Мелиса де ла Круз
Маскарад (47)

Глава 40

Скайлър си миеше зъбите, когато телефонът звънна. Изплакна си устата, избърса си набързо лицето и хукна да се обади. Беше рано сутринта и тя се приготвяше за училище.

— Казвай.

— Така ли се вдига телефона?

— О, Блис. Здравей. Извинявай, помислих, че е Оливър. Той винаги се обажда сутрин.

— Е, съжалявам, че те разочаровах.

— Не, няма нищо. Как си?

Скайлър се канеше да посети Блис в клиниката, но последните няколко дни бяха много напрегнати: трябваше да ходи на училище, да прави упражнения с Лорънс следобед, а и дядо й се готвеше за битката на живота си. Белият вот беше свикан и скоро щеше да има избори.

— По-добре съм — отвърна Блис. — Ти… знаеш какво ми се случи, нали?

— Да. Дядо ми каза, че е бил среброкръвен, но ти си се спасила.

Блис разказа на Скайлър за теста, как е отворила съзнанието си за Нан Кътлър и за знаците на врата, които бяха изчезнали.

— Същото се случи и с мен — обясни Скайлър. — Помниш ли как ме нападнаха в нощта след фотосесията?

— Да.

— Той ме ухапа, но белезите изчезнаха. И после не си спомнях нищо.

— Тя поиска да види и задната част на врата ми. Не ти ли се струва странно?

Скайлър кимна, макар че Блис нямаше как да я види.

— Всъщност това е някакъв друг тест, за който дядо ми спомена. Нан дойде тук, за да провери и мен.

— Наистина ли? Значи не съм само аз?

— Не, разбира се. Провериха всеки, който е бил там в онази нощ.

— Супер.

— Е, какво има?

— Виж, разбрах нещо от баща ми. Нали от Комитета непрекъснато повтаряха, че нямало такова нещо като среброкръвни?

— Аха.

— Май са си променили мнението.

— И аз така чух — отвърна Скайлър.

Лорънс й беше разказал за настроенията в Конклава. Сега, след като жертва бе станал възрастен вампир, членовете бяха на ръба на бунта. Налагаше се да приемат, че среброкръвните са реалност, и то зловеща.

— Както и да е, баща ми каза, че сигурно той е един от нас — някой от старо известно семейство.

— И Корделия винаги така казваше.

— Може да ти се стори налудничаво, но мисля, че знам кой го е направил.

— Кое?

— Кой прикрива среброкръвния — каза Блис. — Мисля, че Кингсли има нещо общо с това.

Блис разказа на Скайлър подозренията си, как те съвпадат с наученото от баща й — подчертания интерес към Черната магия, странната книга, която Кингсли винаги чете, фактът, че е така добре запознат с историята на среброкръвните и митовете за тях.

Скайлър подсвирна.

— Не знам… наистина звучи подозрително, но не мислиш ли, че прибързваш със заключенията?

— Възможно е, но ще бъда затворена тук поне още седмица. Дали вие с Оливър можете да го проучите?

Няколко дни по-късно Скайлър и Оливър откриха някои много интересни факти за новото момче. Хранилището беше приведено в ред (факторът Велокс много им помогна). Всички отломки бяха разчистени и нищо не издаваше какво се бе случило, освен една съвсем тънка пукнатина в мраморния под. Когато си го наумяха, вампирите можеха да направят поразителни неща.

Предвид връзките на Оливър и възможностите на компютърните технологии не беше особено трудно да открият следите на Кингсли.

Скайлър се обади на Блис в болницата, за да й разкаже какво са открили.

— Семейство Мартин са пристигнали в Ню Йорк същия ден, в който изчезна Дилън. Разбрахме, че Кингсли е прекарал лятната ваканция в „Хочкинс“, където е било убито онова момиче. После е прекарал седмица на гости у приятел. Там също имаше нещастен случай точно преди началото на учебната година. Бил е в Ню Йорк и в „Блок 122“ в нощта, когато умря Аги. Присъствал е и на партито, на което откриха тялото на Лендън Шлезингер.

— Знаех си! — възкликна Блис.

— Има и още. Кингсли е бил последният посетител на Самър Еймъри. Оливър каза, че според слуховете даже са били гаджета. Това значи, че е бил на всяко от местопрестъпленията. И все пак може да е съвпадение. Много синьокръвни прекарват лятната ваканция в „Хочкинс“, ходят в „Блок 122“ и познават Лендън Шлезингер. А Самър Еймъри излизаше с кого ли не. Сигурна съм, че ако се постараем, ще намерим поне още няколко души, които са били на всички тези места.

— Не, той трябва да е. Знам го — заяви Блис разпалено.

— Ще кажеш ли на баща си?

— Не съм сигурна. Той е нещо като съветник на семейство Мартин. Имам предвид, че…

— Аз ще кажа на Лорънс — заяви Скайлър. — Той знае какво да направи.

На вечеря Скайлър сподели с Лорънс какво са открили, но дядо й почти не вдигна глава от пържолата си.

— Интересно — каза той разсеяно.

— Интересно? Само това ли ще кажеш? Не мислиш ли, че може да сме на прав път?

Лорънс бавно отпи от виното.

— Възможно е.

Това беше всичко, което той каза по темата; до края на вечерта Скайлър не можа да изкопчи нищо друго.