Мелиса де ла Круз
Маскарад (15)

Глава 13

Имението на ван Алън на ъгъла на 101-ва улица и „Ривърсайд“ някога е било една от най-просторните и величествени къщи в цял Ню Йорк. Безброй поколения от семейството бяха канили тук президенти, чуждестранни пратеници, нобелови лауреати, както и холивудски звезди и бохеми — артисти, писатели и всякакви подобни. Сега обаче къщата се бе превърнала в сянка на някогашното си величие. По стените имаше графити, покривът течеше, мазилката беше напукана, понеже семейството от години не можеше да си позволи ремонт.

Скайлър замъкна куфара си по стълбите и звънна на вратата. Отвори й Хети, вярната прислужница на баба й.

Дневната беше все така мрачна и покрита, както я беше оставила. Години наред Скайлър и Корделия бяха живели само в една четвърт от стаите — кухня, трапезария и две спални. Всички останали стаи бяха заключени и не се използваха, което Скайлър отдаваше на бедността. Баба й държеше почти цялата мебелировка на къщата покрита, завесите на прозорците бяха спуснати, а някои крила на къщата бяха затворени. Имението приличаше на прашасал стар музей, пълен с антики и скъпи предмети на изкуството, държани под ключ.

Скайлър тръгна към стаята си, където Бюти я поздрави звучно с весел лай. Едва тогава тя се почувства у дома си.

Сега единственият проблем беше да реши какво да облече. От поканата се разбираше, че събитието е много официално и дамите трябва да са с вечерни рокли. Скайлър си спомняше смътно как Корделия се приготвя за годишния бал, сменяйки няколко строги официални рокли на Оскар де ла Рента и ръкавици до лактите. Сигурно щеше да намери нещо подходящо в гардероба на Корделия.

Тръгна към спалнята на баба си. Не беше влизала вътре от онази съдбовна нощ. Страхуваше се, още бе пресен споменът как я намери да лежи на пода в локва кръв. Успокояваше я мисълта, че все пак Корделия оцеля след нападението. Скайлър успя да събере достатъчно кръв, която занесе в медицинския център, където щяха да я съхраняват до следващия цикъл. Един ден Корделия щеше да се завърне. Не бе мъртва. Не бе погълната от среброкръвен.

— Търсите ли нещо, г-це Скайлър? — попита Хети, която подаде глава на вратата.

Скайлър стоеше с ръце на кръста пред гардероба на баба си.

— Трябва ми рокля за бала довечера, Хети.

— Г-жа Корделия има много рокли.

— Така е.

Скайлър се намръщи, извади няколко закачалки и заоглежда преценяващо роклите по тях. Бяха прекалено старомодни, с големи буфан ръкави и волани на талията.

— Мисля, че тези просто не стават.

— Г-ца Алегра също имаше рокли — каза Хети.

— Майка ми ли? Още ли са тук роклите й?

— Да, в стаята й на третия етаж.

Майка й бе израснала в същата къща и на Скайлър за пореден път й се прииска тя да беше тук, за да й помогне с тази дилема. Хети я поведе към една стая на горния етаж в дъното на коридора.

Сърцето на Скайлър биеше от нервност и вълнение.

— Жалко за г-жа Алегра — започна Хети. — Стаята е в същия вид, както когато беше на осемнайсет и се омъжи за баща ви.

Стаята беше в безупречен вид. Скайлър с изненада забеляза, че нямаше нито паяжини, нито прах. Беше очаквала едва ли не нещо като крипта, но стаята се оказа светла и ведра, с гладка ленена покривка на леглото и надиплени бели пердета на прозорците.

— Г-жа Корделия настояваше да поддържаме стаята, в случай че майка ви се събуди.

Скайлър се доближи до гардероба в средата и го отвори. Извади една закачалка, на която висеше риза с надпис „Валентино“, 1989.

— Сигурна ли си, че е имала бални рокли?

— Да. На шестнайсетия й рожден ден беше представянето й пред обществото на Бала на Четиристотинте. Роклята бе изработена от „Шанел“. Сигурно още е тук.

Скайлър нетърпеливо прегледа всички закачалки. Най-после в края на редицата намери черен калъф за дрехи с избродирано лого на „Шанел“. Постави го на леглото и внимателно разкопча ципа.

— О! — възкликна тя.

Извади внимателно роклята и застана под светлината на лампата. Дрехата бе златиста с корсет без презрамки и разкроена пола с безброй дипли.

Притисна я към себе си. Щеше да й стане, знаеше го.

Когато Скайлър влезе в балната зала в хотел „Сейнт Реджис“, всички гости замръзнаха и впериха поглед в нея. Тя стоеше на прага, озарена от светлината на прожектора, без да знае къде да отиде. От тълпата се чуха няколко ахвания.

Джак Форс не можеше да откъсне очи от нея.

И той като останалите за миг бе повярвал, че Габриела, Алегра ван Алън, се е завърнала сред тях.