Маркъс Сейки
Брилянтните (12)

Глава 11

МАКС ВИВИД СЕ ОПИТВА ДА ВИ ОБИДИ

„Ентъртейнмънт Уикли“, 12.03.2013 г.

Лос Анджелис: Може да го наречете находчив шоумен, който безпогрешно напипва пулса на времето ни, или пък най-долния и отвратителен телевизионен водещ от Чък Барис насам. Не можете обаче да го наречете учтив.

„Обществената съвест е скучна, сладурче“, казва Вивид, докато пресушава тройно еспресо в кафене „Урт“. „Майната й на политическата коректност. Тук съм, за да забавлявам.“

Ако рейтингът е някакво доказателство, най-новото му шоу, (Аб)нормален, е точно това забавление, което Америка търси. Риалити шоуто, което изправя надарени хора срещу отбори от нормални в състезания, които включват мними убийства, дръзки грабежи и дори ръкопашен бой, редовно се гледа от четиридесет и пет милиона зрители всяка седмица.

Критиците на шоуто го обвиняват в най-добрия случай в изостряне на социалното напрежение, а в най-лошия — в неприкрит расизъм.

„В Рим са гледали как роби се борят с лъвове. Развлекателната индустрия е кървав спорт, сладурче“, отвръща Вивид. „Пък и как е възможно да е расистко? Нали всички сме от една и съща раса, ши****к.“

Типичен коментар за провокативния водещ, който с удоволствие обижда както критици, така и фенове. Не се бои и да разбуни духовете. В най-скандалния епизод от този сезон на (Аб)нормален трима надарени участници имаха за задача да проникнат в библиотеката на Конгреса и да заложат експлозиви. И докато бомбите бяха фалшиви, охраната бе съвсем истинска… и не успя да защити библиотеката от телевизионните терористи.

Шокираща демонстрация във време, когато вътрешният тероризъм представлява съвсем реална заплаха и нито Федералната комисия за комуникации, нито Федералното бюро за разследване го намериха за забавно. Едната организация наложи тежки глоби на телевизионната мрежа, а другата започна разследване, за да установи дали може да бъде повдигнато обвинение.

„Гледам на него като на услуга за обществото“, казва Вивид. „Аз изваждам наяве слабостите в системата. Но нека ме съдят. Аз имам 42% дял от телевизионната публика. Мога да си позволя всички адвокати на света.“

Докато шофираше към офиса, Купър прехвърляше различни сценарии през ума си. Достави му немалка доза мрачно задоволство да си представи как открива безгръбначния бюрократ, който се бе обадил на Натали тази сутрин и го пребива със слушалката на собствения му телефон. Не беше за вярване. Каква работа само! Да седиш зад бюро и да звъниш на семейство след семейство, за да им съобщиш, че нещо се е случило, не можеш да им кажеш точно какво, но на следващия ден синът или дъщеря им трябва да бъдат подложени на теста, който ще определи къде попадат по скалата Трефърт-Даун.

Дрю Питърс ще може да помогне.

Все трябваше да има някаква полза от това да си най-добрият от най-добрите на ДАР. Седем години на пълна отдаденост, нечовешки часове, безкрайни пътувания и кръв по ръцете му. Все трябваше да се брои за нещо.

Спомни си разговора, който беше водил с Натали, когато Питърс го нае. Той вече работеше за департамента, първо като военна свръзка, а по-късно, когато службата му в армията изтече, бе минал на пълен работен ден. Ала Службата за законосъобразност беше един напълно нов свят. Вместо да издирва и анализира брилянтни, той щеше активно да преследва някои от тях.

— Нашата задача — каза спретнатият, спокоен мъж със стоманен поглед, — ще бъде да поддържаме баланса. Да се грижим онези, които биха могли да преобърнат реда на нещата, да бъдат държани под контрол. В някои случаи — превантивно.

— Превантивно? В смисъл…

— В смисъл, че когато доказателствата са недвусмислени, а опасността — реална, ще действаме преди те да са го сторили. В смисъл, че вместо да чакаме терористите да атакуват начина ни на живот, вместо да им позволим да тласнат тази страна към война срещу нашите деца, ще действаме, за да го предотвратим.

За обикновен човек това навярно би било потресаващо изказване. Ала Купър беше войник, а за един войник това беше простичка логика. Да обърнеш другата буза беше прекрасна идея, но в истинския свят резултатът от нея обикновено беше еднакви синини от двете страни. Нещо повече, защо да чакаш докато те ударят, за да отвърнеш на удара? Неутрализирай заплахата преди да си пострадал.

— Ще бъдем ли упълномощени да го правим? Да премахваме граждани?

— Имаме подкрепа от най-високите нива. Екипът ни ще бъде защитен. Но онова, което ще правим, ще изисква най-остър ум, безпогрешен морален компас. Нуждая се от мъже и жени, които го разбират. Които притежават силата, интелигентността и необходимите убеждения, за да вършат трудни неща в служба на страната си. Нуждая се — заявил бе директор Дрю Питърс — от вярващи.

— Нуждае се — заявила бе Натали, когато Купър й предаде разговора по-късно — от убийци.

— Когато се наложи — отвърнал бе Купър, — да. Ала става дума за нещо повече. Това не е някакво злокобно подразделение на ЦРУ, което изтребва политически противници. Ние ще защитаваме хората.

— Като убивате надарени.

— Като преследваме терористи и убийци. Някои — е, добре, повечето — от тях ще бъдат брилянтни, така е. Но не става дума за това.

— А за какво?

Купър бе направил продължителна пауза. Прашен слънчев лъч падаше върху надраскания дървен под в апартамента им.

— Нали знаеш онзи момент във филмите, когато добрите се възправят, единни, колкото и да ги превъзхожда врагът, в името на нещо значимо, напълно уверени, че братята им ще застанат до тях?

— Имаш предвид като в края на романтична комедия, когато най-добрият приятел закарва на пожар главния герой на летището, за да не изгуби момичето?

Купър я беше побутнал шеговито и тя се бе разсмяла.

— Да, знам за кои сцени говориш. Ти винаги се просълзяваш. Опитваш се да го скриеш, но аз го виждам. Сладко е.

— Просълзявам се, защото вярвам в това. В героизма и дълга, в жертвата в името на справедливостта и равенството. Всички тези благородни каузи. Именно затова станах войник.

— Ала сега ще се биеш срещу други надарени. Хора като теб.

— Давам си сметка, че е странно. — Той беше взел ръцете й в своите. — Отклоненията…

— Ще престанеш ли да използваш тази дума?

— Окей, за абнормите ще бъда предател, а някои от новите ми нормални колеги няма да ми имат доверие. Наясно съм.

— Тогава защо…

— Защото имаме син.

Натали бе възнамерявала да каже нещо, но отговорът му я хвана неподготвена. Тя сведе очи към ръцете си, почиващи в неговите.

— Просто… не искам да се намразиш.

— Няма. Ще се боря за свят, където няма да има значение дали синът ми е надарен, или не. Това е кауза, в името на която съм готов да… — Като по даден знак Тод се беше размърдал в креватчето си. Родителите му бяха затаили дъх, а когато детето притихна, Купър бе продължил: — Освен това искам да бъда в състояние да защитя и двама ви, ако нещата се влошат. Няма по-добро място, откъдето бих могъл да го направя.

Време е да подложа тази теория на изпитание.

Както винаги, в командния център на Службата за законосъобразност кипеше трескава дейност. Тук се работеше на смени, двайсет и четири часа в денонощието; анализатори без прекъсване вкарваха своите данни, спореха върху значение и важност, и обновяваха видеостената, която показваше всяка акция, провеждаща се в страната. Днес имаше повече оранжеви и червени пунктове от вчера, показател за нарастващото напрежение в страната. Редица монитори излъчваха новините: два канала говореха за тазвечерното откриване на фондовата борса; по друг канал някакъв консервативен капацитет пишеше нещо по черна дъска; на четвъртия течеше състояла се по-ранно пресконференция, на която един репортер разпитваше надълго и нашироко президент Уокър за Твърдината Нов Ханаан в Уайоминг. Президентът изглеждаше уморен, но се справи добре, напомняйки на света, че надарените са също така американски граждани и че Нов Ханаан бе законно закупена корпоративна земя.

Купър се отправи към стълбите. Зад него една жена извика името му, ала той не й обърна внимание и пое по стъпалата. Валъри Уест забърза след него.

— Купър!

Той обърна глава, но не спря.

— Зает съм.

— Не, чуй ме, от един от подслушваните телефони изскочи нещо. Трябва да го…

— Не сега.

— Но…

Той се обърна рязко.

— Казах не сега, окей? Не знам как да бъда по-ясен.

Валъри реагира така, сякаш й беше ударил шамар.

— Да, сър.

Купър забърза нагоре по стълбите, плъзгайки ръка по парапета. Командният център беше опасан от балкон, оперативни офиси и конферентни зали. Кабинетът на директор Дрю Питърс беше почти изцяло от стъкло, така че можеше да следи видеостената и активността долу. Сега обаче щорите бяха спуснати. Асистентката му Маги, стилна дама на около петдесет години с приятна усмивка и лед във вените, вдигна глава, когато Купър се приближи. Беше с Питърс от двайсет години и опитът й, както и секретната информация, до която имаше достъп, я правеха по-скоро ръководен кадър, отколкото секретарка.

— Трябва да го видя.

— Говори по телефона. Седни.

— Веднага, Маги. Моля те. — Купър остави част от онова, което бушуваше в него, да се изпише по лицето му.

Тя го изгледа спокойно и изпитателно, след което се обърна към клавиатурата и написа нещо. Миг по-късно се разнесе краткият звук, оповестяващ връщането на мигновено съобщение.

— Заповядайте, агент Купър.

Кабинетът беше подреден и осветен с вкус, малък, за човек с положението на Питърс. В единия ъгъл имаше диван, точно под портрета на президента Хенри Уокър в модерна рамка. Ала другите фотографии бяха онова, което винаги привличаше вниманието на Купър. Вместо снимки на Питърс с различни световни лидери, стените бяха украсени със снимки на активните им обекти. Челното място беше отредено на черно-бяла фотография на Джон Смит — изнасяше реч пред многолюдна тълпа в „Националната алея“^[1], приведен към микрофона като евангелистки проповедник.

Иззад бюрото си Питърс му посочи един стол и продължи да говори по телефона.

— Разбирам, сенаторе. — Пауза. — Означава точно това, разбирам. — Питърс извъртя очи. — Е, може би не трябваше да му продавате половината щат, не е ли така? — Нова пауза. — Да, е, разбира се, направете го, щом искате. Сега, ако ме извините, имам ангажимент. — Той затвори, извади мъничката слушалка от ухото си и я пусна върху бюрото. — Нашият изтъкнат сенатор от Уайоминг. Ерик Епщайн купува двайсет и три хиляди километра от щата му, местност с размерите на Западна Вирджиния, а добрият сенатор дори не се е запитал защо. — Директорът поклати глава. — Светът би станал по-добър, ако хората престанеха да гласуват за простонародни кандидати, с които биха могли да си пият бирата, и започнеха да гласуват за хора, които са по-умни от тях. — Питърс се облегна назад и погледна Купър въпросително. — Какво има?

— Нуждая се от помощ, Дрю.

Пред другите винаги го наричаше „директоре“ или „сър“, ала интензивността на работата им бе поставила отношенията им на плоскост, различна от чисто професионалната. Питърс беше свестен тип, спазваше правилата на доброто възпитание, но не наричаше всеки агент „синко“.

— Какво става?

— Лично е.

— Окей.

— Виждал си децата ми.

— Разбира се. Тод трябва да е на… осем години?

— Девет. Ала Кейт е тази, за която трябва да говоря с теб. Тази сутрин майка й е получила обаждане от някого в „Анализ“. Очевидно е имало някакъв инцидент в училище. Искат да я насрочат за тест.

Питърс потръпна.

— О, Ник. Съжалявам. Сигурен съм, че не е нищо сериозно, просто предпазна мярка.

— Точно там е проблемът. — Купър си пое дълбоко дъх, изпусна го. — Не е нищо.

— Тя е надарена?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да.

Директорът въздъхна. Свали очилата си без рамки, притисна носа си с два пръста.

— Тежко е.

— Моля те за услуга.

Питърс отново си сложи очилата. Погледна настрани, към снимките на Стената на срама, където Джон Смит се бе привел към микрофона.

— Не е ли странно? Имаше време, неотдавна, когато всички родители се надяваха децата им да се родят надарени. А сега…

— Сър, давам си сметка за какво ви моля и съжалявам, че го правя. Но тя е само на четири години.

— Ник. — В гласа на Питърс се прокрадна укорителна нотка.

Купър срещна погледа му, непоколебим.

— Нуждая се от това, сър.

— Знаеш, че не мога.

— А вие знаете колко много върша тук. Колко пъти съм убивал за вас.

Погледът на директора закоравя.

— За мен?

— За Службата за законосъобразност. — Купър разпери ръце. — И за страната ни. И през всичкото това време никога не съм искал нищо, нито една лична услуга.

— Знам го. Ти вярваш в онова, което правим. Ето защо си толкова добър в работата си.

— Децата ми са причината да съм толкова добър в работата си — заяви Купър. — Всичко, което съм сторил тук, е било, за да направя света по-добър. За тях. Защото вярвам, че това, което тази агенция прави, е единственият начин да го постигнем. И сега тази агенция иска да отнеме дъщеря ми.

— Първо, преувеличаваш. Не изпадай в паника. На този тест биват подлагани всички деца в Америка…

— Когато станат на осем години. Тя е на четири.

— … и в 98,91% от случаите резултатът е отрицателен.

— Казвам ти, тя е надарена.

— И едва 4,91% биват определени като първа степен. — Питърс пое дълбоко дъх и се приведе напред. Съчувствие се излъчваше от всеки мускул на тялото му. — Знаеш ли, има моменти, в които ненавиждам работата си. Не си първият агент, чието дете е било насрочено за ранно тестване. Налага ми се да правя това около един път годишно. Ала нали си чувал за жената на Цезар^[2]? Е, ние сме стражата, охраняваща двореца на Цезар. Да бъдем безукорни не е просто благородна идея. То е задължително. Не можем да се поставяме над закона. Направим ли го, ще се превърнем в Гестапо.

Купър разбираше принципа, разбираше и защо е нужен. Едва довчера, ако самият той беше на мястото на директора и Куин го помолеше за същата услуга, щеше да му отвърне със същия довод.

Ала този път става дума за моето дете.

— Но…

— Съжалявам, Ник. Наистина. Иска ми се да можех да направя нещо. Не е защото не искам да ти помогна. Не мога. Буквално не мога.

— Твоите деца бяха ли подложени на теста? — попита Купър.

Очите на Питърс се присвиха. За миг неприкрита емоция се прокрадна иззад хладната сива стена на сдържаността му и Купър се сепна от нейната интензивност, от гнева, който видя. А после директорът отговори:

— Знаеш, че изгубих съпругата си.

Купър никога не бе срещал Елизабет — тя бе починала в годината преди Питърс да го привлече в екипа си. На снимките, които бе виждал, тя излъчваше вътрешно сияние, от което изглеждаше много по-красива, отколкото бе всъщност. Една снимка особено бе привлякла вниманието му — Елизабет, уловена насред смеха си, отметнала глава назад със затворени очи, изцяло отдадена на мига.

— Беше само на четиридесет и една години, когато една сутрин си откри бучка. Осемнайсет месеца по-късно вече я нямаше, а аз отглеждах три дъщери. Погребана е в семейния мавзолей в гробището „Оук Хил“. Богатството им е много старо. Нейният не знам колко пъти прадядо е бил в кабинета на Ейбрахам Линкълн. Баща й, Теди Ийтън управляваше частните капитали на половината Конгрес. Господи, ама че копеле беше. — Обикновено тихият глас на Питърс натърти думата. — Докато дъщеря му умираше, той я умоляваше да му позволи да я погребе заедно с тях. „Ти си Ийтън, не Питърс. Трябва да бъдеш с нас.“ — Питърс се взираше пред себе си с отнесен поглед.

— Съжалявам, Дрю.

— Денят, когато я погребахме в „Оук Хил“… Мислех, че това е най-ужасният ден в живота ми. — Погледът на Питърс отново се фокусира и той го прикова в Купър с почти осезаем звук. — Бяха ли децата ми подложени на теста? Разбира се. А аз грешах. Денят, в който погребаха жената, която обичах, в място, където няма да лежа до нея, не бе най-страшното. Когато дъщерите ми бяха тествани — ето това беше най-ужасният ден в живота ми. И двата пъти. А когато тази пролет Шарлот навърши осем години, това ще бъде най-ужасният ден в живота ми.

Вцепеняващо усещане пропълзя по тялото на Купър. Изведнъж си спомни една безсънна нощ преди много години, скоро след раждането на Кейт — три килограма мъничка безпомощност, плачеща край коледната украса, докато той се опитваше да я успокои. Всичкото това време. Всичките тези часове. Цялата болка и удоволствие на бащинството.

Трябва да има начин.

— Знам, че е трудно, Ник. Ала ти си част от Службата за законосъобразност. Концентрирай се върху това.

— Мислиш ли, че не съм…

— Мисля — заяви Питърс, — че изборът между семейство и дълг е труден. Ала не забравяй, че има хора, които вярват, че се задава война. Някои от тях я искат. И ние сме единствените, които могат да го спрат.

Купър си пое дълбоко дъх.

— Знам.

— Има нещо, което можеш да направиш, за да помогнеш на Кейт. — Очите на директора бяха бледосини и пронизващи. — Работата си. Свърши си работата, синко.