Маркъс Сейки
Брилянтните (15)

Глава 14

Първи се завърнаха звуците. Хаос от шумове. Викове на болка. Настоятелни, неразбираеми крясъци. Драскане, стържене. Сериозни гласове, които брояха. Сирени, наблизо и надалече.

Той всъщност не си даваше сметка за всичко това. То беше вода, през която се носеше.

А после, постепенно, безформените срички започнаха да оформят думи. Думите имаха вкус и тежест. Кръвоизлив. Ампутация. Премазан. Сътресение.

Стърженето се превърна в дървените крака на стол или маса, тътрузени по цимент.

Мъжете, които брояха отзад напред, натъртиха стигането до нула с шумно издишване, сякаш вдигаха нещо тежко.

Сирените си останаха същите. Той просто си даде сметка точно колко чува — някои в движение, други неподвижни, някои наблизо, други доста далеч.

Купър отвори очи.

Над него беше опънат брезент. Не можеше да различи шарката, цветовете се движеха и завихряха. За миг помисли, че е виновно зрението му, но после си даде сметка, че е активен камуфлаж — материя, която се променяше в зависимост от обкръжението и средата. Военна технология. Купър примигваше, очите му бяха сухи и подути. Шумовете около него не му обръщаха внимание, продължаваха настойчиво, прекъсващи се един друг.

— … трябва ми още нулева…

— … дишай, просто дишай…

— … съпругът ми, къде е…

— … боли, господи, боли…

Купър си пое дълбоко дъх и когато гърдите му се повдигнаха, усети как на много места го прониза болка. Нищо твърде сериозно обаче. Вдигна дясната си ръка и предпазливо докосна тила си. Мястото беше топло, подуто и болеше, косата му лепнеше. Трябва да си бе ударил главата. Как?

Бавно, той се обърна настрани и преметна крака през ръба на болничното легло. Забеляза, че и то беше военно. Армейска триажна палатка. За миг светът се разлюля и той стисна ръба на леглото с две ръце. Болката се завърна, пулсираща вихрушка, тъпа и усилваща се.

— Полека.

Купър повдигна глава и отвори очи. Пред него стоеше мъж в оплискана с кръв болнична престилка. Откъде се беше появил?

— Как се озовах тук?

— Някой трябва да ви е докарал. Къде ви боли?

— Гл… — Купър се закашля. — Главата.

— Погледнете тук.

Лекарят извади малко фенерче и Купър послушно се взря в него, проследявайки светлината с поглед, когато мъжът го раздвижи напред-назад. Триажен център, намираше се в някакъв триажен център. Но как? Помнеше как си пробива път през тълпата, тласкан от мисълта за два часа̀, когато… бомбите. Беше се опитал да попречи на бомбите да избухнат. Беше видял…

— Къде е тя?

Купър обърна рязко глава, усети предупредителното обаждане на болката, но не й обърна внимание. Намираше се в голяма триажна палатка, претъпкана с редици болнични легла, толкова натясно, че почти се докосваха. Мъже и жени в болнични униформи се движеха между редиците и говореха с настойчив тон, докато се грижеха за ранените. Не можеше да ги види всички, но трябва да имаше около двайсет легла — тя би могла да е в едно от тях.

— Хей. — Гласът на лекаря беше твърд. — Погледнете ме.

Този път болката не беше просто предупреждение, а смазващо усещане, сякаш в черепа му имаше менгеме. Купър простена и погледна обратно към лекаря.

— Къде е тя?

— Не знам за кого говорите — отвърна мъжът, докато пъхаше стетоскоп в ушите си, — но съм сигурен, че е добре. Точно сега обаче искам да се отпуснете, за да видя колко тежко сте ранен.

Най-сетне всичко си дойде на мястото, разпилените късчета образуваха едно цяло. Беше преследвал агента на Джон Смит, жената, която бе в състояние да минава през стени, атентаторката с мобилния телефон и големите очи. Беше я настигнал в борсата. Но не навреме.

— Много ли е зле? — Купър имаше чувството, че нещо пропада през гърдите му.

— Точно това се опитвам да проверя. Дишайте дълбоко.

Купър се подчини и въздухът изпълни дробовете му.

— Не аз. Имам предвид — много ли е зле?

— О! Дишайте дълбоко. — Загледан напред, лекарят се заслуша в гърдите му. Каквото и да чу, то изглежда го задоволи. — Не съм сигурен как да отговоря на този въпрос.

— Колко души…

— Моето внимание е съсредоточено върху тези, които са пред мен. — Лекарят преметна стетоскопа около врата си и си погледна часовника. — Имате леко сътресение. Вдишали сте доста пушек и прах, но нищо, което да ме тревожи в дългосрочен план. Извадили сте голям късмет. Известно време недейте да спите — през следващите осем, десет часа. Ако започне да ви се вие свят или да ви се повдига, незабавно отидете в болница.

И той понечи да се отдалечи.

— Почакайте. Това е всичко?

— Може да останете, ако се чувствате слаб, но ако смятате, че сте в състояние да вървите, определено имаме нужда от леглото.

— Мога да вървя. — Купър си пое дълбоко дъх и се огледа наоколо. — Мога ли да ви помогна?

— Имате ли медицинска подготовка?

— Само най-основна първа помощ.

Лекарят поклати глава.

— И така твърде много хора се опитват да помогнат. Точно сега най-доброто, което можете да сторите, е да не пречите.

И с тези думи той си тръгна, за да се заеме със следващия пациент.

Купър приседна за миг на ръба на леглото, за да позволи на вихрушката в главата му да се поуталожи. Да събере мислите си, да съгради наново спомените си. Беше я заловил, нали така? Избил бе телефона от ръката й, извадил беше белезници. Беше победил. Заловил бе лошия. Лошата.

И все пак — всичко това.

Пое си дълбоко дъх, от което се разкашля така, че усети вкус на пръст в основата на езика си. След това се изправи. Ако бомбите бяха избухнали, несъмнено имаше пострадали, чието състояние бе много по-сериозно от неговото. Най-добре да освободи леглото.

Преди да си тръгне, погледна в останалите легла, но нея я нямаше.

Движейки се бавно, за да попречи на болката да се плиска из черепа му, Купър отиде до изхода, вдигна брезентовата врата и прекрачи навън.

В гробище.

За миг си помисли, че халюцинира.

Небето беше изместено от гъста сива завеса от завихрен прах. Въздухът имаше вкус на въглен. В мътната светлина дърветата бяха силуети с костеливи крайници, сочещи като Харон^[1] отвъд реката, към царството на мъртвите. А навсякъде около тях имаше надгробни плочи. Мраморни надгробни плочи, върху които бяха гравирани имена и дати.

Купър протегна ръка и докосна палатката, стисна материята между ожулените си, разранени пръсти. Тя беше покрита с тънък слой прах, но имаше обтегнатото, успокояващо осезаемо усещане на брезент. Значи гробовете…

Църквата „Света троица“. Това е църковният двор. Александър Хамилтън^[2] е погребан някъде тук.

Логично бе. В претъпкания Манхатън едва ли имаше кой знае колко място за триажни палатки. И все пак. Ама че грозна символика. Беше заспал в един свят и се бе събудил в друг. Единият бе слънчева светлина и фанфари; другият — пепел и прах.

Наоколо беше пълно с хора. Някои изглежда бяха част от организираната спасителна операция. Те пренасяха носилки, доставяха медицински принадлежности и насочваха линейките в един оживен танц. Ала много други изглеждаха зашеметени. Те просто стояха и се взираха, вдигнали погледи към църковната кула или пък назад към Уолстрийт, където пушекът се сгъстяваше.

Уолстрийт. Борсата. Може би тя все още бе там.

Купър пое през гробището. Главата го болеше, тялото му беше натъртено, но повече от всичко друго се чувстваше някак притъпен, различен. Като мъжа, който пътува към дома с колата си и припява на радиото до мига, в който един камион се забива странично в автомобила му и той се запремятва във въздуха, и целият свят се завърта, цветовете се сменят, небе, земя, небе, земя, а после ударът, ужасяващият, хрущящ трясък и в този миг, когато светът се променя напълно, когато всичко, което е имало значение допреди секунда, вече не означава нищо, по радиото все така ще звучи същата песен.

Купър се чувстваше като тази песен.

Прекоси бавно църковния двор, покатери се през ниската ограда към „Бродуей“, пресече улицата, където количките за бързо хранене му бяха препречили пътя по-рано. Някой се бутна в него, силен удар с рамо. Отдавна не се бяха блъскали в него по този начин. Светът беше вода; нищо не беше постоянно, всичко се променяше и преобразяваше. Едно ченге понечи да го върне обратно, но Купър порови из джобовете си, намери значката си. Полицаят го пусна да мине. Димът стана по-гъст и той не виждаше нищо на повече от три-четири метра. По-надалеч от това различаваше единствено пулсиращи цветове. Полицейски светлини. Той се приближи до тях. Хора с разкъсани дрехи вървяха със залитане в обратната посока, а по мръсните им лица беше изписан шок. Облягаха се един на друг. Войници държаха носилки.

Купър продължаваше да върви, бавно и равномерно, отмерен такт в свят, който бе излязъл от петолинието.

С всяка крачка всичко ставаше още по-странно. Скелетите на сградите бяха пробили каменните си кожи и стърчаха оголени. Срутени стени затрупваха паважа. Натрошени стъкла осейваха земята с остър като бръснач блясък. Няколко пожара, горящи някъде, където той не можеше да ги види, огряваха облаците прах. Беше стигнал до ъгъла, където за първи път зърна жената, която можеше да минава през стени. Пожарникари разриваха отломките, с маски на лицата и светлоотразителни ленти на униформите.

На юг се виждаше Нюйоркската фондова борса, сграда, която се бе издигала в продължение на сто години, която бе оцеляла във време на депресии и на войни, и на огромни социални промени, символизирала бе неудържимата мощ на капитализма, докато тази мощ не бе обуздана от появата на тези като него; сграда, която за съвсем кратко бе символизирала надеждите на един свят, който се бореше за ново равновесие, след като всяко убеждение беше обърнато с главата надолу, всеки факт се бе оказал нестабилен, всяко вярване — крехко; сграда от камъни и стомана, чието простичко съществуване заявяваше, че моторите, които задвижваха света, все още работят. Сега тази сграда беше в развалини.

От шестте масивни колони само една все още се крепеше. Останалите се бяха пропукали и наклонили; една от тях направо беше паднала и тежкият камък се бе пръснал на парчета по улицата. Стъклената стена зад тях също се бе строшила — четири етажа смъртоносни стъклени късове, понесени на ревящата вълна от въздух и огън. През зейналата дупка, където някога имаше стена, Купър виждаше сградата, сякаш бе отворена рана. Оголени офиси, зейнали тоалетни, едно стълбище — изгубено и тъжно.

И навсякъде — мъртви тела.

Тела на улицата, тела в сградата. Тела под падналите колони, тела, увиснали в паяжини от кабели.

Разкъсани и изпотрошени, цветът на дрехите им — подигравка в този мрачен нов свят.

Стотици тела. Хиляди.

Това не трябваше да се случва.

Ти трябваше да го спреш.

Глупава мисъл. Не можеше да държи себе си отговорен за всичко, което се объркаше в света. Но той бе толкова близо. Именно той бе открил Алекс Васкес, той бе използвал брат й като примамка, той бе наредил подслушването на телефоните, отвело ги до Дъсти Еванс. Той играеше срещу Джон Смит, отново, и беше загубил, отново, и всички тези хора бяха загинали.

Купър се обърна рязко и се отдалечи. Вървеше без цел и посока, без мисъл или план. Негови спътници бяха Безсилието и Яростта и тримата заедно бродеха из Манхатън.

* * *

Обувки с каишки и високи токчета, обути на чифт стройни крака, изкривени под остър ъгъл в стилна права пола, която свършваше, също като тялото, в кръста.

* * *

Уличен продавач на евтини чанти и калпави чадъри избутваше всичката стока, която съставляваше източникът му на прехрана, от сгъваемата масичка, за да я превърне в носилка за пищящия мъж, когото двама пожарникари носеха помежду си.

* * *

Сив въздух, който се движеше като плат, като влакънца над завихрена сива пепел. Хора със сиви лица в изпоцапани със сиво дрехи. Светът бе станал едноцветен.

А после — розовият шок на детска плюшена играчка насред „Бродуей“.

* * *

Редица обществени телефони, наобиколени от тълпа хора, които чакаха на опашка. Типична нюйоркска смесица — скинхед, застанал до брокер, двама мъже в сини гащеризони, манекенка, продавач на хотдог, момче и момиче, които се държаха за ръце. Всички чакаха търпеливо. Никой не се буташе.

* * *

Жена в бизнес костюм вървеше по средата на тротоара. През рамото й висеше скъпо кожено куфарче. По едната страна на лицето й се стичаше кръв. В ръцете си прегръщаше саксийно растение, високо цял метър.

* * *

На ъгъла на две по-малки улици — такси с отворени врати и усилено докрай радио. Наоколо — нюйоркчани, заслушани в новините, които един репортер четеше с накъсан от вълнение глас: „… експлозия в борсата «Леон Валрас». Аз… аз никога не съм виждал нещо подобно. Цялата източна част на сградата е унищожена. Навсякъде има тела. Стотици, навярно хиляди загинали. Никой не казва каква е причината, но трябва да е бомба или бомби. Аз не мога… това е нещо, което никога не съм мислил, че ще видя…“.

* * *

В огрения от слънцето парк „Кълъмбъс“, на километър от експлозията, три големи автобуса бяха спрели насред зеленото футболно игрище. Мобилни пунктове за кръводаряване на Червения кръст. Голяма тълпа доброволци, стотици души, които си навиваха ръкавите.

* * *

Недалеч от Хюстън Стрийт сградата отново експлодираше.

Холограмният билборд беше монтиран на втория етаж на висока офис сграда. Вместо обичайните реклами и въртящите се корпоративни лога, във въздуха висеше образът на борсата, такава, каквато беше допреди няколко часа, с огромно американско знаме, провесено над сцената. Образът потрепери и подскочи, камерата се завъртя шеметно и сградата изведнъж бе обгърната от гъст дим. Във въздуха хвърчаха неясни предмети, все по-безформени и пикселирани, докато се приближаваха до ръба на проекционното поле.

— Господи! — прошепна жената, която стоеше до Купър.

Картината се промени, пушекът изведнъж намаля, ъгълът беше различен. Сега сградата зееше отворена. Пожарникари я обливаха с вода. Хартия и изолационен материал се носеха във въздуха. Полиции охраняваха мястото, докато спасители търсеха оцелели. В долната част на образа се появи надпис: НА ЖИВО ОТ ЕКСПЛОЗИЯТА ВЪВ ФОНДОВАТА БОРСА.

— Тряб’а да са били отклоненията — разнесе се груб глас зад Купър и той потисна желанието да прасне един на дръвника, който го беше казал. В крайна сметка, така си беше.

— Може би — каза друг глас.

— Че кой друг иначе?

— Знае ли човек? Казвам само, че известно време няма да знаят.

— И защо не?

— Погледни го, човече. В подобна бъркотия как ще различиш добрите от лошите?

Образът отново се бе върнал на експлозията. Вероятно щяха да въртят все същия запис в продължение поне на три месеца. Ала докато всички в тълпата гледаха как сградата избухва, Купър се обърна и погледна мъжете зад себе си. Приличаха на комарджии. Докато той се взираше в тях, първо единият, а после другият насочиха вниманието си към него.

— Какво? — попита по-едрият. — Да ти помогна с нещо, приятелче?

Как ще различиш добрите от лошите?

— Благодаря ти.

— Ъ?

Ала Купър вече си бе тръгнал, тичайки с всичка сила.