Мелиса де ла Круз
Маскарад (32)

Глава 27

Алегра ван Алън беше будна. Седеше в леглото, дългата й руса коса се спускаше по раменете.

Зелените й очи бяха отворени — големи и блестящи.

С тих, призрачен глас тя прошепна:

— Внимавай, Скайлър, пази се!

Скайлър рязко се събуди. Оказа се в болничната стая на майка си, но не си спомняше да е ходила там. Минаваше полунощ и последният й спомен беше как заспа, четейки книга. Не се сещаше да е напускала стаята си, да е хващала автобуса до 168-ма улица и да е влизала в болницата. Сигурно е вървяла насън или имаше бяло петно в паметта като тези, за които й разказа Блис.

Погледна майка си: Алегра спеше дълбокия си, безмълвен сън. Дали това, което току-що видя, е било реалност? Майка й беше будна и й говореше. Каза й да се пази. Да се пази от какво?

— Мамо — пророни Скайлър и погали Алегра по бузата.

Болката от липсата й никога не я напускаше. Целуна я по челото, угаси светлините и излезе от стаята.

На другия ден Лорънс я покани да вечерят заедно в стария му клуб. Клубът на авантюристите беше елитна организация, основана от синьокръвните в началото на XVIII век за срещи на околосветски пътешественици със сходни интереси и виждания, за да споделят своите проучвания и теории за различни природни и географски феномени. Седалището му беше в една къща на Пето авеню близо до голф клуба и до музея „Метрополитън“ — две организации на синьокръвните, които през последните години трябваше да преминат към по-толерантна политика и да приемат в редиците си и червенокръвни.

Но Клубът на авантюристите все още беше главно вампирска крепост, ако не за друго, то защото хората не се интересуваха толкова от проблемите на околната среда, колкото от социалните, и принадлежността към скучния стар клуб не носеше престиж.

Залата за вечеря беше пълна с членове на най-старите фамилии — Карондолет, Лорийар, Селигман, които като ван Алън имаха бляскаво минало, но не и цветущо финансово настояще.

След като бе посрещнат от разпоредителя, Лорънс тръгна да обикаля залата, за да се поздрави лично с всички присъстващи и да си разменят по някоя дума, преди да седнат със Скайлър на вечеря.

Менюто в клуба не беше променяно от XIX век: морски език, филе миньон и печен заек. Скайлър си поръча първото, а Лорънс второто. Порциите им бяха поднесени под сребърни похлупаци.

— Воала — каза сервитьорът и махна похлупаците едновременно. — Бон апети.

Докато ядеше рибата, Скайлър разказа на Лорънс какво се е случило предната нощ.

— Имах бяло петно в паметта. Не знам как се бях озовала в болницата.

— Бяло петно? Какво бяло петно? — попита Лорънс, дъвчейки.

— Ами изпадаш в безвремие и се събуждаш някъде, без да си спомняш как си се озовал там.

Лорънс остави вилицата.

— Познавам само моментните спомени от предишни животи. Но тогава вампирите винаги са в съзнание.

— Наистина ли?

— Това, което ми описваш, е много необичайно.

— Необичайно?

Скайлър се замисли. На Блис й се случваше непрекъснато, значи не можеше да е необичайно. Тя разказа на дядо си каквото беше научила от Блис.

— Може би при новото поколение вампири има нова генетична черта, която го причинява. Не мисля, че си струва да се тревожим за това, но ако се случи пак, ми кажи. — Той въздъхна и отново остави вилицата. — А сега аз трябва да ги кажа нещо.

Скайлър замръзна: очакваше тази новина със страх още откакто Лорънс се бе върнал.

— Съдът се е съгласил да разгледа молбата на Чарлс за осиновяване. Изслушването ще бъде след месец.