Даниел Кала
Резистентност (41)

40

Сиатъл, Вашингтон

Килбърн се наслаждаваше на смяната на пейзажа, която му предложи пътуването до Сиатъл. Прекратяването на болничните му правомощия бе съвсем скорошно и той не чувстваше липсата на телефонните обаждания и звъна на пейджъра. Мълчанието от страна на Кира също го радваше — щом не се обажда, значи продължава да пази главата си трезва.

Протегна ръка към топлия полъх на вятъра покрай стъклото на отворения кабриолет и обърна поглед към Лина Лопес, която следеше съсредоточено пътя през елегантните слънчеви очила, закрепени на носа й. Усмихна се на атрактивния й профил.

Тя го стрелна с поглед:

— Какво е толкова смешно, Греъм?

— Нищо. Просто се чувствам малко по-обнадежден от вчера.

— Докторе, да не би да пазиш в тайна някоя добра новина? — попита го тя закачливо.

— Не, но си мислех, че „Оралоксин“ може да ни позволи да пресечем от корен разпространението на това малко чудовище.

— Бих искала и аз да имам твоята убеденост — въздъхна тя.

— Лина, аз също съм далеч от убедеността, но ако можеш да ми предложиш някаква друга стратегия, различна от голия оптимизъм, ще те изслушам с радост.

Колата спря пред червен светофар и тя се обърна с усмивка към него.

— Засега не мога да ти предложа нищо по-добро. Освен ако решиш да се присъединиш към тайните ми планове да се оттеглим в някоя от колониите на сървайвълистите^[1] в Айдахо. — Зеленият сигнал светна и тя се обърна напред към пътя. Усмивката й избледня. — Греъм, нали няма да има забавяне на доставките на „Оралоксин“ за болните, които имат спешна нужда?

— Не. От „СептоМед“ свалиха защитата на лекарствата, изпратени за тестове. Предполагам, че тази сутрин вече са дали първите дози на болните в „Харбър сентър“.

— И до четиридесет и осем часа ще можем със сигурност да твърдим, че „Оралоксин“ действа.

— Надявам се, че ще имаме яснота само след едно денонощие. Колко пациенти сме поставили под карантина в болницата?

— Снощи имахме осем критично болни с агресивен МРГАС — рече тя. — Трима с некротичен фасцит, трима с пневмония и двама със сепсис. Петнайсет други със средно тежка форма на МРГАС — ангина или кожни инфекции, като тази на Анджи Фишър. Имаме и дванайсет души, които не показват никакви симптоми, но лабораторните им тестове потвърждават, че са преносители на заразата.

— Да, бях забравил преносителите — изпухтя тежко Килбърн. — Много ми е любопитно да видя реакцията и на трите групи към лекарството.

— Любопитно! А упрекваш мен, че подценявам проблема!

Вниманието му внезапно бе привлечено от шумове извън колата.

Лопес зави зад ъгъла и възкликна:

— О, по дяволите! — Пряката пред тях бе задръстена от край до край с коли и микробуси на различни медии. Улицата бе толкова запълнена, че й се наложи да я обиколи два пъти, преди да намери място да остави колата. Още преди да дръпне ръчната спирачка, натисна бутона, който би трябвало да свали подвижния винилов покрив. Но закъсня. Репортерите я разпознаха и се нахвърлиха върху им с насочени микрофони и камери, веднага щом излязоха от колата.

— По-зле ли са нещата днес, д-р Ломъс? — се провикна дребна набита жена, объркала фамилното й име.

— Разпространява ли се заразата? — попита мъж, наврял микрофон пред лицето й.

— Положението в Сан Франциско по-тежко ли е от тукашното? — питаше друга жена.

Лопес наведе глава и започна да си пробива път през навалицата от репортери. Тълпата се трупаше и зад нея и Килбърн с мъка успяваше да я следва. Наложи му се доста да поработи с рамене, за да се пребори с мелето.

Пред входа на сградата на Департамента по здравеопазване на щата Вашингтон, където се помещаваше службата на д-р Уормак, двама едри охранители отблъскваха множеството. Лопес показа служебното си удостоверение и след като го разучиха внимателно, пазачите ги допуснаха в сградата.

— Много неприятно — оплака се Лопес, насочвайки се към асансьора.

— Лина, опасявам се, че в краткосрочна перспектива нещата само ще се влошават. Работата е много сериозна.

Стигнаха седмия етаж и тя го поведе към кабинета в далечния край на коридора. Вратата беше леко открехната. Тя почука и я отвори широко, без да изчака отговор, след което двамата влязоха вътре. Седящият зад бюрото представителен възрастен мъж свали очилата си за четене, стана от стола и след като заобиколи бюрото, се запъти към тях.

— Здравей, Кат! — Той я целуна по бузата.

Килбърн учудено вдигна вежди, изненадан от фамилиарното обръщение, но забеляза предупредителния й жест и замълча.

Уормак се обърна към него с усмивка, която не можеше да прикрие загрижеността, излъчвана от сивите му очи.

— Греъм, аз съм Дейвид Уормак. Радвам се да се срещнем. — Протегна ръка към неговата в здраво ръкостискане. — Настанявайте се — посочи им той креслата.

— Аз ли да започна? — попита Уормак, след като те заеха места срещу бюрото му.

Лопес кимна.

— Изминалата нощ беше много тежка. Починаха четирима от пациентите под карантина. За последните двайсет и четири часа сме приели нови двайсет и двама в отделението за МРГАС.

Последните оптимистични нотки у Килбърн се изпариха.

— Изглежда, че МРГАС наближава критичната си точка в Сиатъл и Сан Франциско — каза той. — Вероятно и във Ванкувър. А когато я достигне… — Не бе необходимо да довършва. Опираха до основни за епидемиологията понятия и ситуации. Веднъж достигнала критичния брой заразени, инфекцията започваше да се разпространява с още по-голяма скорост.

— Нови двайсет и двама — подсвирна Лопес. — Колко са зле?

— Четирима са вече на животоподдържащи системи — отговори Уормак и потри очите си с ръка. — Един от случаите е доста притеснителен, да не кажа направо безнадежден.

— Защо? — наведе се напред в стола си Килбърн.

— Момиченце на десет години. Най-притеснителното е, че дори не е минавала близо до болницата скоро преди да се разболее.

Килбърн си представи как племенницата му Шейна се бори за живота си, свързана към апарат за изкуствено дишане. Мисълта преобърна съдържанието на стомаха му.

— С кого и с какво е било в контакт детето? — В ума му за миг премина параноичната картина на едно десетгодишно момиченце, обикалящо улиците в търсене на дрога.

— Баща й е бил подложен на апендектомия преди пет дни.

— Но нали детето не е идвало да го види в болницата? — скептично попита Лопес.

— Там е проблемът — въздъхна Уормак. — Родителите не са искали да излагат детето на риск от потенциална зараза в болницата. Въобще не са допускали, че таткото може да донесе у дома нещо повече от шевовете си.

— И така, вече официално имаме разпространение сред населението — изпъшка Лопес и приглади с две ръце буйните си коси.

— Да, така е — потвърди Уормак. Потънаха в мрачно мълчание, нарушено малко по-късно от него: — Поне сега ще видим дали „Оралоксин“ действа извън лабораториите. Всички пациенти под карантина вече получиха първата си доза.

— Дори и малкото момиченце?

— Да — кимна Уормак. — Педиатрите доста се поизпотиха, защото трябваше да отгатнат каква доза да му дадат. „Оралоксин“ въобще не е пробван при деца. Но те не дават надежда да оживее, освен ако…

— Не се случи чудо — довърши мисълта му Килбърн.

— Да видим сега какви обнадеждаващи вести ми носите вие? — запита ги Уормак с пресилена усмивка.

Лопес погледна Килбърн, преди да се обърне към по-възрастния си колега.

— Дейвид, имаме сериозни основания да предполагаме, че някой целенасочено е разпространил заразата.

Уормак леко зяпна от учудване. Тя започна да му обяснява, но в този момент телефонът на бюрото му звънна. Уормак го вдигна, мълчаливо изслуша съобщението и отговори:

— Добре, пратете го тук.

— Кой идва насам? — запита го Лопес.

— Някой си сержант Коен от полицията в Портланд. Каза, че иска да разговаря с теб.

— Уцелил е безпогрешно момента — рече тя.

Уормак се надигна от стола си, но Лопес го спря с жест. Изправи се и отиде да отвори вратата, от другата страна на която бе застанал Сет Коен, висок колкото Килбърн, но с жилавото телосложение на атлет. Имаше къса черна коса и маслинена кожа, подчертаваща привлекателното му изваяно лице с кафяви очи. Той се усмихна смутено и влезе в стаята.

Уормак стана, заобиколи бюрото си, стисна му ръката и представи останалите.

— Съжалявам, че прекъсвам срещата ви, д-р Лопес — извини се Коен.

— Моля, наричайте ме Лина — усмихна му се тя. — Радвам се, че сте тук точно в този момент. Тъкмо започвахме да коментираме вашето участие в кризата около МРГАС. — Тя му протегна малката си ръка. — Сет, може би е най-добре сам да разкажете на Дейвид и Греъм онова, което вече споделихте с мен?

Детективът кимна и дръпна още един стол към бюрото.

— Двамата с партньора ми разследваме случай на двойно убийство в Портланд — започна той. Преразказа им историята на запознанството си с Каръл, първата жертва на МРГАС в Портланд, и за убиеца, представящ се за търговец на наркотици. — Човекът е използвал името Денис Тайлър преди една седмица в Портланд, но е възможно — дори много вероятно — вече да е сменил самоличността си.

— Видя ли, Дейвид! Този тип Денис Тайлър е връзката между всички огнища на зараза. Сигурна съм, че той е „тъмноокият дилър“ на Тоня Джаксън. — Тя потупа с длан масата пред себе си.

Уормак я изгледа за няколко секунди с намръщено лице и притеснен поглед. После се обърна към Килбърн:

— Може ли бактерия от типа на МРГАС да оцелее в среда на прахообразен кокаин и хероин?

— Не се нуждае от специална влажна среда — кимна той. — Кокаин на кристали е напълно подходящ за целта. Правили сме изследвания и имаме наблюдения с МРСА.

— Добре тогава — обърна се към детектива Уормак. — Нека приемем, че наркотиците са били заразени. Възможно ли е търговецът да не е знаел това?

— Въобще не допускам Тайлър да е бил наркотърговец — поклати глава Коен. — Сцената на местопрестъплението издава професионален убиец. Освен това, доколкото сме разбрали, той въобще не е продавал наркотиците, а само е раздавал безплатни мостри. Знаем също така, че ги е разпространявал между най-зле изглеждащите наркомани.

— Което е толкова логично, ако искаш съзнателно да причиниш епидемия — закима енергично с глава Лопес. — Заразяваш неколцина пациенти с разрушена имунна система и ги пускаш да разнесат инфекцията в своите среди и по болниците.

— Моля да извините некомпетентността ми, доктори — намеси се портландският детектив. — Вярно ли е, че досега никой никъде не е виждал микроба на МРГАС?

— Така е — отговори му Лопес.

— Добре тогава, а откъде се е сдобил с него Денис Тайлър?

— Предполагам, че някой му го е направил — рече Килбърн.

— Направил му го е? — изуми се Коен.

— Не е особено трудно. Резистентността на бактериите се определя от техните гени или ДНК. Познаваме три основни механизма за предаване на резистентността между клетките им. — Килбърн се впусна в обяснения, които бе давал многократно на студентите си. Постара се да го направи по по-достъпен начин и да избегне дидактичния тон. — Това е, на първо място, трансформацията, когато бактерията всмуква свободно плуваща в околната среда ДНК; след това е конюгацията, която е подобна на полов акт между бактериите, които си разменят вериги от ДНК, наречени плазмиди; на трето място е трансдукцията, при която участва и вирус, посредник при предаването на ДНК от една бактерия на друга. Всички тези механизми могат да бъдат възпроизведени в лабораторни условия. Трябва само да съберете бактерии, резистентни на отделните антибиотици, да изтеглите тяхната ДНК и да прехвърлите резистентния ген в колония бактерии-приемници. — Той щракна с пръсти: — И хоп — получавате МРГАС.

— Нима е толкова лесно? — поклати невярващо глава Коен.

— Малко опростих нещата, но не би трябвало да е проблем за опитен микробиолог, разполагащ с добра лаборатория.

Уормак се наведе напред и опря лакти на бюрото си.

— Вече знаем как и донякъде знаем кой. Въпросът, на който нямаме отговор, е защо. Защо някой ще си направи труда да създаде чисто нов супермикроб?