Мелиса де ла Круз
Маскарад (44)

Глава 37

Пушекът беше задушлив. Тъмен виолетов дим с лека миризма на сяра и киселина. Скайлър отвори очи и усети, че й люти. Не плачеше, но по бузите й се стичаха сълзи. Нещо се беше случило… някаква експлозия… сякаш Вселената се разцепи. Тя се огледа: в Хранилището цареше пълна бъркотия — имаше съборени лавици, навсякъде беше осеяно с листове хартия, сякаш бе паднала бомба. От тавана се бе посипала мазилка, всичко беше в прахоляк, гипс, счупени стъкла и парченца дървесина.

— Джак! Джак, къде си? — извика Скайлър, обхваната от паника.

Преди взрива стоеше точно до него, но сега не го виждаше. Усети, че в очите й се стича кръв, и попипа темето си. Нещо я беше порязало, но раната не беше дълбока. Дланите й също бяха издраскани до кръв, дънките й — скъсани, но за щастие, други по-сериозни наранявания нямаше.

Някой се закашля и Скайлър запълзя по посока на звука. Джак лежеше замаян под едно бюро.

— Всичко е наред, добре съм — каза той, докато се мъчеше да се изправи и бършеше очите си. — Какво, по дяволите, стана?

— Не знам — отвърна закашляно Скайлър, закрила устата и носа си с ръка.

— Джак! Добре ли си? Чуваш ли ме, Джак?

Обезумелият глас на Мими се чуваше от малка ниша, която водеше към подземието. Тя се показа иззад ъгъла, замаяна, но невредима.

— Тук съм.

— О, слава богу! Така се притесних! — възкликна тя и се хвърли ридаеща в ръцете му. — Помислих… помислих, че…

— Всичко е наред, добре съм — утешаваше я Джак, галейки нежно косата й.

Скайлър се дръпна малко назад, за да не ги притеснява. Обзе я смесица от ревност, съжаление и неудобство, че е станала свидетел на близостта им.

Изпод една съборена лавица се чу стенание.

— Помощ! — извика сподавен глас. — Помощ!

Джак, Мими и Скайлър хукнаха нататък и заедно вдигнаха тежката лавица от момчето.

Кингсли им благодари.

— Мамка му, какво беше това?

Навсякъде около тях библиотекари и членове на Комитета се изправяха изпод развалините и проверяваха дали приятелите им са живи. Всичко бе обгърнато в пушек и трудно се виждаше.

— Насам! — извика познат глас.

Скайлър остави Джак и Мими и хукна към Оливър, който бе коленичил до един ранен библиотекар. Имаше рана на брадичката и синина на челото и целият беше покрит с мазилка и прахоляк.

— Жив си, слава богу! — възкликна тя.

— Скайлър! Какво правиш тук?

— Търсих те.

Той кимна рязко.

— Хайде, помогни ми!

Ренфийлд, един своенравен библиотекар, беше затиснат от прекатурила се копирна машина и охкаше. Експлозията го беше блъснала в стената и от удара ребрата му се бяха счупили.

Сложиха го да легне на земята и обещаха да пратят помощ възможно най-скоро.

Огледаха се за други пострадали, но като че ли всички бяха оцелели. Повечето имаха по някоя и друга драскотина, но като цяло бяха невредими. Оливър видя едно момиче със счупена ръка и скъса ръкава на ризата си, за да я превърже.

Докато проверяваше за други ранени, Скайлър се натъкна на проснато женско тяло, затрупано от прахоляк и мазилка. Обърна го и извика.

— Блис! О, боже! Блис!

Под брадичката й се виждаха две дупчици, от които по врата й се стичаше лепкава, синя кръв.

— ВСИЧКИ ДА ОСТАНАТ НА МЯСТО! — заповяда силен глас и тълпата замръзна.

Скайлър притискаше треперещата си ръка към врата на Блис, за да спре кървенето. О, Блис…

Щом виолетовият пушек се разнесе, Чарлс Форс и Форсайт Люелин застанаха до нея с високо вдигнати блестящи мечове.

Чарлс коленичи до Блис и сложи ръка на главата й.

— Поне тя е жива.

Как така „поне“, зачуди се Скайлър. Изведнъж от другата страна на стаята се чу писък и тя разбра. На входа на квартирата на Конклава, просната на стъпалата, лежеше Присила Дюпон, председателката на Съвета.

Насред локва кръв.