Даниел Кала
Резистентност (11)

10

Ванкувър, Канада

Веднага щом дойде в съзнание в реанимацията на болница „Свети Майкъл“, Парминдер Сингх надигна с мъка глава от леглото и с все още замъглени очи погледна лявата си ръка. В ушите й не бяха заглъхнали зловещите думи на д-р Уонг, която я предупреди, преди да я упоят, че може да се събуди без една ръка.

Ужасеният й поглед се плъзна по дължината на крайника. От рамото надолу ръката бе обвита с дебели бинтове и тя въобще не я усещаше. За няколко панически секунди повярва, че вече няма ръка. После зърна нещо розово на края на обемистата превръзка. Съсредоточи се максимално и след като с много труд успя да размърда розовите израстъци, щръкнали от края на марлята, с огромно облекчение осъзна, че вижда собствените си пръсти.

— Благодаря ти, Господи — прошепна си тя на пенджабски и отпусна натежалата си глава на възглавницата.

Нечия ръка докосна челото й.

— Всичко е наред, Парминдер — разнесе се над нея гласът на сестрата. — Всичко мина добре. Операцията ти завърши успешно.

Парминдер не можеше да задържи очите си отворени. Клепачите й се затвориха и тя се замисли за шестмесечния си син Харжит, най-чудесната благословия, за която можеше да си мечтае. Надяваше се, че Гурдив ще се справи с гледането на детето. Съпругът й обожаваше техния син, момчето, за което и двамата се бяха молили на Бога, но бащинството все още му бе непривично и той се затрудняваше да смени пелените на бебето.

Отчаяно искаше да си бъде у дома, при семейството си. Когато получи възпалението на гърдите, реши, че това е нещо нормално за майка кърмачка, но постепенно нещата се усложниха и докторът настоя да обърне по-сериозно внимание на заболяването. Хапчетата не подействаха, втресе я и се наложи да отиде в приемната на спешното отделение, където лекарите й предписаха тридневно лечение с венозни инжекции. Два дни след последната инжекция треската премина, но мястото, където я бяха инжектирали, се зачерви.

Скоро усети засилващи се болки, които постепенно станаха толкова непоносими, че замъглиха скорошните спомени от родилните мъки. Треската се върна, още по-свирепа и се наложи Гурдив да я закара посред нощ в спешното отделение. Там за пръв път чу лекарите и сестрите да споменават чудатата, трудно произносима диагноза „некротичен фасцит“. Д-р Уонг бе тази, която нарече болестта й плътоядна треска. Примитивният английски на Парминдер се оказа достатъчен, за да схване сериозността на заболяването.

Бе твърде уморена, за да си припомни всичко, което последва. Усети как я залива вълната на съня.

— Не ме оставяй да умра, Господи — помоли се тя на пенджабски. — Не заради мен, Боже. Гурдив не може сам да отгледа Харжит. Те имат нужда от мен…