Мелиса де ла Круз
Маскарад (43)

Глава 36

В една скрита ниша дълбоко под Хранилището на историята Мими откри стара книга с кожена подвързия — същата, която баща й беше конфискувал преди няколко седмици. Въпреки че я пазеха под ключ, Мими просто трябваше да открие кой точно ключ да използва. Стана с минимално усилие. Хората, които работеха в библиотеката, далеч не можеха да се сравняват с един разгневен вампир.

Книгата беше отворена на последната, черната страница, където буквите бяха изписани в блестящо синьо — същия цвят като кръвта във вените на Мими.

Кингсли Мартин стоеше до нея и двамата четяха на светлината на дълга тънка свещ. Около тях се простираха безкрайни редици от лавици с книги, потънали в тишина и непрогледен мрак.

В Хранилището се пазеха приблизително десет милиона тома. Това беше най-голямата библиотека в света, етажерките стигаха дълбоко под Манхатън, на няколко етажа под тротоарите. Всъщност никой не знаеше докъде точно слизаше старият разнебитен асансьор с решетка.

Бяха решили да изпробват заклинанието на първия подземен етаж. В книгата пишеше да изберат място с „първична сила“ и Кингсли предложи главната квартира на синьокръвните.

— Тук пише, че само някой с подобна нагласа може да го призове — каза Мими, четейки указанията.

— Това значи, че и то трябва да иска същото, което и ти. Само тогава ще изпълни желанието ти.

— Добре.

— Първо трябва да привлечеш жертвата си — каза Кингсли.

Мими нарисува петоъгълник около тях двамата.

— Мрачни принце на среброкръвните, чуй моя зов. Аз, Азраел, те призовавам да доведеш моя враг — нареди Мими с висок и ясен глас.

На най-горния етаж на Хранилището Скайлър ван Алън влезе в главната читалня, за да търси Оливър. След като прекара час в хотелската стая, реши, че не може просто да седи или да чака Оливър да се успокои. Трябваше да го намери и да му се извини. Не беше редно да иска онова от Оливър, сега го разбираше. Бе твърде много, а сега трябваше да помоли за прошка.

Обикновено приятелят й прекарваше събота и неделя вечер в Хранилището, затова тя отиде да го търси именно там, след като не отговаряше на обажданията и съобщенията й.

Блис Люелин седеше на едно протъркано канапе близо до рецепцията.

— Здравей — каза Скайлър. — Виждала ли си Оливър?

Блис кимна.

— Мисля, че е там вътре. Дойде преди няколко минути.

— Супер.

След случката в Монсерат Блис се чувстваше неудобно в компанията на Скайлър.

— Аз… ъъ, чакам Кингсли. Той поиска да се срещнем тук.

Скайлър кимна, макар да не й бе до обяснения. Остави я и бързо отиде да търси приятеля си.

Хранилището беше претъпкано като за събота вечер. Почти всички места бяха заети. Библиотекарите каталогизираха книгите по рафтовете, а някои от старшите членове на Комитета тъкмо влизаха за седмичната си среща. Скайлър забеляза елегантния силует на председателката Присила Дюпон, която разговаряше оживено с един от членовете на Конклава. Двамата влязоха в малка конферентна зала. Джак Форс четеше, седнал на обичайното си място до камината.

Светлината на свещта проблесна в петоъгълника и Мими получи видение от горния етаж на Хранилището. Да, точно както заклинанието бе предвещало. Скайлър ван Алън беше там, в средата на читалнята.

Беше привлякла жертвата си на мястото.

Мими се зарадва. Получи се. Щеше да се отърве от тази досадна малка хлебарка веднъж завинаги. Естествено, още с влизането си Скайлър се насочи към Джак. Все едно — малко оставаше.

Кингсли подаде на Мими сребърен кинжал.

Само така щеше да проработи: кръв за кръв. Мими протегна дясната си китка. Острието беше хладно на допир. Сърцето й биеше лудо и тя потръпна вътрешно от страх. Въпреки че беше безсмъртна и кръвното приношение нямаше да я нарани, при мисълта какво се кани да направи й прилоша.

Но появата на Скайлър ван Алън й припомни залога. Връзката й. Джак. Абадон. Трябваше да спре това, преди да е станало твърде късно.

— Давам ти своята кръв, о, Принце на Мрака. Чуй моя зов. Унищожи врага ми веднъж завинаги — произнесе Мими тържествено.

— СЕГА! — извика Кингсли.

Мими си пое дълбоко дъх и преряза китката си с кинжала. От вената й бликна кръв, която потече върху свещта. Лумна черен пламък.

Последното нещо, което Блис си спомняше, беше мощна експлозия, която раздра пода на библиотеката и разцепи на две самата земя. Кошмарите й се превърнаха в действителност. Точно пред нея се появи огромна тъмна маса с червени очи и сребърни зеници, която ръмжеше, бореше се, изпълвайки пространството с жуженето на хиляди стършели, агонията на хиляди измъчени души и грозния смях на умопобъркан.

Блис закрещя, без да спира.

После всичко потъна в мрак.