Маркъс Сейки
Брилянтните (8)

Глава 7

— Земя едно?

— ГОТОВИ.

— Земя две?

— Готови.

— Три?

— Циците ни замръзват, но иначе — готови — отвърна Луиза в неподражаемия си стил.

— Наблюдателница?

— Две позиции, припокриващи се зрителни линии. Готови.

— Бог?

— Изгледът оттук е божествен, синко. — Зад гласа се чуваше шум на ротори. На височината, на която летеше, дирижабълът не беше нищо повече от тъмносиво петънце на фона на светлосивото небе. — Господ е добър.

Купър се усмихна.

— Мир вам.

— И вам. Но тежко и горко на жалкото пиле, което се опита да избяга, защото ще го поразим с огън и жупел.

— Амин. — Купър прекъсна връзката и се загледа към мястото на срещата през дебелото, двойно подсигурено стъкло.

Днес всичко изглеждаше като вчера — нещо, което можеше да се каже за доста от вашингтонските дни между ноември и март. Слънцето беше мижаво, силни пориви на вятъра дърпаха палтата на брокери и шаловете на бизнес дами.

„Земя две“ беше камионът на „Федекс“. Беше паркиран на северозападния ъгъл на Грейт Стрийт. Задната врата беше отворена и един агент под прикритие товареше кутии върху платформена количка, отмятайки ги една по една в списъка си. Зад импровизирана полица, където не можеха да ги видят, бяха сбутани още четирима агенти. Беше тясно и неудобно, но дори и така на тях им беше по-добре, отколкото на „земя едно“ — миниванът беше останал паркиран на Дванайсета улица през цялата нощ.

Купър също бе вземал участие в разузнавателни акции в подобни ванове. Те бяха тъмни и неудобни, невероятно горещи през лятото и леденостудени през зимата. Движенията трябваше да бъдат сведени до минимум, а въздухът неизменно миришеше на урина, заради бурканите, които използваха. Веднъж един младши агент беше счупил буркан и след шест изпепеляващи часа, екипът беше готов да забрави обекта и да му дръпне един хубав бой.

11:30 часът. Срещата беше уговорена за 12:00. Добър план от страна на лошите: време за обяд и ъгълът щеше да е още по-оживен, когато от сградите наоколо започнеха да излизат служители.

— Камерата добре ли е?

— Повече от добре. — Боби Куин седеше на маса от полирано дърво, дълга близо четири метра. Беше превърнал презентационната система на юридическата кантора в свой мобилен щаб и въздухът пред него блещукаше от призрачни образи, видео материал от най-различни ъгли. — Интерсекцията е оборудвана като 3D студио.

— Покажи ми предавателя.

Куин махна с ръка и пред тях грейна карта на града.

— Зелената точка е ей това. — Куин му подхвърли минидрайв. Изглеждаше съвсем обикновено, чак до полуизтритото лого отстрани. Купър го мушна в джоба си, а партньорът му продължи: — Червената точка е Васкес, от плът и кръв.

— Къде сте му сложили микрофона?

— В дебелото черво — отвърна Куин напълно сериозно. Купър обърна рязко глава към него, но партньорът му продължи: — Съвсем новичка технология, прясна-прясна от отдел „Научноизследователска дейност“. Някой блестящ възпитаник на Академия е изобретил проследяващо устройство, затворено в желатинова капсула. С помощта на ензими се прикрепя към вътрешността на дебелото черво.

— Леле! А той… а тя…

— Не. След около седмица ензимните връзки се разпадат и устройството заминава по естествения път.

— Леле — повтори Купър.

— Придава нов смисъл на израза „Да му се лепнеш за задника“.

— Откога чакаш да го кажеш?

— От мига, в който ми дадоха желатиновата таблетка. — Куин вдигна поглед и се усмихна. — Научи ли нещо полезно вчера?

— Аха. Научих, че Смит има право да е бесен.

— Хей, хей, по-полека. — Куин понижи глас. — Дикинсън ще откачи, ако те чуе.

— Да му го начукам на Роджър Дикинсън.

— Е, той много би се радвал да ти го начука на теб, така че внимавай. — Куин се облегна назад. — Какво всъщност става?

„ЛИПСВА МИ СИНЪТ МИ“, пишеше върху плаката на бледата жена.

— Това не са училища, Боби. А центрове за промиване на мозъци.

— Е, хайде де…

— Не се опитвам да драматизирам. Те наистина са точно това. Искам да кажа, чувал бях разни истории, но не ги вярвах. Кой би могъл да се отнася по такъв начин с деца? — Купър поклати глава. — Оказва се, че отговорът е ние.

— Ние?

— Това са държавни заведения. Заведения на ДАР.

— Но не и на Службата за законосъобразност.

— Почти същото е.

— Не е почти същото. — Гласът на Куин беше рязък. — Ти не си лично отговорен за действията на цяла агенция.

— Именно тук грешиш. Ние всички…

— Вярваш ли, че Алекс Васкес се опитваше да направи света по-добър?

— Какво?

— Вярваш ли, че Алекс Васкес се опитваше да направи света по-добър?

— Не.

— Вярваш ли, че Джон Смит се опитва да направи света по-добър?

— Не.

— Вярваш ли, че е отговорен за смъртта на цял куп хора?

— Да.

— Невинни хора?

— Да.

— Деца?

— Да.

— Тогава да вървим да го заловим. Именно това правим ние. Залавяме лоши хора, които нараняват добри хора. За предпочитане преди да са ги наранили. Това е нашата отговорност. След което — каза Куин — отиваме за бира. Която ти купуваш. Това е твоята отговорност.

Купър се разсмя против волята си.

— Окей, Боби, имаш право.

— Много добре.

— Ама на това му се казва изблик на праведен гняв. — Купър се изправи. — Не знаех, че си способен на нещо такова.

— Аз имам много пластове. Като глава лук.

— А, в това изобщо не се съмнявам. — Купър потупа приятеля си по рамото. — Отивам да нагледам Васкес.

— Опитай се да го успокоиш, окей? Така се поти, че се боя да не вземе по някакъв начин да охлаби проследяващото устройство.

— Благодаря, че ме накара да си го представя!

— На твоите услуги, шефе. — Куин се прозя и вдигна крака върху полираната дървена маса.

Купър тръгна по коридора, мина покрай златно лого с имената на трима бели типове, последвани от ООД. Юридическата кантора се намираше в сграда с изглед към метростанцията, където щеше да се състои срещата. Куин се бе свързал с тях предишния ден и партньорите на драго сърце се бяха съгласили да окажат съдействие на Службата за законосъобразност. По-рано днес Купър се бе срещнал с един от тях — достолепен мъж с ореол от бяла коса, който му беше пожелал успешен лов.

Успешен лов. Мамка му.

Пред ъгловия офис стояха двама пазачи, черните им униформи днес бяха заменени с безлични бизнес костюми, макар и да бяха преметнали автомати през рамо. Той им кимна.

— Сър — каза единият и му отвори вратата на офиса.

Браян Васкес стоеше до прозореца, допрял ръце до стъклото. При звука от отварянето на вратата той подскочи и се обърна с изражение, което бе смесица от вина и нерви.

Трескаво оранжево, реши да нарече цвета Купър. Благодари на охраната и прекрачи прага.

— Стресна ме — каза Браян.

Беше долепил едната си ръка до прозореца, а с другата притискаше гърдите си. Призрачно бели петна от кондензирана влага показваха къде бяха почивали възглавничките на пръстите му допреди малко. Под мишниците му имаше петна от пот, гърдите му се повдигаха и спускаха учестено. Той прокара език по устните си и премести тежестта на тялото си от десния върху левия крак.

Купър пъхна ръце в джобовете си и…

Отдаден е на сестра си, но и той също е вярващ. Тревожи се за собствената си сигурност, но никога няма да го признае. Привлича го идеята за заговори и тайни светове, за другари по оръжие.

Нуждае се от силна ръка, но не чак толкова силна, че да го смаже. Трябва да бъде надъхан и изпратен да изиграе своята роля за създаването на един по-добър свят.

… пристъпи в стаята.

— Извинявай. И аз доста се изнервям преди тези неща. — Купър придърпа един стол, завъртя го и седна с ръце на гърба му. — Това е частта, която ме подлудява.

— Коя част?

— Чакането. Твърде много време в главата ти. Започне ли веднъж действието, вече не е толкова тежко. Знаеш какво трябва да направиш и просто го правиш. По-лесно е. Не мислиш ли?

Браян Васкес наклони глава на една страна и се облегна на прозореца, скръстил ръце на гърдите си.

— Не знам. Никога досега не съм бил принуден да предам нещо, в което вярвам, за да спася сестра си.

— Е, тук си прав. — Купър остави мълчанието да се проточи. Браян изглеждаше като човек, който очаква да го ударят; постепенно си даде сметка, че не е така. Вятърът виеше около краищата на стъклото, някъде отдалеч долиташе клаксон на автомобил. Най-сетне той се приближи до бюрото и тежко се отпусна в стола от другата му страна, изтъкан сякаш само от ъгли и лакти.

— Знам, че е трудно — каза Купър. — Ала постъпваш правилно.

— Ама разбира се. — Думите се плъзнаха над бюрото.

— Може ли да ти кажа нещо? — Купър изчака, докато другият мъж вдигна очи. — Всичко, което наговори онзи ден, за това как се отнасяме с надарените? Съгласен съм.

— Естествено.

— Аз съм абнорм.

Лицето на Браян се смръщи от противоречащи емоции — изненада, недоверие, гняв. Накрая каза:

— Какво е при теб?

— Разпознаване на мотиви и взаимовръзки, нещо като засилена интуиция. Разчитам намерения. Може да е нещо съвсем специфично, като например къде точно някой ще нанесе удар. Ала личните модели на поведение също действат; когато опозная някого, дарбата ми създава техен образ и ми помага да предположа какво ще направят.

— Ако наистина си надарен, защо…

— … работя за ДАР ли? — Купър сви рамене. — Общо взето по същата причина, по която ти помагаш на сестра си.

— Глупости.

— Не са. Искам децата ми да израснат в свят, в който абнормални и нормални живеят заедно. Разликата е там, че според мен няма да го постигнем с бомби. Особено когато едната група е далеч по-многобройна от другата. — Виждаш ли, ако нормалните хора, такива като теб — той махна със сключените си длани, — ако поискате, можете да изличите от лицето на земята всички като мен. До последния или почти до последния — няма да има значение. Това е игра на числа. Срещу всеки един от нас вие имате деветдесет и девет.

— Ала именно затова… — Браян Васкес спря. — Имам предвид…

— Знам как се чувстваш за начина, по който се отнасят с Алекс. Ала ти си инженер. Помисли логично. Отношенията между нормални и брилянтни са като буре с барут. Наистина ли искаш да пръскаш искри около него?

Купър извади диска от джоба си и го сложи върху бюрото, по средата между тях двамата.

— Не забравяй — каза той, — че не го правиш за мен. Правиш го за Алекс.

Беше добре премерен ход — да подкрепи философското оневиняване с личен мотив. При това далеч не за първи път лъжеше един заподозрян.

Защо тогава изпитвам угризение?

Академията. Посещението в онова място бе разбудило призраци от миналото му, с които вярваше, че се е помирил. Купър прогони мислите за спортната площадка и за жената с плаката и заключи изражението си.

Браян Васкес взе диска.

— Да вървим — каза Купър.

* * *

— Тук Куотърбек. Топката е в игра. Повтарям, доставчикът е в движение. Щаб, потвърдете.

— Потвърдено — изпращя гласът на Боби Куин в ухото му. — И двата сигнала са силни.

Площадът от другата страна на улицата изглеждаше все така враждебен, черните клони на подрязаните дървета се полюшваха от вятъра. Няколко смелчаци се бяха скупчили край входа и пушеха, пристъпвайки от крак на крак. От метростанцията непрекъснато излизаха и влизаха хора. Редица автомати за вестници, оцветени в ярко червено, оранжево и жълто, бяха подредени покрай една ниска стена, в края на която мъж в инвалидна количка протягаше картонена чаша към минувачите.

Стойката на Купър беше нехайна, гласът му — нисък.

— Бог, как е при вас?

— Доставчикът се насочва на север по Тринайсета улица.

— Видимост?

— Бог вижда всичко, синко.

Всичко върви по план. На път си да се доближиш още малко до това да заловиш най-опасния човек в Америка.

От другата страна на улицата, агентът до камиона на „Федекс“ приключи с товаренето на платформената количка и се отправи към най-близката сграда. На една пейка на площада две жени в бизнес облекло си бъбреха, докато ровеха из салатите си. Едната приличаше на заместник-директорка на средно училище, другата беше миньонче с гъвкавата фигура на спортистка.

— Как си, Луиза?

— Никога не съм си помисляла, че мога да го кажа — Луиза попи устните със салфетка, за да прикрие движението им, — но предпочитам да бях обратно в оная затънтена дупка, пълна с тексасци, които чукат кравите си, откъдето току-що си дойдохме.

Луиза Ейбрахамс едва ли имаше повече от метър и петдесет, хубавичка, но не и красива, известна с хамалския си речник и навярно най-упоритият човек, когото Купър познаваше. Беше я избрал за екипа си след една сериозно оплескана операция, в която водещият агент беше изгубил връзка с нея. Агентът не си беше дал сметка, че тя е разкрита и се нуждае от помощ, така че Луиза бе преследвала обекта пеша. Накрая, след цели три километра, тя го бе настигнала, повалила и довършила работата, след което се бе обадила на главния агент от мобилния телефон на обекта. Обидите, с които го беше заляла, се разнасяха из агенцията в продължение на седмици.

Сега тя седеше на пейката до Валъри Уест и двете се преструваха, че са излезли в обедна почивка. Вал страшно я биваше с анализа на данни, но в полеви операции беше нервна. Купър я гледаше как къса салфетката си на парченца и претегляше в ума си дали си струва да каже нещо, когато Луиза докосна коляното на другата жена и промълви нещо извън обсега на микрофона. Валъри кимна, изпъна рамене и напъха салфетката в джоба си. Много добре. При други обстоятелства Купър не би одобрил романтична връзка между членовете на един екип, но от това Валъри и Луиза като че ли бяха още по-добри агенти.

На половин пресечка оттам Браян Васкес се появи сред тълпата — вървеше след двама туристи, окичени с фотоапарати.

— Внимание — каза Купър. — Доставчикът пристигна.

Отново провери всичко наум, за да е сигурен, че нищо не е пропуснато. С проследяващото устройство, камерите, дирижабъла и агентите те държаха ъгъла под пълен контрол. Който и да дойдеше на срещата с Браян Васкес, до час щеше да стои в една от стаите им за разпит, окъпан от обезкуражаващата светлина, чудейки се доколко са верни слуховете за „подобрените методи на разпит“, които Службата за законосъобразност имала правото да прилага.

Твърде жалко, че не можем да ги пуснем и да ги оставим да ни отведат до останалите.

Можеха да спечелят много, ала рискът беше прекалено голям; при надвисналата заплаха от нападение, да загубят единствената си улика, можеше да струва бог знае колко живота.

През слушалката в ухото си Купър чуваше подвикванията и потвържденията на екипа, който следваше Браян Васкес. Самият Купър вървеше от другата страна на улицата и внимаваше да не гледа право към него. Просто си придаде още по-небрежен вид и наостри сетивата си, опитвайки се да попие всичко и да го пресее в ума си в търсене на скритите под повърхността мотиви. Избелялото жълто на едно такси. Материята на палто от туид. Миризмата на изгорели газове и мазнина за готвене от един ресторант за бързо хранене. Мътното платинено сияние на небето, което в този миг, точно по обед, създаваше свят без сенки. Решително изпънатите рамена на Браян Васкес, докато се качваше на тротоара, обръщайки се, за да се огледа наоколо. Плющенето на металното въже на един пилон, което вятърът караше да танцува. Ярките червено-жълти автомати за вестници зад Васкес. Приглушеният тътен на метрото и гнилата миризма откъм каналната шахта, писъкът на спирачка на две пресечки оттам и много, много красивото момиче, което говореше по мобилния си телефон.

Мъж в тъмночервено кожено яке пресече улицата в посока към Васкес. В походката му имаше целенасоченост, курс, който Купър виждаше така ясно, сякаш беше начертан.

— Възможно разпознаване на обекта, кожено яке.

В ухото му екипът потвърди, че мъжът е бил забелязан. На пейката Луиза остави салатата настрани и сложи ръка върху чантата си.

Васкес се обърна към мъжа с въпрос в очите.

Мъжът с коженото яке пъхна ръка в десния си преден джоб.

Очите на Васкес се стрелкаха във всички посоки.

Купър си заповяда да не избързва. Трябваше да е сигурен.

Мъжът се изравни с Васкес… и го подмина. Извади шепа монети от джоба си и се зае да ги пъха в автомата за вестници.

Купър изпусна дъха си. Обърна се към Васкес с намерението да му вдъхне малко сила с поглед, да го увери, че всичко е наред, всичко е под контрол.

Именно това правеше, когато Браян Васкес експлодира.