Маркъс Сейки
Брилянтните (9)

Глава 8

Триизмерна телевизия?

Сгъваем дейтапад?

Холографна телефония?

Всичко това е толкова демоде!

Ние, в „Магелан Дизайн“, не се интересуваме от миналото.

Интересува ни бъдещето!

Ето защо сме първата технологична компания, която наема само надарени инженери. Нашите екипи работят в съвършена синергия, достигайки нива, които далеч надвишават традиционните модели на развитие.

Какво означава това?

Какво ще кажете за високотехнологичен оптичен нерв, който прави филмите да изглеждат толкова истински, колкото и светът около вас? Или подкожни компютърни чипове, които буквално слагат силата на един дейтапад в ръцете ви? Телепортация?

Да, ние работим върху това.

МАГЕЛАН ДИЗАЙН

Просто брилянтни™

Пламъците се издигнаха нагоре като пяната на океански вълни под лъчите на залеза — оранжеви, жълти и сини, талази от огън, които се разливаха и бушуваха. На забавен кадър гледката притежаваше неземна красота. Огнените езици се извиваха и усукваха. Пред взрива се надигнаха тъмни, неясни очертания, които се въртяха неудържимо. Беше наистина прекрасно.

Поне докато металните късчета, понесени от взривната вълна, не връхлетяха върху Браян Васкес като вихрушка от хиляди остриета на бръснач.

— На това му се казва прецизна работа — подхвърли Куин. — Виждаш ли как е оформена експлозията? Бум, направо от автомата за вестници. Който и да я е подготвил, го е направил много внимателно. Цялата мощ беше насочена напред посредством плътно сбити метални стружки. Резултатът е конус, достатъчно широк, за да е сигурно, че ще поразят набелязаната мишена и нищо друго.

От гледната точка на Купър, хилядите метални стружки приличаха на рояк скакалци, разкъсващи Васкес на парченца. Експлозията го беше оглушила и дори сега гласът на Куин сякаш долиташе през тънка хавлия. Главата му туптеше от болка, а по ръцете му имаше рани от изгаряния от металното кошче за боклук, което беше докоснал, докато издърпваше една пищяща жена встрани от огъня.

В продължение на един кратък миг след избухването на бомбата светът бе застинал в сюрреалистично равновесие. Гъсти валма пушек се виеха над разрухата. Клоните на едно дърво бяха обгърнати от бледооранжеви пламъци, сякаш есенни листа. Звуците бяха откъслечни, несвързани, следствието като че ли не следваше причината. Една жена избърса лицето си, размазвайки кръв, коса и парченца, които някога бяха Браян Васкес.

Сякаш бомбата беше в самия Браян, помисли си Купър, сякаш самият той беше взривното устройство.

Хората се споглеждаха, без да знаят как да постъпят, несигурни какво означава това объркване на ежедневието им. Ала през последните години бомбените атентати бяха зачестили и дори да не бяха виждали такъв с очите си, те го бяха виждали по телевизията и така сглобиха реакцията си. Някои се втурнаха да бягат, други се втурнаха да помагат. Неколцина запищяха. Сирени изпълниха обедния въздух. Агенти се изсипаха от камиона на „Федекс“ и минивана на телефонната компания. А после започна истинският хаос, с ченгета, пожарникари, линейки и телевизионни екипи, прииждащи от всички страни.

Кошмар. Онова, което трябваше да бъде безшумна малка операция, сега се излъчваше по Си Ен Ен. Дрю Питърс начаса беше изиграл картата „национална сигурност“, изключвайки всякаква връзка с ДАР. Само тази година бяха избухнали половин дузина бомби, заложени най-вече от различни крайни групировки за правата на абнормите, и засега не беше трудно да припишат и това на някоя от тях. Ала атентат във Вашингтон, едва на половин миля от Белия дом? Това щеше да привлече повече внимание и нищо чудно някой да изровеше, че са намесени и ДАР.

Проблемът не беше на Купър. Той не се бъркаше в политиката. Това, което не му даваше мира, бе, че Джон Смит ги беше победил. Беше им отнел единствената улика, с която разполагаха относно подготвящото се нападение.

— Кой я задейства? Мъжът с коженото яке?

Куин поклати глава. Най-сетне се бяха върнали в централата на ДАР и той беше извадил записа от експлозията върху един от големите екрани. Натисна няколко клавиша и купчината алена шлака бе засмукана навътре и нагоре, за да се превърне в Браян Васкес. Пламъците се отдръпнаха, развети като знамена. Вратичката на автомата за вестници затвори експлозията зад себе си. Мъж с кожено яке върна един „Ню Йорк Таймс“ в съседния автомат.

— Виждате ли? Той е до взрива. Загуби ухото си (не че това има някакво значение, защото със сигурност е загубил и слуха в него), а лекарите и в момента се опитват да спасят лявата му ръка.

— Може да е било самоубийствен атентат — каза Луиза прекалено високо. Тя се бе намирала най-близо до бомбата при избухването й.

— Възможно е, но защо? Освен това, ако е решил да се прави на мъченик, защо бомбата не е била у него, вместо във фалшив автомат за вестници?

— Може би защото се предполагаше мястото да е обезопасено? Може би защото това би трябвало да е единственият начин да вкарат бомба там? — Тя беше дребничка, но безстрашна и Купър я беше виждал да се хвърля в битка с мъже, които бяха два пъти по-едри от нея. — Мислех, че държите цялото място под контрол.

— Така беше — отвърна Куин прекалено бързо и вдигна отбранително ръце, местейки поглед между Луиза и Валъри, без да открие подкрепа нито у едната, нито у другата. Никоя от тях не беше на пътя на шрапнела, но взривната вълна ги беше подхвърлила като парцалени кукли и те май нямаха никакво намерение да го забравят току-така. Куин се обърна към Купър: — Ник, мамка му, вчера бях там през целия ден, а екипът в минивана — през цялата нощ. Имаме записи, покриващи двайсет часа от цял куп камери. Никой не е залагал бомба.

Купър се изкашля и партньорът му почервеня.

— Имам предвид, никой не я е заложил, докато бяхме там. Трябва да са я поставили предварително.

— А ти не провери. — В гласа на Луиза дръннаха опасни нотки. — Имам идея, Боби. Какво ще кажеш следващия път аз да се погрижа за обезопасяването на мястото, а ти да седиш на пейка в парка, облечен с пола.

— Уизи, съжалявам, но…

— Да не си посмял, ти л…

— Достатъчно! — Купър потърка очи и се заслуша в звуците, които ги заобикаляха: потракването на клавиши, тихите гласове на анализаторите и операторите, говорещи в микрофони. Въпреки всичко, все още имаше хиляди абнорми от първа степен, които трябваше да бъдат следени, дузини активни обекти. — Достатъчно. Изгубихме два дни. Два дни без никакъв резултат. — Той изпъна рамене. — Набийте си го в главите — Джон Смит не е просто озлобено отклонение. Той може и да е социопат, но освен това е гросмайстор, стратегическият еквивалент на Айнщайн. Бас държа, че е заложил онази бомба преди седмици. Чувате ли ме? Седмици. Вероятно още преди Алекс Васкес да напусне Бостън.

Луиза и Валъри се спогледаха. Купър ясно видя страха в очите на Валъри и закрилническия порив, който той изтръгна от очите на Луиза. Куин отвори уста, сякаш очакваше думите сами да излязат. Най-сетне каза:

— Имате право. Съжалявам. Трябваше да проверя всичко в радиус от сто метра от мястото на срещата.

— Да, трябваше. Издъни се, Боби.

Куин наведе глава.

— А аз трябваше да ти кажа да провериш. Така че и двамата се издънихме. — Купър си пое дълбоко дъх и го изпусна шумно. — Окей. Да започнем с това кой задейства бомбата. Вал, ти си експертът по анализи.

— Нямах време да прегледам…

— Кажи ми какво ти подсказва инстинктът.

— Е, ако бях аз, щях да го направя дистанционно. Имаш нужда единствено от детонатор и видимост.

— Как би я задействала?

— Мобилен телефон, вероятно — продължи тя. — Евтин, сигурен, няма да предизвика подозрение, ако те заловят с него. Просто набираш… — Тя не довърши, а очите й се разшириха. — Боби, отмести се.

— Ъ?

— Отмести се. — Тя го избута от стола и седна, а пръстите й полетяха по клавишите. Големият екран примига и замръзналото видео на експлозията изчезна, отстъпвайки място на колони с цифри.

— Ако установиш връзка с местните клетъчни станции и извадиш всички обаждания, направени няколко секунди преди експлозията… — започна Купър.

— Вече го правя, шефе.

— Трябва да поговорим — разнесе се глас зад тях.

Дикинсън. По дяволите, ама че безшумно се движи за толкова едър мъж.

Купър се обърна и срещна очите на агента. Видя гнева, припламващ в тях. Не беше ярост. Не, нищо толкова неконтролируемо. По-скоро сякаш гневът беше горивото, което задвижваше неговия двигател.

— Вие продължавайте — каза Купър на екипа си. — Това няма да отнеме много време.

След това даде знак с глава на Дикинсън да го последва и тръгна, без да погледне дали той ще се подчини. Демонстрация на това кой беше водач на глутницата — глупава, но неизбежна. Отиде до едно тихо място край стълбите, лепна си усмивка, защото не можеше да устои, и каза:

— Какво ти е на душата?

— Какво ми е на душата? По-скоро какво е това на яката ти? — Дикинсън махна с ръка. — Да не би случайно да е малко от Браян Васкес?

Купър погледна надолу.

— Не. Кръвта принадлежи на една жена, която издърпах от огъня.

— Ти да не би сериозно да се гордееш със себе си?

— Това не е думата, която аз бих използвал. Имаш ли да ми казваш нещо?

— Аз открих Браян Васкес. Аз го доведох. Имахме една улика, една, и аз я намерих. А ти току-що остави да бъде взривен.

— Е, никой от нас не го харесваше особено. Подложихме го на гласуване и решихме. Какво пък толкова…

— Това някаква шега ли е за теб?

— Кажи ми, Роджър, ти какво би направил другояче?

— Преди всичко, нямаше да го изкарам на онзи ъгъл.

— Така ли? Просто щеше да го хвърлиш зад решетките и да оставиш задникът му да гние там, задето обича отклоненията?

— Не. Щях да му заключа задника за някой стол и да си свърша работата.

— Малко подсилени методи на разпит ей така, за удоволствие, а? — изсумтя Купър и поклати глава. — Може да му прилагате задушаване с вода, докато не му пораснат хриле и това пак няма да промени факта, че не знаеше нищо.

— Не можеш да си сигурен. И вече никога няма да разберем.

— Ние сме агенти на правителството на Съединените щати, не частната служба за сигурност на някой диктатор от Третия свят. Не работим по този начин. Нямаме зала за изтезания в мазето.

Дикинсън бе впил поглед в неговия, очите му не трепваха.

— А може би трябва.

Леле!

— Роджър, не знам какъв ти е проблемът. Не знам дали е лично озлобление или амбиция, или просто си го закъсал за секс. Но двамата с теб имаме фундаментално различни идеи за това каква е мисията ни. А сега, ако ме извиниш, трябва да отида да си върша истинската, законна работа.

Той понечи да си тръгне.

— Искаш да знаеш какъв ми е проблемът с теб? Сериозно те питам, искаш ли?

— Вече знам. — Купър се обърна. — Аз съм абнорм.

— Не. Няма нищо общо с това. Аз нямам предразсъдъци. Проблемът — заяви Дикинсън, пристъпвайки напред, — е, че си слаб. Ръководиш, а си слаб. А Службата за законосъобразност се нуждае от силни хора. Вярващи. — Той го изгледа сурово в продължение на още един дълъг миг, а после се отдалечи решително.

Купър се загледа след него. Поклати глава.

Аз залагам на липса на секс.

— Наред ли е всичко? — попита Боби Куин, когато Купър се върна при останалите.

— Аха. Открихме ли нещо?

— Най-близката клетъчна станция съобщава за дузина обаждания в рамките на десет секунди. Осем от тях са местни. Когато триангулираш местоположението, само един набор от GPS координати се връзва: 38.898327 на –77.027775.

— Което е…

— Някъде… — Валъри увеличи картата и докато тя го правеше, Купър усети онова интуитивно жегване, сякаш погъделичкване в мозъка, когато дарбата му изпревари всичко друго и му каза какво ще види. — … тук.

Екранът показваше Грейт Уестърн Стрийт, на половин пресечка източно от Дванайсета улица. Вход на банка, който той разпозна.

Защото беше стоял точно до него.

Купър затвори очи и мислите му се върнаха назад. Движението на момента, толкова много неща, които сетивата му попиваха. Бледожълтото петно на минаващо такси. Миризмата на изгорели газове и на мазнина за готвене от ресторанта за бързо хранене. Приглушеният тътен на метрото и гнилият мирис, идващ от близката шахта, скърцането на спирачки на две пресечки оттам и много, много красивото момиче, което говореше по мобилния си телефон.

Занасяш ме!

Той се обърна към Куин.

— Имаме ли видеозапис от онова място?

— Всичките ми камери гледаха към другата страна на улицата. — Партньорът му погледна към екрана, прехапа устни, а после изведнъж щракна с пръсти. — Банката. Те трябва да имат охранителни камери.

— Свържи се с тях. Виж дали няма да откриеш кадър с нашия атентатор.

Куин грабна сакото си от облегалката на стола.

— Веднага се заемам.

Купър се обърна към двете жени.

— Трябва да извлечем поне някаква полза от всичко това. Валъри, телефоните на Алекс и Браян са у нас, нали?

Валъри кимна.

— Стандартната процедура е да му вземем телефона при ареста. А анализаторите вероятно вече работят върху нейния, опитвайки се да научат нещо от списъка с контактите й.

— Много добре. Започнете издирване. Искам всеки номер, намерен в телефона й, да бъде подслушван. До две степени на разделение.

Луиза зяпна.

— И-су-се! — прошепна тя.

Валъри отново подхвана онова с ръцете си, само че този път без салфетка, която да накъса.

— Две степени?

— Да. Искам всеки номер и в двата телефона да бъде подслушван. Както и всеки, който се е свързвал с който и да било от тези номера през последните… шест месеца.

— Всемогъщи божичко. — Луиза го гледаше с широко отворени очи. — Това ще са стотици души.

— По-скоро петнайсет или двайсет хиляди. — Купър си погледна часовника. — Нека и програмистите от Академиите се включат. Ако се налага, да прекратят сканиранията за Джон Смит с Ешелон II. Ако някой там някъде каже нещо, каквото и да било, което изглежда свързано с това нападение, искам петнайсет секунди по-късно анализаторите вече да работят върху него. Ясен ли съм?

— Напълно. — По лицето на Валъри се появиха първите следи от вълнение. Това бе сбъдната мечта за някой като нея. Големият джакпот. Купър буквално беше направил това най-важния приоритет за разследване в страната и бе сложил нея начело.

— Шефе — обади се Луиза. — Не искам да поставям нарежданията ти под съмнение, обаче двайсет хиляди подслушвания, инициирани без разрешение от съдия? Да не говорим пък за необходимите средства — само си помисли каква ще е сметката? Сигурен ли си? Искам да кажа, ясно ли ти е какво ще ти направят, ако това не сработи?

— Ще ме изпратят да си легна без вечеря — сви рамене Купър. — Погрижете се да сработи. Защото ако не успеем, ще си имаме много по-сериозни проблеми, за които да се тревожим, от моята кариера.