Даниел Кала
Резистентност (68)

67

Уест Честър, Пенсилвания

Свел глава над сключените си ръце, Килбърн седеше на молитвената пейка до Лопес и Коен. Опитваше да се съсредоточи в думите на проповедта, но мислите му бягаха в най-различни посоки. Беше му драго да види множеството, дошло в Третата презвитерианска църква да се сбогува с Елън Хортън, макар че тя бе оставила след себе си само далечни роднини. Приятели, колеги и бивши нейни студенти изпълваха малката църква. От „СептоМед“ бяха изпратили огромен букет свежи цветя, който запълваше подножието на олтара.

Полицията и медиите също бяха добре представени, първите предимно със задача да контролират и ограничат прекаления служебен ентусиазъм на вторите. И двете групи таяха слаба надежда, че Люк Мартино̀ може неочаквано да се появи.

Килбърн знаеше, че това няма да стане.

Осъзнаването на случилото се, което му пречеше да се съсредоточи върху службата, не можеше да се пребори с меланхоличното му настроение. Видът на урната с праха на Елън и нейната снимка, която го гледаше от предната страница на програмата на службата, затягаха ледените пръсти на безвъзвратната загуба около сърцето му.

Когато службата свърши и всички излязоха от църквата, забеляза, че времето най-после се е променило. С тъга си помисли, че облаците, които се събираха от сутринта над главите им, са избрали най-подходящия момент да излеят недрата си. Мушна се под чадъра, приютил Лопес и Коен на църковното стълбище, за да се скрие от поройния дъжд.

В подножието на стълбите ги очакваше Нийл Райлън, подслонил се под чадъра, който държеше със здравата си дясна ръка. Беше наметнат с черен тренчкот, покрил сивия му костюм и гипсираната лява ръка, която придържаше с превръзка. Дясното му око вече се бе отворило, но скулата около него бе покрита с жълто-кафявите петна на отока, разпрострял се от слепоочието до челюстта му. Другото око имаше същия кървясал поглед.

— Това май е по-зле от влагата — каза той с пресилена усмивка и отърси капките дъжд от чадъра си.

— Как си, Нийл? — кимна му Лопес.

— Много погребения се случиха напоследък — сви рамене той.

— Наистина, много — съгласи се Килбърн.

— Някакви вести от Мартино̀? — попита Райлън.

— Нищо ново — отвърна Коен. — Искаш ли да те откараме у дома, Нийл?

— Не мисля, че си в по-добра шофьорска форма от мен — усмихна се той и посочи бинтованата ръка на детектива.

— Аз ще карам — успокои го Килбърн.

— Ед Франклин ни даде кола, за да дойдем на погребението на Елън — каза Лопес.

— Аз живея в покрайнините на Глен Милз, което е доста встрани от пътя ви. Мисля да си взема такси.

— Няма много да ни затрудниш — увери го Килбърн.

— Добре тогава, приемам с удоволствие. Благодаря ви. — Райлън вдигна чадъра си. — У дома имам една бутилка „Чивас“, която мислех да отворя, след като се прибера. Ако искате, можем заедно да поменем Елън. — Той преглътна. — Нея и Вик.

Потеглиха към дома му под заслепяващите струи на дъжда, който се лееше като из ведро и превръщаше шофирането в сериозно изпитание. Килбърн, стараещ се да поддържа равномерна скорост, се бе съсредоточил изцяло върху пътя пред себе си и не обръщаше внимание на неособено съдържателния разговор, поддържан от Коен и Райлън през цялото им пътуване до Глен Милз.

Паркираха пред неголемия, но кокетен дом на Райлън, ограден със спретнато подстриган жив плет. Притичаха под дъжда и се скриха под навеса пред входа, докато домакинът отключваше вратата. Вътре в дома ги очакваше малък, оскъдно мебелиран хол, а зад него — квадратна кухня, обзаведена в стил от петдесетте години, с линолеум на пода и дървени шкафове. Големите прозорци гледаха към миниатюрна вътрешна градинка. Спряха се по средата на кухнята, изчаквайки Райлън, който се отправи към шкафовете.

— Още ли не си оттеглил заявлението си за напускане? — попита Коен.

— „СептоМед“ започна да ми навява прекалено много неприятни спомени — отвърна Райлън, търсейки нещо в отворения долап. — Не бих могъл да се върна там, след… — той се прокашля — … това, което се случи на приятелите ми.

— А какви ще бъдат, според теб, последствията за самата фирма? — запита го Лопес.

— Предполагам, че всичко ще бъде наред — отговори той с уморена усмивка. — Независимо от причините, начинът, по който Мартино̀ е предизвикал епидемията от МРГАС, тя няма да бъде овладяна скоро. И след като „Оралоксин“ е единственото лекарство, което може да се справи с нея, „СептоМед“ ще го произвежда и ще трупа печалби, достатъчни да покрие инвестициите по разработката му.

— Излиза, че Мартино̀ е избавил „СептоМед“ от вероятен фалит, въпреки причинените от него неприятности — печално констатира Килбърн.

— Прекалено висока цена, според мен. — Райлън извади от долапа пред себе си запечатана бутилка уиски „Чивас Регал“.

— Мога ли да ти помогна? — предложи Лопес, приближавайки се към него.

— Да, благодаря. Би ли отворила бутилката, докато аз намеря още няколко чаши? — Той й подаде бутилката и започна да вади със здравата си ръка една по една чаши за хайбол^[1].

— Какво ще правиш оттук нататък, Нийл? — попита Коен.

— Като начало, ще изчакам да се оправи ръката ми. За после не знам. Вероятно ще потърся работа в някоя друга фармацевтична компания. Минават ми идеи да се върна към преподавателска работа в университета. Работата не е толкова добре платена, но е доста по-безопасна, както се оказа — довърши той с крива усмивка.

— А междувременно? — полюбопитства Коен. — Предполагам, че ще получиш някаква премия в пари или акции от „СептоМед“ за успеха на „Оралоксин“.

Без да се обръща, Райлън издърпа едно от чекмеджетата на шкафа пред себе си и мушна ръка вътре.

— Доколкото ми е известно, не дават премии, когато човек сам реши да напусне. Но не мога да се оплаквам, след като цялата история завърши доста по-благоприятно за мен, отколкото за колегите ми.

— Звучи, като че ли си извлякъл полза от една доста кофти ситуация — обади се Килбърн.

— Не е така. Но нали все пак съм жив, за разлика от колегите си. И ако Мартино̀ не успее да се измъкне и да се скрие в някаква екзотична южна държавица…

— Това няма да се случи, Нийл — натъртено го прекъсна Коен.

— Бих искал да имам твоята увереност — отвърна Райлън и извади ръка от чекмеджето. — Копелето умее да се изплъзва.

— Нийл — сряза го детективът. Ръката на Райлън замръзна. Дори Лопес престана да налива четвъртата чаша. — И ти, и аз знаем много добре, че Люк Мартино̀ е мъртъв.