Маркъс Сейки
Брилянтните (39)

Глава 38

— Матраците на Джими.

— Номер на сметка три две нула девет едно седем. Трябва да говоря с Алфа.

— Останете на линията, ако обичате.

Микрофонът на мобилния телефон за еднократна употреба имаше тенекиен звук, но щеше да свърши работа. Бяха купили два такива в един минимаркет на път към дома на Куин — едностаен апартамент в неголям блок на „Маунт Върнън Скуеър“. Купър беше ходил там повече пъти, отколкото би могъл да преброи, познаваше мебелите и разположението им, преспивал беше на дивана. Куин стоеше до прозорците, заемащи цялата стена, загледан в нощното небе навън; Шанън се бе отпуснала на един стол, преметнала стройния си крак върху облегалката за ръцете.

— Здравей, Ник. — Дрю Питърс звучеше както винаги. Спокоен, овладян. Точно както и на видеозаписа, където предлагаше убийството на невинни цивилни. — Идваш ли насам?

— Не.

— Разбирам.

— Открих драйва, Дрю. Залепен за ковчега на Теди Ийтън. Изгледах го. Отвратителен филм на ужасите.

— Не можеш да направиш омлет, без да счупиш няколко яйца, агент Купър.

— Само Купър. Вече не работя за теб.

— Както искаш. Ала разбираш ситуацията, нали? Роджър беше достатъчно ясен?

— Напълно. Само че няма да го направим по този начин.

— Какво си намислил?

— Размяна. Драйвът срещу семейството ми.

— Не мисля така. Досега вече несъмнено си направил копия.

— Не. Не съм и няма да го сторя.

Пауза.

— И защо да ти вярвам?

— Защото знаеш, че аз знам, че даже записът да излезе наяве, ти ще се погрижиш семейството ми да умре. Искам да кажа — дори след като ги пуснеш. Това ще те унищожи, но все още ще си в състояние да действаш. Не всички от хората ти работят за ДАР.

Нова пауза.

— Така е.

— Ето какво ти предлагам. Ще се срещнем някъде, където и двамата се чувстваме в безопасност. Ти ще доведеш семейството ми, аз ще донеса минидрайва. Всеки ще си тръгне по своя път. Ти ще продължиш да ръководиш злата си империя. А децата ми ще имат възможността да пораснат.

— Не съм сигурен, че се намираш в положение да се пазариш. Засега децата ти са напълно невредими, също както и бившата ти жена. Ала Дикинсън е истински вярващ. Ако му наредя, няма да се поколебае да им причини цял куп неприятности.

В корема на Купър лумна огън, а кокалчетата му побеляха, но гласът му остана овладян.

— Самият ти ще понесеш немалко такива в затвора, Дрю, докато дъщерите ти отрастват сами. Подобно перчене е безсмислено. И двамата сме наясно, че ще направиш всичко, за да си върнеш записа. А аз ще направя всичко, за да осигуря безопасността на семейството си. Така че да престанем с тези празни приказки.

— Окей. Какво ще кажеш за Вашингтонския монумент? Обществено място.

Купър се изсмя.

— Аха. И дори няма да чуя изстрела от дирижабъла. Не мисля така. Не, да се срещнем на метростанция „Л’анфан плаза“.

— Където можеш да разположиш новинарски екип, готов да заснеме абсолютно всичко. Боя се, че няма да стане.

— Окей. Нямаме си доверие. Да го направим така, че никой от нас да не разполага с време да подготви изненада на другия. Ти избери някоя от големите улици в центъра. Аз ще избера адреса. Ще се срещнем след двайсет минути.

— Двайсет минути? Не.

— Няма да ти дам достатъчно време, за да подготвиш нещо, Дрю.

— Ясно ми е. Но в момента съм зает да оправям твоята бъркотия. Имаше престрелка на гробище посред бял ден. Ще ми трябва време, за да се погрижа следите да не отведат до агенцията.

— Искаш да кажеш до теб.

— То е едно и също. Да се срещнем след два часа.

— Окей. Но ще изберем мястото едва в последния момент. Аз ще ти позвъня. Намисли си улица и не си играй с мен. А ако някой от семейството ми има дори драскотина по себе си, уговорката се разваля и ще те накарам да ми платиш.

— Ако развалиш уговорката ни, семейството ти няма да се отърве само с драскотини.

— Значи и двамата трябва да се държим добре. Ще ти се обадя след два часа. Съгласен?

— Съгласен.

— Само още нещо.

— Какво?

— Как, по дяволите, спиш нощем, Дрю?

— С рецепта. Вземи порасни. Така работи светът. — Директорът затвори.

— Два часа. — Куин поклати глава. — Точно както ти предсказа.

— Питърс е глава на Службата за законосъобразност и мисли като такъв. Това го прави предсказуем. Иска достатъчно време, за да използва ресурсите, с които разполага, за да провери дали не би могъл да ме открие, без да се налага да се среща с мен. Никога не е изключено да съм сгрешил, някоя камера да е уловила лицето ми или да съм позвънил от познат телефонен номер. Вероятността е слаба, но си струва да се провери, особено ако разполагаш със свои собствени органи за сигурност. Но едновременно с това не може да ми остави твърде много време, за да не взема да се разколебая и да реша да предам записа на медиите. Един час не е достатъчен, три са твърде много.

— Какво ще му попречи да се появи на срещата с цяла армия?

— Знае, че ще ги забележа. Не може да рискува да ме подплаши. А тъй като няма да знае мястото предварително, не може да разположи снайперисти или екипи.

— И все пак не може да не си дава сметка, че влиза в капан — каза Шанън.

Купър поклати глава.

— Ето какво работи в наша полза. Той смята, че действам сам. Познава способностите ми, преимуществата на дарбата ми. Може да си състави план с оглед на това. Да му противодейства.

— Значи понеже мисли, че си сам, ще дойде с малко подкрепления, толкова, колкото да не те подплаши. И понеже ти не си сам, смяташ, че ще можем да се справим с тях.

— Това е идеята.

— Брей — подхвърли Куин. — Добре, че имаш още два задника, замесени в това.

— Аха. — Купър срещна погледа на своя партньор, своя приятел. Знаеше какво рискува Куин, също както и те двамата. Ала докато Купър нямаше друг избор, а Шанън си имаше своите причини, Куин го правеше, защото така беше правилно. И защото ти е приятел. Купър си играеше с ръба на една възглавница. Погледна през прозореца. — Виж, искам да знаеш…

— Не се хаби — прекъсна го Куин. — Просто се погрижи оттук нататък ти да плащаш сметката.

— Бирата е от мен. Завинаги.

— Страшно сте сладки, момчета — намеси се Шанън, — ала това е глупаво. Ако Питърс избере улицата, а ти — адреса, ние също няма да можем да се подготвим. Ще отидем на сляпо.

— Този път не позна — каза Куин. — Именно тук се появявам аз. — Той си погледна часовника. — И като стана дума — най-добре да се връщам в главната квартира и да се подготвя. Дай ми използвания телефон — ще го метна в реката.

— Бъди внимателен, Боби. Не знаят, че си замесен, но Питърс ще бъде нащрек. Никакви грешни ходове.

— Влизам и излизам. Какво пък, — Куин се усмихна, — ще бъда точно като нея.

* * *

Два часа.

Сто и двайсет безкрайни минути, през които да крачи напред-назад.

Не беше спрял да се движи от мига, в който излезе от тоалетната в онзи мол и това движение му беше дало нещо, за което да мисли. Сега обаче нямаше какво друго да прави, освен да чака. И в това бездействие въображението му рисуваше картини на децата му. Колко уплашени трябва да бяха.

Дикинсън няма да ги е наранил. Той е опасен, но не е психопат. Вероятно е обяснил ситуацията на Натали и я е оставил да се оправя с децата. Няма смисъл да си създава ненужна драма.

В такъв случай, Натали щеше да е тази, която страда от всичко това. Никаква представа какво се случва, какви уговорки се правят, нищо чудно дори да не знаеше защо са ги прибрали.

Натали беше силна и умна. Ако нещата се развиеха по план, след няколко часа тя и децата щяха да са свободни. Щеше да се справи.

Ала дъщеря му щеше да разбере, че нещо не е наред. Кейт беше едва на четири години, но дарбата й беше голяма. Щеше да разбере, че майка й е уплашена и че Дикинсън не е приятел.

Как ще се справи едно четиригодишно момиченце с нещо такова?

Купър не се сещаше за отговор, който да му харесва.

— Трябва да поспиш — обади се Шанън от кухнята, където ровеше в хладилника на Куин. — Предстои ни важна нощ.

— Ти също.

— Според мен приятелят ти е на дванайсет. В хладилника си има само шоколадово мляко, горчица и бира.

— Да, ако обичаш.

Тя извади две бутилки, отви капачките и ги метна в кошчето. Кухнята имаше отвор в стената, който я свързваше с дневната, и Шанън постави неговата бира на плота. Стояха един срещу друг с плота помежду им. Между тях сякаш винаги имаше нещо.

Шанън отпи от бутилката и избърса уста с опакото на ръката си. Погледна го и Купър видя, че се опитва да реши какво да каже.

— Съжалявам — рече той. — Задето си тръгнах по този начин. Беше глупаво.

— Аха. Защо го направи?

— Не знам. — Той направи жест с бирената бутилка. — Бях объркан.

— А сега не си?

— Не, все още съм. Просто не ме е грижа чак толкова. Радвам се, че си тук.

— Защото мога да ти помогна.

— Не само. — Купър замълча за миг. — И като стана дума — защо го правиш? Защо ми помагаш?

— По същата причина, която ти изтъквам всеки път, когато ми зададеш този въпрос. Повече от готова съм да се боря за правото си на съществуване.

— И това е единствената причина?

Тя сви неопределено рамене.

— Нека опитам отново. Съжалявам. Паникьосах се. Всичко се случи толкова бързо и Смит… начина, по който разиграва хората… не можех да съм сигурен, че не те използва, за да ме накара да изпълнявам неговите заповеди.

— Мислиш, че спах с теб, защото той ми е казал? — Гласът й беше нож, увит в салфетка.

— Просто ми хрумна, окей? Изглеждаше възможно.

— Майната ти, Купър.

— Ала после, в самолета насам, ми просветна. Истинската причина, задето се паникьосах. Да, ти ме беше лъгала от мига, в който се срещнахме. Но аз също те бяха лъгал. Разликата беше, че ти го знаеше, а аз — не. И предполагам, че се почувствах… глупав. Смутен.

— Изобщо не те бива с извиненията, знаеш ли го?

— Аха. Бившата ми жена спомена нещо такова. — Купър опита да се усмихне, но усмивката умря върху устните му. — Окей, истината?

— Ако обичаш.

— Наистина те харесвам, Шанън. Много отдавна не съм изпитвал нещо подобно към някого. Години. Откакто с Натали се разделихме. И това с теб, каквото и да е то, различно е. Ти разбираш части от мен, които никой друг не може. И си невероятна в работата. Не съм свикнал някой да е в състояние да не изостава от мен.

— И скромен на всичкото отгоре.

— О, хайде де. Кажи ми, че не знаеш за какво говоря.

— Не е необходимо. Ти си този, който се извинява, не аз.

Купър отпи от бирата и я остави на плота.

— Окей. Последен опит. Спомняш ли си миналата нощ, когато те попитах за кафенето и думите ти, че се надяваш да започна начисто? Наистина, ама наистина ми се искаше да мога да го направя. Да си тръгна от всичко. Да започна нов живот. И ти беше причината.

Нещо у нея омекна.

— Това, което се каним да опитаме, е истинска лудост — продължи той. Едва ли ще се измъкнем живи. Но ако това стане, искаш ли да вечеряме заедно?

По устните на Шанън пробяга типичната й усмивка. Отпи от бирата си.

— Отнема ти известно време, докато налучкаш правилния подход, но в крайна сметка се справяш.

— Това „да“ ли е?

— Мислиш, че съм невероятна, а?

— Това „да“ ли е?

Тя сви рамене.

— Ако все още сме живи, когато всичко свърши, попитай ме отново.