Даниел Кала
Резистентност (46)

45

Сиатъл, Вашингтон

Телефонът на Килбърн звънна точно когато излизаше от болницата „Харбър сентър“. Дръпна се настрани от Лина и Сет и затършува по джобовете си. Долепи апарата до едното си ухо, а другото запуши с ръка, приглушавайки грохота на уличното движение.

— Ехо, д-р Килбърн, помните ли ме? — запита го дрезгавият глас на секретарката му.

— Смътно — усмихна се той. — Не сте ли дамата, която държи бара в моя офис?

— Бих искала да бъда — разсмя се и Луиз. — Как е в Сиатъл?

— Криво-ляво. А как са нещата във Ванкувър?

— Няма нищо спешно — въздъхна тя. — Имаме няколко нови случая, някои от които са прихванали заразата извън болницата. Всички говорят само за новия микроб. И са много уплашени, докторе.

Макар че думите й не го изненадаха, Килбърн се притесни: Луиз беше всичко друго, но не и паникьор.

— Мисля, че много скоро ще можем да им помогнем.

— Сигурен ли сте?

— Задръж за малко. — Той покри с ръка микрофона и викна към колегите си: — Лина, Сет, тръгвайте. Аз ще ви настигна. — После отново допря апарата до ухото си и разказа на Луиз за обнадеждаващите резултати, получени в Сиатъл след лечението с „Оралоксин“.

— Ха! Били сте прав през всичкото време! — възкликна тържествуващо тя. — Това обяснява нещата.

— Кои неща?

— Любезните позвънявания от „Свети Майкъл“.

— Възстановили са ми правата?

— Точно така. Д-р Тийл се обади поне три пъти и изпрати куп писма по факса. — Тя изсумтя. — Ако този сухар с колосаната риза беше намерил начин да ни прати по факса и ключ от болницата, машината тук щеше да бълва парченца метал.

— Не се стягай, Луиз, той направи това, което беше длъжен — засмя се Килбърн. — Някой друг да ме е търсил?

— Всички ви търсят. Очаквам утре да видя физиономията ви на картонените кутии с мляко в супера.

— Кира обаждала ли се е?

— Само веднъж. — Преди да успее да я попита, Луиз добави: — Не се безпокойте. Звучеше съвсем добре, докторе. Гледала е всички новинарски емисии и се притесняваше за вас.

Почувства дълбоко облекчение. Сигурен беше, че Луиз не го е излъгала и че Кира наистина не е пила.

— Кой друг се е обаждал?

— Момент да видя. — Килбърн чу шумоленето на разлиствания бележник. — Един куп молби за помощ от местни доктори. Няколко обаждания от Атланта и Женева, които не изглеждаха чак толкова спешни, че да ви безпокоя. Има и едно обаждане от ваша бивша състудентка… — тя прелисти още няколко страници, — някоя си д-р Елън Хортън от Филаделфия. Обади се тази сутрин.

Килбърн мислено се наруга, че не е намерил време да съобщи на Елън резултатите от Сиатъл.

— О, щях да забравя! Имате още едно съобщение. — Луиз никога не забравяше нищо. Явно пазеше най-важното за накрая. — Вчера се обади Мишел.

Образът на Мишел, свита на дивана в джинси и тениска, изникна мъчително ясен пред очите му. Представи си я обгърнала чашата с кафе с две ръце, притиснала с рамо слушалката на телефона до ухото си.

— Каза ли за какво ме търси?

— Не. Каза, че не е спешно и ще ви потърси след някой и друг ден — безцеремонно отвърна Луиз.

Килбърн беше сигурен, че администраторката му е измъкнала много повече от Мишел, но не посмя да попита, притеснен от това, което можеше да научи за новия й начин на живот.

— Благодаря, Луиз. Трябва да затварям и да догоня колегите.

— Хей, д-р Кей, бях ли права за д-р Лопес?

— Горе-долу — уклончиво отговори той.

— И?

— Какво „и“, Луиз? — Усети, че думите му звучат някак отбранително. — Тук се намираме в един малък ад и хич не ми остава време за светски разговори с дамите — довърши той с пресилен смях.

— Е, докторе, винаги има и друга възможност. Пътят от Сиатъл до Ванкувър, ако нямате проблеми с трафика, ще ви отнеме по-малко от три часа.

— Довиждане, Луиз. — Той затвори телефона и махна с ръка към едно от такситата, които чакаха на няколко крачки от главния вход на болницата. Докато се настаняваше на задната седалка, дочу от радиото глас, говорещ на турски или някакъв подобен език.

Младият, ниско подстриган шофьор, го погледна в огледалото за обратно виждане и попита:

— Накъде, сър? — В гласа му прозвуча силен арабски акцент.

Килбърн му даде адреса на офиса на Лопес, пристегна предпазния колан и отново посегна към мобилния телефон. Набра номера на Елън Хортън и зачака. След петото позвъняване очакваше да се включи телефонен секретар и затова бе малко изненадан да чуе гласа на своята приятелка и състудентка.

— Елън, Греъм ти се обажда — рече той.

— Здравей, Греъм — сдържано отвърна тя.

Не можа да се удържи и да не се пошегува:

— Седнала ли си?

— Ммм?

— „Оралоксин“ действа, Елън. Наистина действа! Всичките десет пациенти в Сиатъл показват различна степен на положителна реакция, само след едно денонощие!

— Това е супер — каза тя, но в гласа й нямаше нито изненада, нито ентусиазъм.

— „Оралоксин“ спаси живота на едно малко, десетгодишно момиченце, което беше на прага на смъртта. Елън, твоето лекарство я върна към живот.

— Това е наистина чудесно — отчуждено произнесе Хортън. — Но това лекарство не е само мое. Аз работих с цял екип специалисти.

— Не те разбирам. „Оралоксин“ има ефект, който не си могла дори да сънуваш, а ти не показваш никакъв ентусиазъм. Очаквах да се зарадваш на новините.

От другата страна на линията му отвърна дълго ледено мълчание. Накрая тя уморено промълви:

— Преди два дни почина един мой колега и приятел, Виктор Лешчак, с когото сме работили заедно през последните пет години. Той имаше ключова роля за успеха на проекта „Оралоксин“.

— О, толкова съжалявам — каза Килбърн с искрено съчувствие. — Какво се случи с него?

— Злополука по време на риболов. Коронерът^[1] обяви удавянето за нещастен случай.

Изненадаха го думите, които бе употребила, за да опише случката. Понечи да я попита по-подробно, но дочу странен звук в слушалката — тя плачеше.

— Елън, добре ли си?

— Не, мисля, че не съм.

— Елън, много съжалявам за твоя приятел…

— Не е само Вик — изхлипа тя. — Нищо не е както трябва, Греъм. Вече не знам какво да мисля.

— Почакай малко, Елън. Нищо не разбирам, разкажи ми какво става при теб.

— Ами, от доста време имаме проблеми с „Оралоксин“ — започна Хортън с по-спокоен глас. — Появиха се по време на лабораторните тестове с животни. Трябваше отдавна да сме съобщили на Агенцията. — Притеснението бликаше от думите й. — Когато предадохме лекарството за клинични тестове, не бяхме довършили лабораторните изследвания, но бяхме много притиснати да бързаме, да излезем колкото е възможно по-бързо на пазара…

Килбърн очакваше да обясни какви са били проблемите, но тя замълча.

— Какво не беше наред? — попита той. — Защо не сте били готови за клинични тестове?

— Не е много лесно да се обясни по телефона — запелтечи тя и подсмръкна. — Може би, ако дойдеш във Филаделфия, ще мога да ти разкажа всичко.

— Елън, затънал съм до уши тук, в Сиатъл. А във Ванкувър ме чакат цял куп нови и просрочени ангажименти.

— Разбира се, Греъм. Извинявай. Беше глупаво от моя страна. — Тя прочисти гърлото си. — Не знам какво ме прихвана. Напоследък не мога да спя заради висящото разрешение от АХЛ и всички други проблеми тук. Извини ме, приказвам глупости.

Притеснението на Килбърн нарасна. За няколкото минути на разговора им тя бе преминала от униние към силна тревога, за да завърши с уклончиво дистанциране.

— Слушай, Елън, може би, ако намерим по-подходящо време да си поговорим? Аз си нося постоянно мобилния телефон и можеш да ми се обадиш, когато ти е удобно.

— О, не, не се безпокой. Съжалявам, че те натоварих с проблемите си — нервно се засмя тя. — Това е от постоянното недоспиване, а сега и шокът от смъртта на Вик… Но сега, след като се наплаках като малко момиченце, се чувствам по-добре.

— Елън, сигурна ли си?

— Греъм, новините за „Оралоксин“ са направо великолепни — смени тя темата и продължи с неочаквано жизнерадостна интонация: — Колегите ще са на седмото небе от радост. Благодаря ти, че ми съобщи. Скоро пак ще ти се обадя.

И затвори телефона, преди той да може да каже и дума.