Маркъс Сейки
Брилянтните (14)

Глава 13

По един съвсем реален начин, южната част на Манхатън наистина е центърът на вселената. Бетонните каньони на Броуд Стрийт и Уолстрийт, на „Насау“ и „Мейдън Лейн“ в продължение на цял век бяха финансовият епицентър на света. Най-големите от банките на Федералния резерв се намираха тук. „AIG“, „Морган Стенли“, „Делойт“, „Мерил Линч“. И докато Ерик Епщайн не бе принудил властите да я затворят, през Нюйоркската фондова борса бяха минавали по сто петдесет и три милиарда долара на ден.

Изобилие от мрамор и стъкло, от улички, претъпкани от туристи и дилъри, от грохота на камиони за доставка по „Бродуей“ и струи топъл въздух от метрото, от огромни американски знамена и мрачни статуи. В работни дни населението нараства с шестстотин процента. И при най-добри обстоятелства това е място, което е трудно да се прекоси бързо.

А днес обстоятелствата определено не бяха най-добрите. Новата фондова борса „Леон Валрас“ бе разположена във величествената стара сграда, където някога се помещаваше Нюйоркската фондова борса. Въпреки че общественото внимание бе съсредоточено главно върху Ерик Епщайн, в действителност двайсет и четири годишният милиардер беше просто най-успешният от цяла група абнорми, чиято дарба в крайна сметка бе довела до краха на глобалната финансова система. В продължение на двеста години борсата се бе крепила на мита, че всички хора са равни. Нелепо твърдение, ала за повечето хора бе лесно за преглъщане, когато ставаше дума за възможност за финансова печалба.

Мит, който не би могъл да надживее надарените. Епщайн и други като него бяха плячкосали борсата с лекотата, с която Купър би избегнал една плесница.

Две години по-рано Съединените щати бяха отстъпили пред неизбежното и бяха закрили фондовата борса. Беше крайно решение на проблема и макар да беше сработило, страничните ефекти бяха катастрофални. Без свободен пазар, на който да се опре, американската индустрия бе принудена да плаща за себе си… и бе открила, че нерядко не е в състояние да го стори. Компаниите с по-малък капитал се превърнаха в застрашен вид. Предприемачеството рязко намаля. На Уолстрийт и до днес бушуваха протести. Междувременно огромни състояния се стопиха и изведнъж се оказа, че бабата, която си къташе парите в дюшека, бе избрала правилния спестовен подход.

Ако искаше да оцелее, Америка трябваше да развие нова борсова система, която да не може да бъде пробита от надарените. Избирайки да функционира като аукционна къща и осреднявайки наддаванията, за да бъде достигната крайна цена, борсата „Леон Валрас“ с един удар беше отнела изменчивостта, вълнението и емоцията на инвестирането, като в същото време все пак осигуряваше на бизнеса възможност да трупа капитали. Беше стъпка назад към една по-архаична епоха, на която й бяха нужни две години, за да се придвижи през политическите процеси.

И днес, 12.03.2013 г., в 14:00 часа „Дженерал Илектрик“ щеше да стане първата оферта, предложена на обществеността от новата финансова действителност. В 14:00 щеше да се твори история.

Което означаваше, че сега, в 13:51 часа, Долен Манхатън беше истински кошмар. Голяма част от Уолстрийт беше заградена с кордон и в двете посоки. Регулировчици отклоняваха трафика на „Бродуей“, като надуваха свирки и жестикулираха нетърпеливо. Половин дузина училищни автобуси бяха паркирани по протежение на Либърти Стрийт и измъчени учители се мъчеха да озаптят деца, станали още по-необуздани заради вълнението на свободния от часове следобед. Групи протестиращи напираха към полицейска барикада, вдигнали плакати и крещящи лозунги. Параден оркестър свиреше в парк „Тринити“ и макар че шумът заглушаваше духовите инструменти, ниското думкане на ударните отекваше неприятно в стомаха на хората. Медийни хеликоптери кръжаха над всичко това. Дейтападът на Боби Куин предаваше на живо картина от един подиум на стъпалата, където бившият изпълнителен директор на Нюйоркската фондова борса разговаряше с изпълнителния директор на новата борса и първия заместник-кмет на Ню Йорк. И тримата бяха заобиколени от мъже с тъмни костюми и черни очила.

Купър не можеше да си представи по-лошо място, където да бъде взривена бомба.

„Не знам нищо за това как се правят бомби, човече. Аз съм електротехник.“

Цялата мъжкарска поза се бе изпарила от Дъсти Еванс в мига, в който приятелят му се запремята по асфалта.

„Само направих това, което ми казаха. Компанията, за която работя, монтира част от електрическата инсталация на новата борса. Господин Смит поиска от мен да открадна един ключ и да го използвам, за да заложа бомбите.

— Бомбите? Повече от една?

— Общо пет.“

Пред тях две ченгета тъкмо поставяха полицейска бариера. Купър пусна сирената за миг и посочи първо себе си, а после улицата зад тях. По-близкото ченге кимна и отмести бариерата. Купър им отдаде чест, докато минаваше през направения му път. Всеки нерв в тялото му крещеше за скорост, ала в тълпата от туристи и зяпачи беше принуден да пълзи с осем километра в час. Някой удари по задния прозорец на джипа. Една блондинка спря точно пред него, за да позира на пъпчивото си гадже. Купър натисна клаксона с всичка сила.

13:53.

„Как изглеждаха?

— Като по филмите. Сиви пластични блокчета. Тежаха около седем килограма.

— Общо?

— Всяко от тях.“

Бяха продължили така през целия път — всеки въпрос получаваше неприятен отговор. Накрая Еванс бе започнал да се повтаря. Когато бе станало очевидно, че са измъкнали от него всичко, което може да им каже, Куин бе използвал друг чифт белезници, за да закопчае ръцете му за противоположните глезени. Беше неудобна поза; превит надве, едрият мъж хлипаше тихичко.

— Млъквай — каза Куин. Беше се прехвърлил на седалката до шофьора и когато улови погледа на Купър, наклони глава и си пое дъх така, че ноздрите му се разшириха. Изражение, което казваше: „Е, сега я втасахме“. — Бихме могли да ги евакуираме.

— Политиците, може би. — Купър се качи на бордюра, за да заобиколи един конен полицай. — Но не и всички тези хора.

— Някои от тях. Ако използваме ченгетата, екипи на спецчастите…

— Ще настъпи паника, хората ще се прегазват един друг. Освен това не знаем дали е с часовников механизъм. Ако Смит види всички да се разбягват, ще ги взриви по-рано. — Пред тях цяла редица продавачи на бърза храна бяха спрели количките си насред „Бродуей“. Купър направи физиономия и си представи как се врязва право в количката с фалафел, но вместо това изключи от скорост. 13:56. — Ще трябва да се опитам да го спра сам.

— Сам? Как ли пък не! Идвам…

— Имаш поне едно счупено ребро.

— Мога да се справя с болката.

— Знам, че можеш. Но тя ще те забави. Освен това всичко, което знам за обезвреждането на бомби, е от стари полицейски сериали. Освен ако от мен не се очаква просто да откача червената жица, ще ми трябва помощ. — Той извади пълнителя на беретата. Осем куршума. — Ще трябва да ми намериш сапьорски отряд.

— Никога няма да стигнат навреме. Не и в тази тълпа.

— Тогава нека са готови да ми обяснят какво да правя. Ще съм със слушалка. И се обади на Питърс, кажи му какво става. — Купър си пое дълбоко дъх и отвори вратата. Шумът на тълпата го обгърна. — И, Боби, просто за всеки случай…

— … организирай линейки и екипи за спешно реагиране. Знам. Но се погрижи да не се стигне дотам, окей?

Страхът в очите на Куин не беше за собствената му безопасност, нито за тази на партньора му. Той бе по-дълбок и по-всеобхватен. Купър го разпозна, защото същите мисли препускаха и в неговата глава. Беше страх от онова, което щеше да бъде отприщено, ако той се провали. Страх от пропукването на света.

Купър затръшна вратата и започна да си проправя път през тълпата. 13:57.

Церемонията няма да започне навреме. Подобни неща никога не започват навреме. А Джон Смит обича представленията. Ще изчака, докато всички камери се обърнат натам.

И тогава ще го взриви. Освен ако ти не му попречиш.

Затича се, опитвайки се да минава между хората, които задръстваха улицата. Купър ненавиждаше тълпите, усещането бе като от физическо насилие. Всички тези намерения, които се пресичаха и кръстосваха — беше като да се опитва да слуша хиляда разговора едновременно. Ала докато умът му можеше да превърне звуците от хиляда разговора в бял шум, който можеше да пренебрегне, нямаше как да изключи езика на тялото и физическите сигнали. Те го връхлитаха едновременно и от всички страни. Единственото, което бе в състояние да стори, бе да опита да се съсредоточи, да насочи вниманието си към жената пред него и ъгъла на рамото й, който показваше, че ще намести чантата си. Към мъжа, който се канеше да каже нещо на приятеля си. Към момиченцето, което доста приличаше на Кейт (Не, недей, сега не е време да мислиш за Кейт), което посягаше към ръката на майка си.

Когато не откри пролука, сам си направи такава, вдигнал единия си лакът като нос на кораб. Зад него се разнесоха викове и ругатни. Някой го блъсна по рамото.

— Купър. — Гласът на Куин в ухото му. — Питърс опитва да се свърже с полицейския началник, който отговаря за този район, но в момента е истинска лудница.

— Без майтап. — Купър профуча покрай група ученички. — Ами сапьорския отряд?

— Събират ги. Ще са тук до петнайсет минути.

Петнайсет минути. Мамка му, мамка му, мамка му. На ъгъла имаше банка и той нахлу през въртящата врата. Фоайето беше благословено облекчение. Кадифени въжета, убити цветове, застоял въздух, поносим брой хора. Той се втурна през него. Един мениджър се надигна от бюрото си. Мъжът от охраната изкрещя нещо. Купър не обръщаше внимание на нищо друго, освен на това да се добере до насрещната врата.

А после се озова на ъгъла на Уолстрийт и Броуд Стрийт, където беше на път да се случи историческо събитие и целият свят бе шум и ревящ хаос.

Хората бяха сбутани плътно един до друг и Купър изкриви лице при вида на бъркотията от вектори, на колективното движение на тълпата, стадото, нещо, което никога не можеше да прецени и разбере, защото дарбата му бе насочена изцяло към отделната личност и закономерностите и връзките в нейното поведение.

Съсредоточи се. Няма време.

На юг се издигаше величествената фасада, която някога принадлежеше на Нюйоркската фондова борса, с шестте си масивни колони, придържащи сложна скулптура. Под тях имаше сцена и подиум, край който се разхождаха различни сановници, а охранители обикаляха около тях като планети около звезда.

Купър си запроправя път на юг, внимателно, където беше възможно, и грубо — където не беше. По някакъв начин трябваше да се добере до входа откъм Броуд Стрийт. Зад една врата до фоайето щеше да намери служебен коридор и товарния асансьор, който щеше да го свали в тунелите за електрификация, където Дъсти Еванс беше заложил бомбите.

Нищо работа, Куп. Само си проправи път през тълпата, покрай охраната, през фоайето, надолу към мазето, в тунелите, а после всичко, което трябва да направиш, е да обезвредиш пет отделни бомби, разположени на стратегически от строителна гледна точка места.

13:59.

Размахани лакти и мирис на тела, спрей за коса и ругатни. Пробиваше си път напред стъпка по агонизираща стъпка. Всички като че ли крещяха, дори когато устите им бяха затворени. Заля го вълна на раздразнение и той потисна порива да извади пистолета си и да стреля във въздуха. Безсмислено беше. Щеше да му отнеме твърде много време, докато стигне до предната част и дори да успееше, охраната щеше да е непробиваема. Нужен му беше по-добър план. Насочи се към един автомат за вестници (за миг отново видя как Браян Васкес се пръсва на късчета) и се покатери отгоре му.

Входът откъм Броуд Стрийт беше прекалено претъпкан. Но може би обратно на Уолстрийт? Трябва да имаше странични входове. Те също щяха да се охраняват, но не чак толкова строго и ако рангът му не го вкараше вътре достатъчно бързо, щеше да намери друг начин. Обходи тълпата с поглед, планирайки следващия си ход; очите му се плъзнаха по бизнесмени в костюми, родители с фотоапарати и уморени лица, местните, които бяха дошли да погледат безплатното представление, един бездомен мъж, който подрънкваше с чашата си от „Дънкин Донатс“, група протестиращи с плакати в ръце, едно много, много красиво момиче, което отиваше на запад…

Мамка му!

Купър скочи от автомата за вестници, при което се бутна в едър тип с огромна чаша с газирана напитка в ръка. Мъжът и напитката полетяха на противоположни страни, а Купър, възползвайки се от инерцията, мина през празното място, оставено от падащия мъж, насочвайки се в обратната на церемонията посока.

— Боби, забелязах атентаторката ни, жената от снимката. Върви по Уолстрийт и отива на запад.

— Разбрано. Ще съобщя на полицията…

— Отказано. Повтарям — отказано. Ако забележи, че някой се приближава към нея, ще взриви бомбите.

— Купър…

— Отказано.

Той тръгна напред, заповядвайки си да не тича. Съвсем в стила на Джон Смит да я изпрати на мястото, за да прецени точно кога да детонира бомбите, така че да причинят най-големи поражения.

Само че този път планът му щеше да се обърне срещу него. Купър може и да не знаеше нищо за бомбите, но с тази, която възнамеряваше да ги взриви, можеше да се справи.

Проправяше си път през тълпата, като ръгаше с лакти и настъпваше крака. Откри я, изгуби я, отново я откри. Колкото повече се отдалечаваше от подиума, толкова повече оредяваше блъсканицата, докато накрая отново бе в състояние да разчита сигналите на тялото на отделни хора. Движеше се толкова бързо, колкото смееше, и въпреки това, макар да вървеше спокойно, с всяка крачка тя като че ли се отдалечаваше от него. Незнайно как, хората сякаш се отдръпваха от пътя й. Пеещи с пълно гърло, двама пияни с футболни тениски се люшнаха към група хора, отваряйки проход точно пред нея. Един баща вдигна сина си на раменете си и тя се мушна зад тях. Две ченгета тръгнаха през тълпата, проправяйки пътека, която тя следва по протежение на половината сграда. Беше като да гледа как Бари Адамс преодолява противниковата защита без никой да може да му попречи. Сякаш виждаше нещата не каквито бяха, а каквито щяха да бъдат, когато ги достигнеше.

Тя е абнорм.

Не че в това имаше нещо чудно; логично бе повечето от ключовите играчи на Джон Смит да са такива. Ала това обясняваше как бе успяла да ги надхитри с такава лекота във Вашингтон. Ако дарбата й беше като тази на Бари Адамс, то за нея целият свят щеше да се състои от движещи се вектори. Да мине през охранявания от тях периметър би било детска игра. Нищо чудно дори да беше разпознала Купър като техния водач. Да взриви бомбата, докато беше само на няколко крачки от него, бе нейният начин да му покаже среден пръст.

От това в корема на Купър сякаш се разгоря огън и той ускори крачка. Беше на двайсетина метра зад нея и се движеше бързо. Тя не беше погледнала назад нито веднъж, напълно съсредоточена върху терена пред себе си. Което говореше, че е близо до целта си. Купър погледна напред и я видя. Страничен вход на борсата.

Наблизо стояха две ченгета с отпусната стойка. Тя мина покрай тях и входа и спря на няколко крачки оттам, за да си погледне часовника. Едно от ченгетата си намести колана и каза нещо, от което другият се разсмя; тя се обърна лекичко и се мушна зад тях. Купър не можеше да повярва на очите си. Ако беше вдигнала тънката си ръка, можеше да потупа полицаите по рамото, и въпреки това те изобщо не я усетиха. Беше невъобразимо странно, виртуозна демонстрация на умение, което на практика я правеше невидима и би било великолепно да се наблюдава отстрани… само че тя бутна вратата на борсата и влезе вътре.

— По дяволите. Проникна в сградата. Влизам след нея.

— Искаш ли…

— Задръж. — Купър се приближи до полицаите. По някакъв начин момичето беше успяло да се възползва от сляпото им петно, но той не знаеше как да го направи. Съжалявам, момчета. — Извинете, господин полицай, знаете ли къде е сцената?

— Зад ъгъла, приятелче — посочи едното ченге. — Следвай…

Купър се наведе светкавично и заби левия си юмрук в незащитения бъбрек на мъжа, там, където бронираната жилетка беше от плат. Ченгето изохка и се олюля. В същия миг Купър го сграбчи за предницата и с всичка сила го запрати към партньора му. Двамата полицаи се сблъскаха и паднаха в оплетена купчина. Купър ги последва и заби коляно в слънчевия сплит на второто ченге, след което скочи на крака и се хвърли през вратата.

Мраморно фоайе, просторно и светло. През прозорците струяха слънчеви лъчи, хора с чаши шампанско в ръка се разхождаха напред-назад и си бъбреха. Струнен квартет свиреше в ъгъла и нотите отскачаха от мрамора и стъклото. Да излезе от тълпата бе като да изплува за глътка въздух. Огледа се наоколо, видя жената да изчезва зад един ъгъл вдясно и забърза след нея. Предполагаше, че разполага с не повече от трийсет секунди преди ченгетата да успеят да си поемат дъх, да се обадят по радиостанциите си и да се втурнат след него.

Десет стъпки го отведоха до ъгъла. Сви зад него, а кръвта бушуваше във вените му. Жената стоеше пред боядисана метална врата в средата на коридора. В едната си ръка държеше връзка ключове. В другата — мобилен телефон.

Не.

Купър изостави всякакви опити за находчивост и се хвърли да тича презглава. Времето се изтегли като острие. Сетивата му улавяха различни детайли: миризмата на прясна боя, бръмченето на лампите. При звука на стъпките му жената вдигна глава. Очите й, бездруго огромни от черната спирала, се разшириха още повече. Тя изпусна ключовете, но вдигна телефона. Купър тичаше с всичка сила. Всичко бе съсредоточено в спринта му напред, онова усещане на притиснат до стената човек, чувството, че не е в състояние да се движи по-бързо, докато вчерашният ден отново и отново се разиграваше в ума му — експлозията във Вашингтон, огнената вълна, разляла се сякаш на забавен кадър, начинът, по който Браян Васкес се бе разтопил в червена мъгла; тя отново го правеше, само че този път нямаше да екзекутира само един човек, а стотици хора, по националната телевизия; телефонът достигна лицето й, очите й се приковаха в него и устните й се разтвориха, за да кажат нещо в същия миг, в който ръката на Купър се изстреля напред и изби телефона от пръстите й. Апаратът падна на пода и се счупи, и мраморният под бе осеян с пластмасови парченца.

— Чакай, ти не… — започна тя, а после юмрукът му се стовари в корема й и я накара да се превие надве. Купър не обичаше да удря жени, но дяволите да го вземат, ако поемеше какъвто и да било риск с тази.

— Залових я — каза той. — Обектът е обезвреден.

Тържествуващият вик на Боби Куин отекна в слушалката.

Купър усети, че го залива вълна на облекчение. Исусе, беше на косъм. Той завъртя жената, сложи ръка зад гърба й, а с другата извади белезниците си.

— Чуй ме — настояваше тя, борейки се за въздух между думите. — Трябва… да ме… пуснеш.

Без да й обръща внимание, Купър щракна белезниците около едната й китка и посегна към другата.

— Боби, наложи се да се справя с две ченгета, за да вляза. Ще се свържеш ли с Нюйоркската полиция, за да ги успокоиш възможно най-бързо? Не ми се иска…

Преди да успее да довърши, отекна трясък, като сблъсък на планети, земята изчезна под него и ето че той летеше с разперени ръце…