Мелиса де ла Круз
Маскарад (22)

Глава 19

Името му беше Кингсли Мартин, първокурсник. Сред женската половина в „Дюшен“ цареше единодушие: дори името му беше секси. В мига, в който се появи, сякаш избухна пожар, който обхвана всички момичета. Само за седмица постиженията му станаха легендарни. Вече го бяха поискали в училищните отбори по лакрос, футбол и гребане. В академично отношение също се оказа първенец. Беше ударил в земята свадливия учител по английски с есето си за „Ад“ на Данте, озаглавено „Мак гА-Дост“, където сравняваше кръговете на пъкъла с известни заведения за бързо хранене. По математика реши една много сложна задача за отрицателно време.

Естествено, никак не пречеше и фактът, че е толкова привлекателен — на момичетата им се разтреперваха коленете. Притежаваше онзи тип хубост, която съчетаваше холивудския блясък с европейската изтънченост и дяволито излъчване. С него щеше да е забавно.

И така звездата на Джак Форс залезе — него момичетата познаваха още от детската градина. Кингсли обаче беше нова, свежа и мистериозна алтернатива.

Мими разказваше на Блис клюката, докато двете си оправяха грима в женската тоалетна след обяда.

— Синьокръвен е — заяви Мими и нацупи устни, за да си нанесе гланц.

— А стига, бе — отвърна Блис.

Естествено, че беше вампир. Разбра го в мига, в който го видя. Не беше срещала друг да парадира толкова със синята си кръв. Само дето не си бе показал вампирските зъби пред цялото училище.

— Запознах се с него на бала — каза Мими. — Семейството му наскоро се е преместило от Лондон. Той обаче е живял къде ли не — в Хонконг, Ню Йорк, Кейптаун. Някакви благородници са, защото и той има титла, но не я използва.

— Трябва ли да му се покланяме? — пошегува се Блис.

Мими се намръщи.

— Не е смешно — намръщи се Мими. — Те са някакви големи клечки. Притежават много земи, близки са с кралицата и разни такива.

Блис се сдържа да не направи физиономия. Мими беше толкова вманиачена в снобизма си, че понякога можеше да помрачи цялото веселие.

Тъкмо излязоха от тоалетните, и се натъкнаха право на обекта на разговора си. Кингсли излизаше от мъжката и носеше дебела книга с кожена подвързия. Изглеждаше предизвикателен и с някакъв порочен чар. Очите му заиграха, щом ги видя.

— Дами — каза той и се поклони.

Мими се подсмихна.

— Тъкмо си говорехме за теб.

— Само хубави неща, надявам се — отвърна той, гледайки право към Блис.

— Това е приятелката ми Блис. Баща й е сенатор — каза Мими и сръга Блис с лакът в ребрата.

— Знам — отвърна Кингсли и се усмихна.

Блис положи всички усилия да запази самообладание. Като я гледаше по този начин, имаше чувството, че стои пред него чисто гола.

Вторият звънец би, което значеше, че имат пет минути да се върнат по стаите.

— Трябва да тръгваме. Корган е изкуфял, но може да бъде голям гадняр — каза Мими и се запъти към стълбището.

— О, просто му затвори устата — отвърна Кингсли. — Не знаеш ли как?

— За какво говориш? — попита Блис.

— За контрол над съзнанието — отвърна Мими и се засмя нервно. — Шегобиец такъв, знаеш, че нямаме право да го използваме. Кодексът не позволява. Ако Старейшините разберат…

Синьокръвните нямаха право да използват или да демонстрират силите си, докато не навършат пълнолетие. А дори и тогава Кодексът на вампирите беше категоричен — хората не бяха играчки. Те трябваше да бъдат уважавани. От синьокръвните се очакваше да носят красота, светлина и мир на света, а не да използват силите си, за да господстват и властват.

— Старейшини-марейшини — каза Кингсли подигравателно и махна с ръка. — Те никога не знаят какво става. Или още вярваш, че могат да ти четат мислите?

— Ама че си забавен. Ще говорим по-късно — заяви Мими и тръгна.

— И аз трябва да вървя — каза нервно Блис.

— Почакай.

Тя вдигна вежди въпросително.

— Избягваш ме.

Прозвуча не като обвинение, а като констатация. Кингсли премести дебелата книга в другата си ръка. Блис й хвърли бърз поглед — приличаше на книгите от Хранилището, в които с Оливър търсеха информация за Кроатан.

— За какво говориш, та ние едва се познаваме.

— Толкова бързо ли забрави?

— Какво да забравя?

Той я изгледа преценяващо от новите й маркови обувки тип балерина до прическата с кичури.

— Много ми хареса в зелената рокля. И колието, естествено — перфектен завършек. Но май повече ми хареса мокра и подгизнала. Безпомощна.

— Ти си момчето от парка — ахна Блис.

Момчето, което я бе спасило, бе Кингсли, а не Дилън. Но как бе възможно? Това значеше, че Дилън е мъртъв, помисли си с болка тя.

— Беше много красива в ролята на Дамата от езерото — каза Кингсли.

Умът й препускаше. Значи на афтърпартито е танцувала с Кингсли. Той е бил момчето с маската на Пиеро.

— Какво се е случило с Дилън? — прошепна Блис със страх в сърцето.

Беше толкова сигурна, че Дилън е жив. Но щом той не я е спасил в езерото, нито е танцувал с нея на афтърпартито, значи… трябваше да приеме истината. Беше се вкопчила в една мечта. Той си бе отишъл завинаги, нямаше повече да го види.

— Кой е Дилън?

— Няма значение — отвърна Блис, докато се опитваше да възприеме новата информация. — Тогава какво имаше предвид в нощта на партито, когато каза, че не си отсъствал дълго? Познаваме ли се?

— О, извинявай — каза той със сериозно изражение. — Явно избързвам. Все още не знаеш кой съм. Наистина съжалявам. Мислех си, че си ме познала, когато танцувахме. Явно съм се объркал.

— Кой си ти?

Кингсли доближи устни до ухото й и прошепна:

— Аз съм същият като теб.

Последният звънец би.

Кингсли многозначително размърда вежди и се усмихна.

— Доскоро, Блис.

Коленете й се разтрепериха и тя се облегна на стената. Сърцето й биеше лудо. Беше застанал толкова близо до нея, че още усещаше дъха му върху бузата си. Кой беше той всъщност? За какво говореше? И дали някога ще разбере какво се е случило с Дилън?