Даниел Кала
Резистентност (16)

15

Портланд, Орегон

Коен влезе в приемната на отдел „Убийства“. Партньорът му Лийч веднага изскочи от кабинета си и го пресрещна.

— Два пъти проверявам пощата си днес — започна той с усмивка, която не прикри раздразнението в гласа му. — Но така и не получих съобщение от теб, че си вземаш свободен ден.

— Бях в болницата — отговори му със спокоен тон Коен, отправил се към своя кабинет.

— Мамка му! Цял ден се опитвам да се свържа с теб! — възмутено продължи Лийч.

Коен се спря:

— Извинявай. Наложи се да изключа мобилния си телефон, докато бях в болницата.

— Искаш да ми кажеш, че си прекарал целия ден в болницата с онази Каръл, която прибрахме от улицата?

Коен не отговори.

— Слушай, не искам да ти се бъркам или нещо подобно. Нито пък да те осъждам… Но се опасявам, че най-новата ти връзка крие потенциални проблеми. — Той замълча, но Коен не се остави да го подведе. — Не говоря за това, че живее в контейнер за боклук и се нуждае от кокаин и хероин за сто долара на ден. Това са подробности, които не биха могли да ви попречат. — Гласът му придоби приглушена съзаклятническа интонация. — Но, Сет, страх ме е, че Каръл не е еврейка.

— Тя е мъртва — произнесе безизразно Коен. Поклати глава и закрачи към кабинета, затваряйки вратата след себе си. Дори не бе успял да седне зад бюрото си, когато Лийч нахлу в стаята му.

— За какво говориш? — Сбърчена в гримаса, кръглата физиономия на Лийч го гледаше от другата страна на бюрото му. — Мъртва? Та ти я заведе в болницата тази сутрин и й нямаше нищо, освен възпалената ръка!

— Септичен шок — отвърна Коен и присви рамене.

— Което значи какво?

— Изглежда е получила страхотна инфекция на кръвта.

— И как се случи? — запита вече по-спокойно Лийч.

Коен му разказа преживяванията си в спешното отделение на болницата, без да споменава интимните подробности, които Каръл бе споделила с него.

— И ти остана с нея до края? Защо?

— Не знам. Беше толкова самотна. — Не можеше да му каже за последния й треперещ зов „Моля те, не ме изоставяй“. Думите го бяха поразили право в сърцето. Майка му бе отправила същите думи към него и баща му, преди да изпадне в предсмъртна кома.

Насили се да прогони тъжните спомени и продължи невъзмутимо:

— Сложиха я в реанимацията. Включиха й система за изкуствено дишане и я накачулиха с венозни системи. Бориха се няколко часа. Сърцето й спря, когато се готвеха да я преместят в интензивното отделение.

— Кофти — пророни Лийч. — Съжалявам.

Партньорът му пак сви рамене, за да прикрие неочаквано силното си усещане за загуба. Лийч придърпа стол и седна пред бюрото му. Прекараха няколко минути в мълчание.

Коен прочисти гърлото си и наруши мълчанието:

— Ще трябва да се захванем с разследване на убийството на Джими и Фризера.

— Няма да е зле. — По лицето на Лийч пробяга дяволита усмивка. — Иначе ще се чудя какво да правя с наградата, която съм приготвил за убиеца.

Коен се подсмихна.

— Ром, не намираш ли целия този сценарий с Каръл и двете жертви за малко странен?

— Мислиш, че онзи, който е дал безплатните наркотици на Каръл, може да е пречукал Джими и Фризера? — отвърна замислено Лийч, като барабанеше с пръсти по бюрото.

— Точно така.

— Не сме сигурни, че е същият тип. Може да е съвпадение. Не искам да говоря лошо за мъртвите, но е напълно възможно Каръл да ни е баламосвала.

— Защо ще го прави? — запита Коен и се отпусна на облегалката на стола си.

— Не се засягай, Кей Си, ама наркоманите много често ни лъжат просто „ей така“ — щракна с пръсти партньорът му. — Може би е искала да си го върне за годините разправии с ченгета. А може и да е забъркана в кончината на Джими и Фризера и просто да си е покривала задника.

— Да бе — проточи глас Коен. — Сигурно цялата тази история с измършавялата умираща наркоманка е всъщност първокласно прикритие за перфектен убиец?

— Добре де — промърмори Лийч с полуусмивка. — Може би бедната Каръл просто е объркала времето, нали нямаше часовник? Може да се е срещнала с новоизлюпения търговец два часа преди разговора с нашите покойници. И въобще, присъствието на тоя тип в района може да е чисто случайно съвпадение. — Той въздъхна тежко. — Може да се намерят стотици правдоподобни обяснения, които не го свързват с двата трупа.

— Вярно — кимна Коен. — Но нека допуснем за момент, че той е и търговец на наркотици, и убиец.

— Ако ще си играем на игрички от типа „нека допуснем“, предпочитам да се правим на продавач и купувач с малката ми дъщеря — изсумтя партньорът му. — Но щом настояваш, аз ще се нагърбя с ролята на Джими.

— Май напоследък си по-подходящ за ролята на Фризера — подкачи го Коен.

Лийч му показа среден пръст и се засмя.

Коен се вгледа в луминесцентните тръби над главата си. Почука с пръст брадичката си и продължи:

— Какво ли е търсил този, новоизлюпеният, в района?

— Мислех, че вече сме се разбрали за това — въздъхна Лийч. — Работил е. Той е наркодилър.

— А защо тогава е пречукал другите двама дилъри? — Коен погледна косо партньора си.

— Война за територии.

— Добрееее… — проточи глас Коен. — Война за територии, казваш. А защо местопрестъплението изглежда по начин, който нито ти, нито аз някога сме виждали?

— Помниш ли какво каза самият ти? Те просто са били надхитрени от превъзхождащ ги противник, ако използвам правилно тези изискани колежански думички.

Коен знаеше, че партньорът му се преструва — Лийч решаваше четири-пет пъти седмично голямата кръстословица на „Ню Йорк Таймс“ с мастило — но не му възрази.

— Колкото повече си мисля за позата, в която лежеше Фризера, толкова повече се убеждавам, че той е държал пистолета си в ръка. Мисля, че стрелецът е успял някак си да го изпревари.

— Чакай малко — подскочи в стола си Лийч. — Да не искаш да кажеш, че те са били нападателите?

— Каръл каза, че са разпитвали за него.

— Звучи разумно, бих казал. — Лийч потри чело. — Тия двамата по-скоро биха оставили някой да рита задниците на бабите им, отколкото да допуснат друг дилър на своя територия.

Коен се изправи напред и почука по масата с пръст.

— Ром, точно това ме притеснява най-много. Пришълецът, който ужким се опитва да работи на тяхната територия, е дал мострите на Каръл три дни преди убийството. — За да подчертае думите си, той насочи три пръста към Лийч.

— Но след това не я е потърсил.

— И?

— Що за търговец е това? Дава й безплатна мостра. След три дни я среща отново и, вместо да се опита да й продаде стоката си, изглежда „изненадан“, че я вижда там.

Лийч поклати бавно глава:

— Ако това е вярно — а ние разполагаме само с думите на Каръл — ще ми бъде много трудно да го обясня, признавам.

— Според Каръл, причина за състоянието й е именно мострата, която й е дал новодошлият. Беше сигурна, че в пакетчето е имало нещо повече от ейтбол.

— Чакай малко. — Очите на Лийч се разтвориха. — Да не би да подозираш, че имаме работа с някой луд? Някой луд професионален убиец, който се разхожда наоколо и изтребва наркоманите с отровен ейтбол?

— Просто разсъждавам на глас, Ром — присви рамене Коен.

— Не — поклати глава Лийч. — Не искам да фантазираме. Съжалявам за смъртта на Каръл, но не тя е жертва на убийство, а Джими и Фризера. — Погледна часовника си и се надигна от стола. — Вече е време да си ходим. Утре ще тръгнем да търсим убиеца им. И, ако не е много мръсен, ще му благодарим с топла прегръдка.

— Съгласен съм — отвърна Коен. — Освен за прегръдката. — Той бе твърдо решен да открие човека, застрелял Джими и Фризера. За него неразкритите убийства бяха като трън в задника. Но сега беше много по-любопитен да разбере какво е дал убиецът на Каръл. И защо.