, в което звездите имаха ясно оформени върхове и остри ръбове и почти можеха да бъдат достигнати.

— Лека нощ, Купър.

— Лека нощ.

Купър сложи ръце под главата си. Прекалено стар бе, за да спи на пода, но и прекалено уморен, за да го е грижа. Докато лежеше там, загледан в звездите върху едно по-добро небе, усети как мислите му се връщат към децата и израженията им, докато се забавляваха с игри, почти немислими за по-голямата част от света.

Бяха минали шест месеца, откакто за последен път бе видял децата си. Шест месеца, в които се преструваше на друг, погребваше живота, който обичаше, за да се бори за него.

Защото в крайна сметка нещата се свеждаха до това — всичко, което бе направил, бе заради децата му. Дори нещата, които бе правил преди те да се родят, дори преди да срещне Натали. Това бе истина, която не би могъл да разбере, преди да стане родител. Истина, която никога нямаше да забрави.

„Светът се променя“, беше казал Ли. „Трябва да се промени.“

Купър се надяваше, че е прав.