Маркъс Сейки
Брилянтните (19)

Глава 18

Бизнес районът на Чикаго се отличаваше с интересна особеност — имаше си кранче.

През по-голямата част от деня то капеше равномерно — туристи, хора излезли да пазаруват или да се поразходят. През нощта кранчето се затягаше така, че през него не се процеждаше почти нищо. Ала имаше моменти, в които то се отваряше напълно и улиците и тротоарите се превръщаха в буйни потоци от хора. Първият от тези моменти беше сутрешното пътуване за работа. Третият — вечерният поток обратно към влаковете.

Купър седеше до прозореца в едно заведение за фалафел и чакаше втория. През зацапаните стъкла се виждаше как колите бавно пъплят на юг. Усещането за бетонна бездна беше още по-клаустрофобично тук, на Уелс Стрийт, където релсите на метрото разрязваха небето на тънки късчета. Погледна си часовника. Почти…

Време за обяд.

Тротоарите изведнъж закипяха от живот, хора бързаха и се бутаха във всички посоки, а пътищата им се преплитаха. Купър взе найлоновата си торбичка и се присъедини към тях. Както винаги, тълпата го караше да се чувства некомфортно. Твърде много стимули, твърде много намерения.

Денят беше ясен и студен. Купър отметна глава назад и видя високи промишлени сгради да се издигат към бледосиньото небе. Половин пресечка на север оттам той изкачи стъпалата, отвеждащи до метрото, като внимаваше да се движи заедно с тълпата — група двайсет и няколко годишни бизнесмени, които си приказваха и се смееха. Дясната обувка му стискаше, ала чувстваше тялото си отпуснато и силно, изтръпнало от очаквания прилив на адреналин. Прокара картата си през автомата и излезе на засенчения от навес перон. Холографски реклами за филми и козметични продукти танцуваха над перилата, които се издигаха над улицата. Сградите бяха надвиснали съвсем близо до тях — само на десетина крачки хора в офис сгради правеха… е, ами това, което правят хората в офисите. Купър никога не бе сигурен точно какво.

Той отиде до средата на перона. Метна найлоновото пликче към кошчето за боклук и не уцели — пликчето се приземи до основата на металното кошче. Остави го там и седна на третата пейка. Навесът скриваше небето.

След пет минути хакерът на Зейн щеше да бъде тук. Или пък не. Купър залагаше на второто.

Един влак се показа иззад завоя, безбожно шумен. От години се говореше релсите да бъдат сменени, така че по тях да може да се движи маглев^[1], който бе по-бърз и по-тих, ала в общинския бюджет никога нямаше достатъчно пари. За радост на Купър. Той харесваше метрото такова, каквото си беше. Е, да, по-старовремско, но тракането и дрънченето го правеха щастлив. Той сложи ръце на облегалката на пейката и изпъна крака.

Когато влакът на Кафявата линия спря, платформата изригна в движение. Хора се блъскаха, за да слязат, докато други бързаха да се качат. Разговори, телефонни обаждания, музика. „Извинете“ и „по дяволите“. Един мъж си рапираше, докато вървеше, без изобщо да се смущава. Човешката вълна достигна върха си със звън и съобщението от високоговорителите, че вратите се затварят. Отливът се отдръпна заедно с влака и перонът изведнъж опустя.

С изключение на едно много, много красиво момиче, което само допреди миг не беше там.

Купър примигна стреснато. Дланите му овлажняха, по тила му запълзяха тръпки.

Момичето, което минава през стени носеше високи до коленете ботуши, високи чорапи до ръба на полата, впита риза и широко сако, в чиито ръкави имаше достатъчно място, за да се скрие компактният револвер, който бе насочила към гърдите му.

— Стани — нареди тя.

Купър се взираше…

Тя не е част от плана. Изненада в ден, в който няма място за никакви грешки. След около шейсет секунди всичко ще изригне.

Защо е тук? Защо сега? Не може да работи със Зейн.

Трябва да има източници в Агенцията. Джон Смит има доносници.

И как по дяволите, го прави?

… в нея, дал си изведнъж сметка, че устата му е широко отворена. Затвори я. Дали неговите умения караха хората да се чувстват по същия начин? Способността й да се движи незабелязано беше плашеща. Би могъл да се закълне, че бе гледал точно към мястото, където беше изникнала.

— Виждам, че си успяла да се измъкнеш невредима от Борсата.

— Изправи се. Няма да повтарям.

Купър прочете решимостта й в линията на раменете й, в стиснатите устни и яростта в очите. И се изправи. Бавно.

— Вече не работя за ДАР. Застреляш ли ме, няма да помогнеш на шефа си.

— Не съм дошла за това. Тук съм заради Брандън Варгас.

Недоумението трябва да се бе изписало по лицето му. Устните й изтъняха.

— Разбира се. Не си спомняш. За теб той бе само една бройка. Тръгвай. — Тя направи знак с глава, не с пистолета. Професионалистка.

Купър погледна натам, накъдето бе посочила. Най-близкият изход. Възнамеряваше да го свали от перона преди да го застреля. При нормални обстоятелства би го приветствал, защото всяка секунда, в която оставаше жив, бе възможност да обърне нещата в своя полза. Но не и днес.

Днес да излезе изпод покрива означаваше да подпише смъртната си присъда.

— Чуй ме — каза той. — Има нещо, което трябва да знаеш.

— Размърдай се или ще те застрелям тук, на перона.

— Съмнявам се. Не си невидима. Може и да знаеш как да бъдеш там, накъдето никой не гледа, но бас държа, че погледнат ли веднъж, ще си също толкова прецакана, колкото всеки друг, решил да стреля насред перон на метрото.

— Може би съм готова да рискувам.

— Заради Брандън Варгас?

— Не се осмелявай да изричаш името му. Животът му беше съсипан заради хора като теб. Хора като теб го пъхнаха в Академия. Хора като теб го направиха роб. А когато отказа да работи за държавата, ти го уби. Ти си ботушът на системата, Купър. Твоята работа е да прегазваш човешки същества. И дори не ги помниш.

— Застрелях Брандън Варгас преди тринайсет месеца — тихичко каза Купър, — зад един рокерски бар в Рино. Първо поговорихме. Той пушеше цигара, „Дънхил Ред“. След това се опита да избяга. Дързък, обречен опит. Честно казано, не смятам, че наистина се опитваше да избяга. Според мен искаше да сложа край на всичко. Да го спра.

По лицето й се смени палитра от чувства. Подробността за цигарата се оказа решаващият фактор. Дали Брандън й беше приятел, роднина, любовник? Ако беше първото, може би щеше да успее да я откаже от намерението й. Ако беше някое от другите две…

— Спомням си всички, които съм убил — продължи Купър. — Не го преследвах, защото отказа да се присъедини към ДАР. Преследвах го, защото започна да ограбва банки и да убива хора. В последния случай беше жена и двегодишната й дъщеричка. Момиченцето беше в детска количка. Беше нещастен случай, отклонил се куршум, ала момичето си остава мъртво. — С периферното си зрение забеляза някакво движение. Хора, излизащи на перона. Отчаяно искаше да се обърне и да погледне, но не смееше. — Да, детството му е било ужасно. Но не мисля, че това му дава позволение да убива двегодишни деца. А ти?

Очите й, бездруго големи, изглеждаха направо огромни от черната спирала. Купър се взираше в тях, мъчейки се да разчете не само мислите й, но и следващия й ход, дали щеше да натисне спусъка, само защото такъв бе планът. Усещаше как секундите текат, а движението в периферното му зрение се приближава; най-сетне, неспособен да издържа повече, той се обърна и погледна към стъпалата.

Точно както беше очаквал.

Зейн, благодаря ти, че се оказа точно такъв изменнически, опортюнистичен подлец, за какъвто те имах.

Отново се обърна към Момичето, което минава през стени. Тя беше откъм страната на влака. Покривът щеше да я прикрие от едната посока, но не и от двете.

— Чуй ме — каза той. — Направи точно две стъпки напред и се обърни на изток. Направи го сега или ще те убият.

— Кой?

— Сега.

Или щеше да го послуша, или нямаше. Така или иначе, той трябваше да се съсредоточи. Обърна се.

От двата входа от източната страна се изсипваха мъже и жени с грижливо подстригани коси, хубави обувки и с онази издутина на гърдите, която издаваше, че са с бронежилетки. Носеха пушки, автомати и пистолети; носеха ги така, както трябваше — надолу и наляво; предпазителите бяха вдигнати, ала пръстите им не бяха върху спусъка. Трима по далечното стълбище и петима по по-близкото. Агенти от Службата за законосъобразност. Бившите му колеги. Наоколо несъмнено гъмжеше от тях — десетки агенти, които покриваха всяка пресечка. И за да насипят сол в раната, и Роджър Дикинсън, и Боби Куин бяха между тях.

Какво да се прави.

Крещяха, викаха му да не мърда — стандартна полицейска практика, дезориентирай и надвий. Оръжията им се вдигнаха. Шепата цивилни на перона се вкамениха. Много бавно, обърнал длани навън, за да им покаже, че не представлява заплаха, Купър вдигна ръце. Показваше им, че се подчинява. Те се разпръснаха, образувайки съвършена тактическа дъга, така че всеки агент да го държи на прицел. Дулата на осем оръжия бяха насочени към гърдите му. Никой не се беше прицелил в главата му, никакви самонадеяни фукльовци. Помръднеше ли дори само кутрето си, щяха да го направят на решето. Виждаше го в побелелите от напрежение кокалчета на показалец, обвит около спусъка; в немигащия поглед, вторачен в него през мерника на автомат; в изпънатите рамене и разширените ноздри. Устните на Роджър Дикинсън бяха извити в гримаса, която почти приличаше на усмивка. Искаха да стрелят. Ненавиждаха го и се бояха от него.

Всички, освен Куин. Куин не беше сигурен. Купър срещна погледа на своя приятел и партньор. Остави звуците да го обливат, крясъците и ревът им, и тътенът на приближаващия влак — всичко това бе като пращенето на ненастроено радио, като бълбукането на река, разминаваше се с движението на устните им.

А после, с палеца на крака си, задейства дистанционното, което беше натъпкал в предната част на обувката си, и шоковите гранати в найлоновото пликче изригнаха с ослепителна мощ.

Дори и както бе обърнат на изток, от взрива пред очите му заиграха петна; единственото, което чуваше сега, бе пращене като от радио. Всички агенти, в тяхната оформена като по учебник тактическа дъга, се бяха взирали право в нажежено до бяло сияние със сила осем милиона кандели^[2]. Те залитнаха назад, ръцете им се вдигнаха към очите, оръжията им изпопадаха.

Десет секунди.

Купър се обърна, видя момичето да стои до него, обърнато на запад. Канеше се да тръгне напред, но той бе по-бърз и я сграбчи за китката.

— Не! — Крещеше, ала едва чуваше собствения си глас. — Снайперисти!

Пусна я, обърна се на запад и побягна.

Осем секунди.

Перонът продължаваше още трийсетина метра. Пейки и кошчета за боклук осейваха пътя му. Купър тичаше с всички сили, надявайки се тя да не изостане. В главата му започваха да се оформят наченките на възможен следващ ход и тя беше в центъра му. Нямаше време. Стигна до края на покритата част.

Е, колко му е.

Пет секунди.

Нещо сърдито и горещо профуча покрай ръката му и от едно кошче пред него изскочиха искри. Той се хвърли рязко наляво. Парче от бетона изригна. Купър се метна надясно, само за да свърне наляво миг по-късно. Един изтупан тип, покрай когото мина, се свлече на земята, стиснал с две ръце крака си, който сякаш изригна отвътре. Купър дори не бе чул изстрелите. Не беше и очаквал да ги чуе. Заради шоковите гранати, но и заради това, че снайперистите (най-малко трима) несъмнено се намираха по високите етажи на сгради, намиращи се на стотици метри оттам.

Две секунди.

Стигна до края на перона, тичайки с всички сили, стъпи здраво с десния крак, без да спира, подскочи нагоре, преметна левия си крак върху парапета и се хвърли във въздуха с размахани ръце, брулено от вятъра лице и сърце между зъбите.

Под него беше улицата. Безпощаден бетон и бръмчене на коли. Въздух. Имаше време само колкото да се почуди дали ще успее, преди да се стовари върху противопожарното стълбище на отсрещната сграда. Не беше никак изящно приземяване — ребрата му се удариха в парапета и той си пое въздух с усилие, преди да се издърпа над него и да се прехвърли от другата страна. Обърна се, за да види дали…

… тя се приземи като котка, прикляквайки за миг, преди да се спре с ръце и да се изтласка нагоре.

Мамка му.

Купър потисна възхищението си. Нямаха никакво време. Шоковите гранати действаха, като изхвърляха достатъчно фотони, за да активират всички светлочувствителни клетки в окото, временно ослепявайки всеки, който се намираше наблизо и с лице към тях. Ала десет секунди беше цялото време, на което можеше да се надява, преди екипът да си възвърне зрението достатъчно, за да може да се движи. Може би дори за да рискуват да стрелят. Купър се хвърли към ъгловата пречка, смъкна лентата изолирбанд и освободи железния лост, след което замахна и строши прозореца с един удар. Прокара лоста по дъното, за да разчисти поне най-големите отломки.

Обърна се, за да даде знак на момичето и откри, че него вече го няма. Окей. Хвърли се през прозореца в същия миг, в който зад него затрещяха изстрели. Блъсна се в нещо — момичето — и двамата паднаха, оплетени. Приземи се върху нея — не ловко движение като на екшън герой, а тромаво падане, което можеше да ти изкара въздуха. За миг усети дъх на женска пот и чувствен парфюм, а после и двамата скочиха на крака.

Слаб мъж с оредяла коса седеше от другата страна на бюрото с широко отворена уста. Взираше се в тях така, сякаш… е, ами сякаш току-що бяха връхлетели през прозореца. Купър се изсмя (в битките винаги ставаше така — откриваше забавни неща, когато най-малко можеше да си го позволи) и се насочи към вратата. Момичето го последва. Офис като офис, с прегради между бюрата, шкафове за документи и флуоресцентно осветление. Купър вървеше със сигурна крачка, кимайки на хората, покрай които минаваше — един най-обикновен служител. Стълбището беше до асансьора. Купър забърза нагоре; ушите му пищяха, а ребрата го наболяваха. Когато стигна площадката на следващия етаж, спря и си погледна часовника.

— Защо спираш?

— Чакам ги да се появят. Всички агенти наоколо ще бъдат изпратени в тази сграда.

— Какво? Това капан ли е?

— Не. Те ще я заобиколят и ще завардят изходите. А после екипите за тактическо реагиране ще проникнат вътре. Именно тогава ще се изнесем.

— Майната ти. Няма да чакам.

Той сви рамене.

— Твоя си работа.

Тя присви очи.

— Планирал си всичко това.

— Предположих, че Зейн ще ме предаде.

— Тогава защо дойде?

— Защото съществуваше вероятност да не го направи. Освен това съм провел милион такива операции. Наясно съм с правилата.

— Точно така. — Гласът й беше студен. — Провел си милион такива операции върху други надарени.

— Да. И в този миг към сградата прииждат стотина агенти. Ако смяташ, че можеш да се промъкнеш покрай всички тях — давай. Ако ли не — прави както ти казвам и ще се измъкнем.

— Защо ти е да ми помагаш?

Купър не отговори веднага, умът му препускаше. Предположил бе, че Зейн ще го предаде; всъщност, разчитал бе на това. ДАР несъмнено предлагаха солидно възнаграждение за главата му. И не само това — макар Агенцията да не се занимаваше с обикновени престъпници, тя имаше сериозно влияние върху други служби, които го правеха. За Зейн, да предаде Купър, би било нещо като застраховка за в бъдеще. Напълно логично бе да предположи, че Зейн ще позвъни в ДАР и че департаментът ще се появи с цялата си мощ. С гръм и трясък. Което беше и целта на цялото това упражнение. Опипване на почвата. Съобщение. Щеше да покаже на Джон Смит, че няма никакво съмнение — Ник Купър вече не е един от ДАР. И може би това щеше да се окаже първата стъпка към терориста.

И през ум обаче не му беше минало, че Момичето, което минава през стени ще се появи, за да отмъсти за мъж, когото той бе убил тринайсет месеца по-рано. Предоставяше му се невероятна възможност. Искаше да се добере до Смит? Пред него стоеше един от най-доверените войници на терориста. Жената, която бе натиснала детонатора на дванайсети март и бе вдигнала Борсата във въздуха, убивайки хиляда сто четиридесет и трима души. Купър потисна желанието да я нокаутира и да я остави на някогашните си колеги.

Ала тя беше просто пионка. А той искаше играча.

— Не знам. Заради Брандън Варгас, предполагам. — Даде й половин секунда, за да го осмисли, а после каза: — Да вървим.

На вратата имаше надпис: „Вход забранен. Изход — на приземния етаж“. Купър натисна и тя се отвори. Докато минаваше през нея, дръпна изолирбанда, който беше залепил предишната нощ, за да попречи на ключалката да щракне. Страшно полезно нещо беше това изолирбандът.

— А сега какво?

Без да й обръща внимание, той пое по коридора. Една жена му се усмихна, докато минаваше покрай нея. Някакъв офис служител правеше онова, което правят офис служителите. Стаята за почивка беше просто малко по-голямо пространство в коридора, с бръмчащ хладилник, пакетчета сметана за кафе и пластмасови прибори. Прозорецът трябва да беше боядисван поне дузина пъти — дебели слоеве боя, които го държаха затворен. Купър пъхна единия край на лоста под рамката и натисна надолу. Боята се напука и нещо изскърца. Още едно натискане и прозорецът се отвори около сантиметър. Купър го насили, за да се отвори докрай, и се покатери на противопожарната стълба отвън, на половин пресечка и два етажа по-високо от онази, по която бяха дошли. В метростанцията тъкмо пристигаше влак. Перфектно.

— Шегуваш се. — Тя се наведе над парапета.

— Не.

Купър се изкачи догоре, спря за миг и се наведе напред. Усети как земното притегляне го улавя. В последната секунда мускулите на краката му се напрегнаха и той скочи. Прелетя над същия безмилостен бетон, същите бръмчащи коли, същия празен въздух. А после се приземи върху покрива на станцията с присвити колене и се претърколи. Металът издрънча оглушително, но приближаващият влак удави звука. Зад себе си Купър чу същия металически тропот като от неговото приземяване, макари и малко по-мек, и само след миг двамата бяха приклекнали един до друг на покрива, докато сребристият влак спираше на перона под тях. Купър изчака потокът от пътници, които се качваха и слизаха, да пресъхне, и с една крачка се озова върху покрива на втория вагон. Снижи се и запълзя напред. Когато стигна до ръба, се улови здраво и напрегна крака. Металът беше студен и мръсен. Миг по-късно момичето се присъедини към него. Хвърли му кос поглед и поклати глава.

— Задник.

Той се ухили.

— Вратите се затварят. Моля, дръжте се.

С рязко движение, като тръгващ асансьор, влакът потегли.

В по-голямата част от плана си Купър беше доста сигурен. Някогашната му агенция не бе предвидила, че той отлично познава похватите им. Използваха срещу него все същата тактика, така че не му беше никак трудно да нагласи ситуация, в която шоковите гранати да му спечелят малко време; ситуация, в която да обърне стандартната процедура в своя полза, да примами всички налични агенти към едно място и да се върне обратно по стъпките си. Никога досега обаче не се бе возил върху покрива на движещ се влак.

След всичко, което беше направил през последните няколко минути, то всъщност се оказа почти лесно. Според дейтапада му, на дълги, прави отсечки влаковете можеха да вдигнат близо деветдесет километра в час. Не беше сигурен дали при такива обстоятелства биха успели да се задържат за хлъзгавия метален ръб, в който се бяха вкопчили. За щастие, сега се движеха по разклонителната линия, където влаковете обръщаха, преди да поемат обратно. Най-голямата опасност дойде при един завой, когато влакът се наклони настрани, ала Купър го беше очаквал и мускулите му се напрегнаха, за да посрещнат движението. Вятърът беше ободряващ, а израженията на хората в сградите, покрай които минаваха, напълно компенсираха изстрелите, които беше отнесъл по-рано. Пътуваха така в продължение на две спирки и той почти се натъжи, когато наближиха третата.

Мамка му, страшно съм добър.

Изправи се и тръгна към ръба на вагона. Вратите се бяха отворили, пътници слизаха и се качваха. Изчака, докато вълната от хора почти се оттегли и точно преди да скочи…

… тя се приближи изотзад, коляното й изрита неговото, а ръцете й го стиснаха за раменете. Щеше да падне, с физиката спор нямаше, но защо изобщо й беше обърнал гръб? Удариха се в тавана на влака и отскочиха. Купър се отскубна от нея, завъртя се и вдигна ръка за удар.

Момичето, което минава през стени сочеше нещо, в погледа й имаше тревога. Купър присви очи и рискува да хвърли бърз поглед през рамо. Пътници слизаха от влака, мъже и жени, туристи и бизнесмени, стюардеса, няколко ученици… и двама мъже с костюми.

— По дяволите — тъкмо казваше Роджър Дикинсън. — Сигурен бях, че ще се върне обратно.

— Да проверим ли влака още веднъж, сър? — Тонът на Боби Куин беше сух, непокорен, ала вниманието на Купър беше привлечено от онова „сър“ накрая. Питърс трябва да беше повишил Дикинсън, нищо чудно да му беше дал мястото на Купър. Това не беше добра новина. Каквито и други недостатъци да имаше, никой не можеше да отрече, че Роджър Дикинсън е страшно добър в работата си.

— Не, не искам да проверим влака още веднъж, Боби. Знаеш ли какво искам? Да съм сигурен на чия страна си.

— Казах ти, не вярвам, че Куп е терорист.

— Така ли? Въпреки че взриви Борсата?

— Не е взривил…

— Аха. Просто влезе вътре секунди преди тя да бъде вдигната във въздуха, а после изчезна и започна да ограбва лаборатории на ДАР. А онази жена, с която се държеше за ръка — тя е същата, която уби Браян Васкес. Е, обясни ми още веднъж как Купър се явява от добрите във всичко това?

— Не знам — упорито настояваше Куин. — Но все още не вярвам, че работи за Смит.

— Набий си го в главата, Боби. Приятелчето ти е…

— Вратите се затварят. Моля, дръжте се.

Разнесе се силен звън и влакът потегли. Купър едва успя да се залови за ръба на вагона. Непозната, ужасна тежест легна в стомаха му. Беше проявил самонадеяност, замалко не се бе появил точно пред някогашните си колеги. С очите си бе виждал колко е бърз Дикинсън. А самият той не беше въоръжен.

Ако бях скочил, щеше да ме убие.

Когато се обърна към Момичето, което минава през стени, погледите им се срещнаха за миг. А после тя извърна очи.