Мелиса де ла Круз
Маскарад (9)

Глава 7

Стаята беше като кутия за бижута на последния етаж в един от най-високите небостъргачи в Манхатън, направен изцяло от стъкло и хром. Мими погледна към великолепния нюйоркски хоризонт и зърна отражението си в стъклото. Усмихна се.

Носеше рокля, но не каква да е рокля. Беше от хиляди шифонени розички, ръчно зашити една за друга, които правеха дрехата елегантна и ефирна като облак. Корсажът обгръщаше тънката й петдесет и шест сантиметрова талия, а златните й къдрици се спускаха по млечнобялата кожа на стегнатия й гръб и стигаха до кръста. Роклята струваше шестцифрена сума и беше спиращ дъха уникат, какъвто само Джон Галиано беше в състояние да сътвори. И беше нейна, поне за една нощ.

Намираше се в салона за облекло за знаменитости на Кристиан Диор. Тук се влизаше само със специална покана. По закачалките наоколо висяха все рокли, донесени директно от парижките модни подиуми. Специално ушити мостри, в които можеха да влязат само модели или момичета с пропорциите на модели.

Тук беше роклята, която Никол Кидман носеше на „Оскарите“, както и тази на Чарлийз Терон от наградите „Златен глобус“.

— Поразително — възкликна ентусиазирано рекламният агент на „Диор“. — Това е роклята за теб.

Мими взе чаша шампанско от сребърния поднос в ръцете на сервитьора с бели ръкавици.

— Може би — каза тя с ясното съзнание за бурните реакции, които щеше да предизвика при появата си в тази рокля на Бала.

В този момент на вратата се появи Блис.

Мими я беше поканила, защото смяташе, че ще е забавно да си има компания, докато мери рокли. Нищо в живота не й доставяше по-голямо удоволствие от това, да има на разположение раболепна приятелка, която да й завижда за външния вид и социалните привилегии. Изобщо не очакваше рекламната агентка на „Диор“ да се разтича да предлага рокли и на Блис. Но откакто подписа договор с агенция „Фарнсуърт“ и тялото й украсяваше билбордовете в целия град, облечена в дънките на Stitched for Civilization заедно със Скайлър ван Алън, малката тексаска стана истинска знаменитост в Ню Йорк. Факт, който Мими не можеше да й прости. Блис дори беше избрана от „Вог“ за най-актуално момиче и множество сайтове следяха всяка нейна крачка. Налагаше се Мими да се изправи лице в лице с ужасната истина — приятелката й беше известна.

— Момичета, какво ще кажете? — попита Блис.

Всички се обърнаха и усмивката на Мими помръкна. Рекламната агентка се втурна към Блис.

— Изглеждаш великолепно! Да можеше Джон да те види.

Блис беше избрала рокля от наситено тъмнозелено кадифе, почти черно, което ярко подчертаваше русо червеникавите й къдрици. Кожата й с цвят на слонова кост изпъкваше на фона на тъмната материя. Роклята имаше много дълбоко деколте — разрез от врата до пъпа, което разкрива доста, но въпреки това не беше неприлично. Горната част беше обшита с хиляди кристали „Сваровски“, които блещукаха върху тъмния плат като звезди в нощно небе. Роклята беше фантастична, приковаваща вниманието; рокля, която можеше да превърне начинаеща актриса в кинозвезда, подобно на прословутата рокля на Елизабет Хърли с безопасните игли, дело на „Версаче“.

— Харесва ми — кимна Блис.

Двете се огледаха в огледалото. Тя се извисяваше над Мими с лъскавите си тънки токчета.

Изведнъж Мими реши, че изглежда съвсем невзрачна със своите бледорозови розички до страхотната секси рокля на Блис. Усмивката й съвсем изчезна, когато Блис затанцува из стаята.

— Само изглежда тежка — каза тя. — Всъщност е много лека.

— Направена е от венецианска коприна, една от най-хубавите в света — обясни агентката. — Десет белгийски монахини са ослепели, докато я направят — пошегува се тя. — Е, момичета? Мисля, че сме готови.

Мими поклати глава. Нямаше начин да допусне Блис да й открадне почетното място. Това щеше да бъде нейната вечер. Беше си наумила да е най-красивото момиче на бала, с което никоя не можеше да се сравнява. Това обаче нямаше как да стане, ако оставеше Блис да я засенчи с тази разкошна рокля.

Идеята да дойдат в „Диор“ беше нейна, но сега се налагаше да измисли план Б. Няма да се задоволи с рокля от ревютата. Ще й трябва специално ушита за нея рокля от големия майстор. „Баленсиага“.

Тръгнаха си от „Диор“ и отидоха да обядват във „Фред“ — ресторанта, разположен на последния етаж на „Барнис“ отсреща. Сервитьорката веднага ги настани в удобно четириместно сепаре близо до прозореца, където шик тълпата можеше да ги види. Мими позна Бранън Фрост, синьокръвна, главна редакторка на списание „Шик“, която седеше на съседната маса заедно с четиринайсетгодишната си дъщеря Уилоу, първокурсничка в „Дюшен“.

Блис сияеше от щастие и продължаваше да говори за роклята си.

— Да, наистина. Стоеше ти страхотно — каза Мими с равен тон и крива усмивка.

Блис отпи глътка вода, за да прикрие разочарованието си. По изражението на Мими разбра, че разговорът за роклята вече е приключил.

— А пък твоята е направо по-ра-зи-тел-на. Розовото определено е твоят цвят.

— Не знам — сви рамене Мими. — Мисля, че ще си потърся нещо друго. „Диор“ са малко кичозни, не мислиш ли? De trop, както казват. Малко се изхвърлят. Но, разбира се, ако ти търсиш такъв тип рокля, е страхотно — каза тя снизходително, докато разлистваше менюто, подвързано в кожа.

— А ти откъде мислиш да си вземеш рокля? — попита Блис, внимавайки да не се опари на отровните филизи, които Мими пускаше.

Беше наясно, че роклята й стои страхотно и Мими ревнува. Последния път, когато ходиха заедно да пазаруват, и двете харесаха едно страхотно палто от кожа на агънце в „Интермикс“, много модерен бутик в центъра. Мими позволи на Блис да купи палтото, но едва след като обясни как не понася да се носят кожи.

— Но нищо, вземи го. Знам, че има много хора, които не се интересуват от страданията на малките животинки.

В крайна сметка Блис го купи, но така и не го бе облякла. Едно на нула за Мими.

Вещицата беше позеленяла от завист. Бях страхотна с тази рокля, помисли си Блис, а после изведнъж се засрами. Дали Мими наистина ревнуваше? За какво изобщо би могла да ревнува красавицата Мими Форс? Животът й беше съвършен. Може би Блис преувеличаваше за реакцията й. Може би Мими имаше право и роклята наистина беше твърде натруфена. Дали да я облече? Може би не трябваше. Само да имаше кой да дойде с нея в ателието, някой като Скайлър, който щеше да й каже честно какво мисли. Скайлър изобщо не осъзнаваше колко е красива, вечно се криеше под няколко пласта чувалести дрехи.

— Нямам представа откъде ще си намеря рокля за бала — каза Мими безгрижно. — Но все ще изникне нещо.

Нямаше никакво намерение да показва жокера си този път. Бог да й е на помощ, ако и Блис реши да се обърне към „Баленсиага“ за бална рокля.

Сервитьорът дойде и взе поръчките им — две пържоли алангле.

— Кървави — усмихна се Мими и показа малко от вампирските си зъби.

Сервитьорът премигна.

— Сурови — усмихна се Блис, но без да се шегува, и му подаде менюто.

Мими отпи глътка вода и огледа посетителите на ресторанта, за да види дали е привлякла вниманието. Да. Няколко жени, туристки, ако се съди по жилетките им в пастелни тонове и рошавите ластички за коса от миналия век. Говореха за нея.

„Това е Мими Форс. Сещате ли се за «Форс нюз»? Баща й е милиардер. Имаше статия за нея в последния брой на списание «Стил». Тя е нещо като новата Парис Хилтън.“

— Да оставим роклята. По-важно е кавалерът — заяви Мими.

— Кавалерът ли? — възкликна учудено Блис. — Не знаех, че трябва и кавалер.

— Естествено, че ти трябва — засмя се Мими. — Това е бал все пак.

— Ти с кого ще бъдеш?

— С Джак, разбира се — отвърна Мими, сякаш това беше най-нормалното нещо на света.

— С брат си? — попита Блис шокирано. — Ама че… ненормално.

— Това е семейна традиция — тросна се Мими. — Близнаците винаги ходят на балове като двойка. Освен това не е като да…

— Като какво?

Мими се канеше да каже „Не е като да ми е истински брат“, но не беше нито времето, нито мястото да й обяснява сложните и оплетени взаимоотношения на безсмъртната им любов. Блис и без това нямаше да разбере. Тя още не беше възвърнала всичките си спомени.

— Нищо — отвърна Мими. — О, струва ми се, че това тук още диша — каза тя, след като им донесоха пържолите.

После се усмихна сладко и разряза парчето месо, от което потече кръв върху чисто бялата чиния.

Кавалер, помисли си Блис. Кавалер за Бала на Четиристотинте. Едно-единствено момче искаше тя за кавалер.

— Ами ти? Може би трябва да поканиш Джейми Кип — предложи Мими. — Много е готин и е свободен.

Всъщност Джейми Кип си имаше приятелка, но тя не беше синьокръвна, така че според Мими не се броеше.

— Виж, Мими, трябва да ти кажа нещо — прошепна Блис.

Не беше възнамерявала да споделя това с Мими, но повече не можеше да таи мислите и надеждите си в себе си. Особено когато говореха за момчета.

— Казвай — отвърна Мими и вдигна многозначително вежди.

— Мисля, че Дилън е жив.

Блис разказа почти на един дъх как се беше събудила миг преди да се удави в езерото, спасена от някакво момче. Момче, чието лице тя така и не видя, но гласът му й беше безкрайно познат.

Мими я погледна със съжаление. От баща си беше научила цялата история. Дилън бил нападнат и убит от среброкръвен. Нямало никаква надежда да е оцелял. Не открили тялото му, но показанията на Блис пред Комитета не оставяха никакви съмнения.

— Блис, миличка, много е сладко да смяташ, че този така наречен „спасител“ е Дилън. Но няма начин да е бил той. Знаеш точно толкова добре, колкото и аз, че…

— Че какво?

— Че Дилън е мъртъв.

Думите увиснаха във въздуха между тях.

— И никога няма да се върне, Блис. Никога. — Мими въздъхна и остави ножа и вилицата. — Така че нека да говорим сериозно. Искаш ли да ти уредя кавалер? Мисля, че Джейми Кип е голям сладур.