Маркъс Сейки
Брилянтните (16)

Глава 15

Лесно е. Всички на игрището гледат къде се намира противникът. А аз гледам къде ще се намира. И просто се насочвам в друга посока.

Бари Адамс, рънинг бек на „Чикаго Беърс“, за това как успя да постигне ръш от 2347 ярда само в един сезон, счупвайки по този начин предишния рекорд (2105 ярда на Ерик Дикерсън през 1984 г.)

Разположен на запад от Военноморската обсерватория във Вашингтон, Масачузетс Авеню Хайтс беше очарователен квартал с къщи от червени тухли, чиято близост една до друга и малките дворчета създаваха невярна представа за заможността, която се криеше в тях. Макар да не беше съвсем от величината на именията и политическото влияние на Шеридан-Калорама, той все пак беше заможен квартал, от онези, за които хората казваха, че са прекрасно място да отгледаш деца, и дом на многобройни политици, лекари и адвокати.

Къщата на Трийсет и девета улица излъчваше старомодно очарование с красивата си веранда, грижливо поддържания жив плет и американското знаме. Далеч не толкова очевидни бяха охранителните камери, монтирани не само на къщата, но и по протежение на пътеката и в дървото, рамката на вратата от подсилена стомана и в дискретния сив седан, който минаваше покрай къщата на произволни интервали два пъти на всеки час.

Купър много пъти беше идвал тук. Седял бе в съвършено поддържания вътрешен двор, отпивайки от бирата си, докато децата си играеха. Помогнал бе с проектирането на охранителната система и в продължение на няколко месеца дори служеше като шофьор. По време на една операция, в която бяха заложили капан, издавайки информация за мними слабости в системата на терористични елементи, той бе ръководил екип от къщата, като спеше в стаята за гости и се надяваше, че Джон Смит ще налапа въдицата. Не, той не беше непознат в къщата на Трийсет и девета улица.

И все пак, да се появи без предупреждение след като се бе стъмнило, облечен в разпокъсани дрехи и миришещ на пот и дизел — е, не беше нещо, което би направил при обикновени обстоятелства.

Натисна звънеца, свивайки и разпускайки юмруци, докато чакаше сякаш цяла вечност, давайки си напълно сметка за охранителните мерки, на които беше обект.

Най-после Дрю Питърс отвори вратата и го изгледа продължително. Очите му на счетоводител поглъщаха всяка подробност, но не издаваха нищо. Купър мълчеше, оставяйки самото му присъствие да говори вместо него.

Най-сетне директорът на Службата за законосъобразност си погледна часовника.

— Най-добре влез.

* * *

Купър ги бе прекъснал докато вечеряха, така че Питърс го въведе в кухнята, за да каже „здрасти“. Стаята беше светла и уютна, с дървени плотове и шкафове със стъклени врати. Купър открай време смяташе, че изобщо не пасва на хладното сиво, с което свързваше директор Питърс.

Разбира се, у дома си той не беше директор; тук той бе татко, а Купър понякога беше чичо Ник. Момичетата обикновено надаваха възторжени писъци, когато той се появеше. Маги имаше момичешко увлечение по него, а Шарлот често го молеше да я повози на хеликоптер.

Тази вечер обаче Шарлот побутваше вяло късчета броколи в чинията си, а Маги се взираше в ръцете си. Най-сетне Алана, най-голямата, се изправи.

— Здрасти, Купър. Добре ли си?

Тя беше на единайсет, когато майка й почина, и оттогава се бе превърнала в стопанката на къщата, грижеше се за останалите, готвеше. На Купър често му беше жал за нея — едва на деветнайсет, а принудена да се държи сякаш беше на четиридесет. Понякога се питаше каква ли щеше да бъде, ако Елизабет не беше умряла. Предполагаше, че и тя си задава същия въпрос.

— Аха — каза на глас. — Толкова, колкото и всички останали.

— Ужасно е — рече Алана и още в следващия миг си пролича, че й се иска да поправи казаното, да намери по-силна дума, която да обхване телата и пушека, и розовия шок на детска плюшена играчка насред „Бродуей“.

— Да. — Ако съществуваше такава дума, Купър не я знаеше. — Съжалявам, че ви прекъснах вечерята.

— Няма нищо. Искаш ли да хапнеш?

— Не, благодаря.

С тези думи обичайните любезности приключиха.

— Да говорим в кабинета — каза Питърс и го поведе през къщата, покрай училищни фотографии и произведения от макарони, сложени в рамки.

„Кабинетът“ беше стая без прозорци в задната част на къщата, с бюро и диван, барче, два 3D телевизора с изключен звук, по които течаха новини. Имаше снимка в сребърна рамка на Елизабет, съпругата на директора, починала преди осем години и погребана в гробището „Оук Хил“. Наистина ли Дрю му бе разказал тази история едва днес сутринта?

В стаята имаше и няколко по-малко традиционни неща: изолация, дебела два сантиметра и половина, в гипсокартонената стена, хидравлична стоманена врата, подземни комуникационни връзки, които стигаха до ДАР и Белия дом, паник бутон, чието натискане затваряше мястото като трезор и извикваше екип на спецчастите. Директорът наля скоч в две чаши, седна и погледна очаквателно към Купър.

Така че Купър си пое дъх, отпи една глътка и му разказа всичко, което се бе случило този ден, всяка секунда от преследването, колко близо бе стигнал до атентаторката, как почти бе успял да предотврати взрива. А после сподели идеята, която го беше осенила на Хюстън Стрийт („Как ще различиш добрите от лошите?“), предложението, което го бе накарало да се върне тук, въпреки разстоянието и неуместността, и най-вече размерите на жертвата, която предполагаше.

— Абсурдна идея. В никакъв случай.

— Не е абсурдна. Напълно осъществима е.

— Сещам се за дузина начини, по които нещо може да се обърка.

— Аз се сещам за сто такива. Ала това ще ни даде шанс, истински шанс да се доближим до него.

— Той ще разбере. Ще те усети.

— Не и ако отидем докрай.

— Докрай?

— Да. Това е единственият начин да се доберем до него — каза Купър. — От години подхождаме погрешно.

Питърс взе една сребърна химикалка, завъртя я между дългите си пръсти. Ако беше засегнат, то не си пролича в небрежното му:

— Нима?

— Начинът, по който работим сега — трябва да печелим всеки ход, само за да завършим наравно. Да предположим, че днес бях успял да открия бомбите. Ако бях обезвредил четири от тях, а петата избухнеше, Смит щеше да е този, който печели. Ако бях успял да обезвредя и петте, но пресата научеше, че изобщо са били заложени, пак той печели. Може да ни удари навсякъде, по всяко време и всеки удар е победа. Ние трябва да се защитаваме навсякъде, непрекъснато, и най-доброто, на което можем да се надяваме, е равенство. Дори и да е съвършена, само с отбрана никога не може да спечелиш. Ако искаме да сложим край на всичко това, да попречим на ситуацията да ескалира, ако искаме да победим, трябва да неутрализираме Джон Смит. И това е начин да го направим.

— Не начин — отвърна Питърс. — Възможност.

— По-добре е от нищо.

Купър отпи още една глътка скоч. Беше изтощен и питието успяваше да смекчи част от напрежението. Чакаше. Лицето на директора не издаваше нищо, но мускулчетата на носа и ушите му, почти незабележимо обтегнатите рамене, всичко това говореше, че го обмисля.

— Даваш си сметка какво ще означава това, нали? Няма да е достатъчно просто да заявя, че си се отцепил — каза Питърс най-сетне. — Ще трябва да те набележа за обект.

— Да.

— Няма да мога да ги удържа. Предварителните доклади, които видях, съобщават за повече от хиляда загинали. А и ударът беше в самото сърце на Манхатън. Няма да има половинчати мерки. Ще бъда принуден да те низвергна като Луцифер. Може би ще успея да скрия името ти от новините, но в рамките на агенцията няма да мога да сторя нищо за теб.

— Знам.

— Ще бъдеш мразен повече и Джон Смит. Защото си бил един от нас и си ни предал. Всички ресурси, които отделението има на разположение, ще бъдат насочени срещу теб. Ще те преследват хиляди души. Буквално хиляди. Ако бъдеш арестуван, мога да разкрия истината, но…

— Но никой няма да се опитва да ме арестува. Имат ли възможност да ме убият, ще го направят.

— Точно така. А междувременно ти ще бъдеш сам. Никакви средства на твое разположение. Никакви хеликоптери, никакво подслушване на телефони, никакви екипи за наблюдение. Никаква подкрепа. Нищо.

Купър просто отпиваше от скоча си. Нищо от това, което Питърс му казваше, не бе изненада за него. Беше имал време да го обмисли, докато летеше насам.

Всички пътнически полети бяха прекратени, така че с помощта на значката си той си бе уредил място на борда на един C-130^[1] и бе пътувал заедно с взвод морски пехотинци. Момчетата бяха особено надъхани, но под всичко това се долавяше немалко болка. Америка не бе свикнала на подобни удари, атака право в сърцето на силата й.

Реакцията щеше да бъде унищожителна. Разплатата — кървава. Страната щеше да настоява за това.

Нямаше да мине много време, преди да се разчуе, че атентатът е дело на Джон Смит. И в превъзбуденото състояние, в което Америка се намираше, повечето хора нямаше да направят разлика между абнорми и абнорми терористи.

В крайна сметка, именно абнормите бяха принудили Фондовата борса да затвори врати. Абнормите, които излизаха начело във всички области. Абнормите, които караха останалата част от хората да се чувстват дребни и нищожни, второстепенни.

„Не можеш да спреш бъдещето. Можеш единствено да избереш на коя страна ще бъдеш.“ Гласът на Алекс Васкес в главата му.

Труден избор. И по-сложен, отколкото тя би признала. Кой беше той — правителствен агент, който преследваше терористи, или баща, чиято дъщеря беше в опасност? Войник или цивилен? Ако вярваше в Америка, означаваше ли това, че трябва да приеме Академиите?

Много добре, Алекс. Аз направих своя избор. Ала точно сега, този час в небето, този час е за мен.

Облегнал гръб в металната стена на самолета, така че усещаше ритъма на турбовитловите двигатели и студения въздух, свистящ покрай него, Купър се остави на мислите за онова, което се канеше да рискува. Всичко, което би могъл да изгуби. Зашеметяващата цена на плана, който предлагаше.

А после, когато се приземиха, той избута тези мисли на заден план и пристъпи към действие. И сега, докато се взираше през масата в директора, в светлите му, спокойни очи, той заяви:

— Мога да го направя.

— Няма да има връщане назад. Никакво. Или ще успееш, или ще умреш.

— Знам. Дори шансът да премахнем Джон Смит, си заслужава риска. Не го ли направим, той като нищо ще хвърли страната в гражданска война.

Питърс извърна поглед, потропвайки леко с пръсти по бюрото си. Новинарските канали показваха запис от експлозията и отразена в очилата му без рамки, Фондовата борса рухваше отново и отново.

Най-сетне той каза:

— Последен шанс, синко. Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

— Да. Ще убия Джон Смит за теб. — Купър остави чашата си на масата и се приведе напред. — Но имам едно условие.

* * *

Къщата на Натали.

Примамливите очертания на бегло загатнат силует пробягаха зад една от завесите. Осветлението беше запалено и прозорците излъчваха жълтеникава топлина. Дел Рей беше твърде много част от града, за да може небето да бъде наистина черно, ала нездравото мораво на светлинното замърсяване бе по-самотно от нощта. И правеше тези прозорци и живота зад тях още по-привлекателен.

Купър се взираше през стъклото на колата. Пое си дълбоко дъх, изпусна го. В стомаха му бе легнала празнота, каквато не бе усещал от години. По детски болезнен копнеж, същият, който изпитваше, когато бе на дванайсет години и всички дарове, които според него идваха с това да пораснеш (любов, свобода, сигурност), му се струваха на милион години от него. Празнотата на леглото сутрин след бляскавите сънища за момичета и приключения.

Сега, когато нещата бяха пуснати в ход, повече от всичко друго Купър искаше да ги спре. Да помоли директора да отмени целия план. Беше прекалено много. Цената беше твърде висока.

А после си спомни за какво всъщност става дума и заглуши детинското фантазиране.

Слезе от доджа (още нещо, което скоро щеше да му се наложи да изостави — любимата си кола и още по-любимия транспондер, с който можеше да превишава на воля позволената скорост) и пресече улицата. Нощният въздух щипеше, но леко, без да хапе. Миришеше на чисто. Беше уморен, тялото го болеше, но въпреки това се опитваше да запомни всяка подробност, да се движи с изострени сетива. Много време щеше да изтече, преди отново да мине по този път.

Когато стигна до предния прозорец, поспря точно там, където свършваше светлината, струяща отвътре. През леко разтворените завеси Купър виждаше децата си. Тод ръководеше сложна битка между играчките си; всички пантеони бяха омесени — рицари с доспехи се биеха рамо до рамо с войници от Втората световна война и космически чудовища. Изплезил лекичко върха на езика си, той тъкмо качваше един робот върху кон. Кейт седеше на дивана с книжка с картинки в скута и прелистваше страниците назад, като си говореше тихичко. През свода, водещ в кухнята, Купър виждаше Натали да мие чинии. Косата й беше прибрана на опашка и бедрата й се поклащаха лекичко, докато търкаше съдовете, в такт с музиката, която той не можеше да чуе. Тихата умиротвореност на сцената, топлината, сигурността и домашният уют бяха като назъбен нож, забит в корема му. Той затвори очи.

Вече избра страна.

Извади телефона си и набра. През прозореца видя как бившата му жена подсуши ръцете си в една кърпа и извади телефона от джоба си.

— Ник. Добре ли си? Звънях ти няколко пъти и оставих съобщения…

— Знам. Добре съм. Ала трябва да говоря с теб.

Дори и от това разстояние видя как тя настръхна.

— За Кейт ли?

— Не. Да. Донякъде. Слушай, аз съм отвън. Можеш ли да излезеш?

— Отвън ли си? Защо не почука?

— Първо трябва да поговорим. Преди децата да разберат, че съм тук.

— Окей. Дай ми минутка.

Купър прибра телефона в джоба си. Погледна за последен път през прозореца и усети как стомахът му се свива и нещо го жегва в сърцето. След това отстъпи назад. Отиде до единственото дърво в градината, клен, по чиито клони бяха останали само няколко листа. За миг през ума му пробяга спомен — кленът такъв, какъвто бе, когато двамата с Натали купиха къщата — хилаво, малко дръвче, прикрепено с тел.

Натали се появи след няколко минути. Поспря на стъпалото, заслонила очите си от светлината на верандата, и го видя, облегнат на дървото. Едва забележимите промени в изражението й вероятно биха убегнали на някой непознат, но за него всяка емоция бе така ясна, сякаш бе изписана с думи върху челото й. Облекчение и радост, че той е жив. Сдържано притеснение за начина, по който я бе помолил да се срещнат отвън. Страх от онова, което щеше да й каже за Кейт. Бързо преодолян порив да се втурне обратно в къщата и да затръшне вратата след себе си.

— Здравей — каза тя.

— Здрасти.

Натали пъхна ръце в джобовете си и го погледна в лицето. Познаваше го достатъчно добре, за да види, че има да й казва нещо, и го чакаше да започне. Тази овладяна, хладнокръвна откровеност, която Купър открай време обичаше. Някъде наблизо се обади сирена и сърцето му заби учестено. Погледна си часовника. Тик-так.

— Да не те задържам?

— Не, аз… — Купър си пое дъх. — Трябва да ти кажа нещо.

Погледна към нея, към двора, към прозореца. Не беше ли се раздвижило пердето?

— За бога, изплюй камъчето.

— Известно време ще отсъствам.

— Известно време? Какво означава това?

— Не съм сигурен. Може би за дълго.

— Нещо, свързано с работата ти.

— Да.

— Нещо, свързано със случилото се днес.

— Да. Аз бях там. В Манхатън.

— Боже мой, добре…

— Добре съм — увери я той, а после поклати глава. — Не, не е вярно. Чувствам се гневен и безсилен, и ме боли. Опитах се да го спра, Нат. Почти успях. Но не можах, не съвсем, и всички тези хора…

— Направи ли всичко по силите си?

— Да. Така мисля. Да.

— Тогава вината не е твоя. Ник, какво е това? Какво става? — Едва забележимо разширяване на очите издаде страха й.

— Експлозията днес. Беше Джон Смит.

— Не може да си сигурен. Може би…

— Беше Джон Смит. Най-ужасната терористична атака над Америка в историята — дело на един абнорм.

— Но… това ще… ще стане… господи, ще стане по-лошо. Ще започнат да преследват абнормите. Наистина ще започнат да ви преследват.

— Да. — Купър пристъпи напред и взе ръцете й в своите. — Затова аз ще тръгна след него. Джон Смит. Не както преди. Нещо различно.

— Какво?

— Единственият начин да се приближа до него е, ако смята, че съм на негова страна. Така че ще мина на негова страна. Ще напусна агенцията и ще стана беглец.

— Не разбирам.

— Атентатът. Ще обвинят мен.

Натали го зяпна. Почти можеше да чуе как мозъкът й работи.

— Не, чакай, в това няма логика. Той ще знае. Джон Смит. Ще знае, че нямаш нищо общо.

— Така е. Но освен това ще знае, че всички в ДАР мислят, че имам. Че бягам и ме преследват. Че агенцията, на която съм служил в продължение на години, за която съм убивал, ме е предала. Това е достатъчно, за да накара някой да започне да мисли различно. И какъв удар за него — да премина на негова страна! Само си помисли колко мога да съм му полезен. Не само с това, което умея, но и с това, което знам.

— Но за да се получи…

— Да. Те ще трябва да ме преследват. Наистина да ме преследват. Ще бъда набелязан за обект. Никой, освен Дрю Питърс, няма да знае истината. Всички ще вярват, че наистина съм преминал на страната на врага.

— Не! — Натали издърпа ръцете си от неговите. — Полудя ли! Та те ще те убият!

— Само ако ме хванат. — Купър опита да се усмихне, но бързо се отказа. — Опасно е, знам, но мога да го направя. И ни дава възможност да…

— Не. Откажи се. Върви при директора още сега и му кажи, че си размислил.

— Не мога да го направя, Нат.

— Защо не? Не разбираш ли? Ти имаш деца. Ненавиждам Джон Смит не по-малко от теб, но ако трябва да избирам между това той да е мъртъв, и Кейт и Тод да имат баща, не бих се поколебала.

— Не е толкова просто — каза Купър и задържа погледа й. Нужни бяха само няколко секунди. Пред очите му тя осъзна истината. Устата й се отвори, очите й се разшириха.

— Кейт.

— Да. Кейт. Ако го направя, няма да бъде подложена на теста. Никога. Това беше цената ми. Ще порасне и ще има нормален живот. Няма да ни я отнемат. Никога няма да опознае една Академия отвътре.

Натали вдигна ръце към лицето си и затисна уста с разтреперани пръсти. Беше приковала поглед в гърдите му. Купър я познаваше достатъчно добре, за да изчака.

— Тя е първа степен, нали?

— Да.

Натали изпъна рамене.

— И нямаме избор?

Купър поклати глава.

— Нещата, които правим за децата си. — Натали дори успя да извика бледа, напрегната усмивка върху устните си. — Кога трябва да тръгнеш?

— Скоро. Първо искам да видя децата.

— Искаш ли… Можеш да останеш. За през нощта.

Топло чувство разцъфна в гърдите му. Когато се разделиха, и двамата се бяха съгласили, че не е добра идея да спят заедно, че това ще обърка децата и може би ще усложни приятелските им отношения. Беше взаимно и добро решение; колкото и да се обичаха, никой не искаше да се обвързва романтично с другия, така че бяха минали години, откакто за последен път бяха споделяли едно легло. Това, че тя го предложи сега, го трогна.

— Изкушаващо предложение. Наистина ми се щеше да можех. Но те ще ме търсят.

— Вече?

— Скоро.

— Добре. Ами тогава най-добре да влезем. Какво ще им кажеш?

— Нищо. Просто, че ги обичам.

Натали отново изпусна дъха си, избърса очи и пое през двора. Раменете й бяха увиснали, мускулите на врата й бяха обтегнати като пружини. Купър я настигна, улови ръката й и я обърна към себе си.

— Чуй ме — започна, а после си даде сметка, че няма представа какво да каже след това. Че няма от какво да се страхува? Имаше. Докато те стояха тук, директор Питърс го обявяваше за мишена. Най-могъщата агенция в страната щеше да се впусне да го преследва, хиляди хора с милиарди долари на свое разположение. И дори да успееше да им се изплъзне, той се канеше да отиде в бърлогата на врага и да помоли за среща.

— С мен всичко ще бъде наред — каза накрая.

И за миг, за частица от секундата, видя, че Натали му повярва.

То беше достатъчно.