Даниел Кала
Резистентност (24)

23

Ванкувър, Канада

Килбърн нетърпеливо погледна часовника си. Наближаваше шест часът след обяд. Вече пет часа чакаше разрешението на шефа на Елън Хортън за прилагане на тестовите дози „Оралоксин“. Пет часа, с които Парминдер Сингх не разполагаше.

Час по час проверяваше състоянието й в интензивното отделение на болницата „Свети Майкъл“. И всеки път виждаше как червената ивица на възпалението неумолимо е завоювала още един инч нагоре по ръката на пациентката. Вече бе достигнала рамото и пълзеше по-нататък.

Тръгна към сестринската стая, за да се обади за пореден, четвърти път в „СептоМед“, когато чу името си по болничната уредба:

— Д-р Килбърн, търсят ви по телефона. Моля, обадете се на вътрешен 26 — кънтеше гласът.

Заряза недовършеното обаждане в „СептоМед“ и набра вътрешния номер.

— Д-р Килбърн слуша!

— А, д-р Килбърн, толкова съжалявам, че се наложи да чакате — прозвуча нехаен мъжки глас. — Аз съм д-р Люк Мартино̀, завеждащ научноизследователската дейност на „СептоМед“. Работя с Елън Хортън и екипа, работил по „Оралоксин“. Тя ми каза, че сте състуденти от медицинския колеж.

— О, да — отвърна му Килбърн, комуто никак не беше до размяна на любезности. — Д-р Мартино̀, сигурно Елън ви е разказала за нашите случаи на тежък некротичен фасцит.

— Абсолютно. Каза ми, че бил резистентен към всички познати антибиотици. — Мартино̀ издиша шумно в слушалката на Килбърн. — Вярно е, че от доста време се занимавам само с административна дейност, но съм запазил някакъв бегъл спомен, че стрептококите от група А бяха податливи на лечение с всички универсални антибиотици.

— Ключовите думи тук са „бяха податливи“ — въздъхна Килбърн. — Както казах на Елън, изчерпали сме абсолютно всички възможности.

— И затова искате да изпробвате „Оралоксин“? — запита Мартино̀ спокойно.

— Сигурен съм, че това е единствената възможност за пациентката.

Дълго мълчание се възцари от другия край на жицата.

— Греъм, разбрах, че Елън има много високо мнение за вас — продължи по-меко Мартино̀. — Извинете, но бих искал да попитам как, според вас, един експериментален медикамент, който е предназначен за съвсем друг тип инфекции и — забележете — все още не е одобрен, може да помогне на вашата пациентка?

За миг Килбърн се почувства безпомощен пред разбираемите аргументи на Мартино̀. Но като си припомни вида на Парминдер, възпалената й ръка и отчаяния й съпруг, бързо се отърси от връхлетялото го усещане, че е било безкрайно глупаво да отправи това искане.

— Доколкото ми е известно, „Оралоксин“ има принципно нов механизъм на действие на ниво клетъчна мембрана. Чувам, че резултатите, показани от препарата при третиране на МРСА, една бактерия доста подобна на стрептокок от група А, са зашеметяващо добри — възрази той.

— Да, но…

— Има сериозни основания да се предполага, че „Оралоксин“ може да се пребори и със сроден микроорганизъм — неотстъпчиво продължи Килбърн. — Малко вероятно е стрептококът на нашата пациентка да се окаже резистентен към антибиотик, който е напълно нов в света на бактериите.

— Греъм, признавам, че се аргументирате много убедително — засмя се Мартино̀. Когато продължи, гласът му прозвуча дистанцирано, като че ли разстоянието между двамата изведнъж се бе увеличило. — Но това, което предлагате, излиза извън сферата на състрадателното разрешение.

— Защо? — присви юмруци Килбърн.

— Защото нямате и следа от научни доказателства, които да подкрепят предположенията ви, да не говорим за чисто професионалните аспекти. Честно казано, състоянието на пациентката ви, поне както ми го описа Елън, изглежда такова, че няма надежда за успешно медицинско лечение, дори и бактерията да реагира… да би реагирала… на „Оралоксин“.

— Не можете да сте сигурен, че няма да реагира — повиши глас Килбърн.

— Но и вие не можете да ни убедите, че ще го направи — отвърна Мартино̀ с по-спокоен глас. — Слушайте, Греъм, ние чакаме Агенцията за хранителен и лекарствен контрол да одобри „Оралоксин“ всеки момент.

— Това какво общо има с моето предложение? — нетърпеливо потропваше с ръка по бюрото Килбърн.

— За съжаление, има много общо. Проверяващият екип на АХЛ дебне всяка възможност да отхвърли едно ново лекарство.

— И какво от това? — Килбърн имаше желанието да тресне слушалката върху телефонния апарат.

— Представете си, че вашата пациентка почине скоро, след като е била лекувана с нашия медикамент. А ако бъдете откровен, Греъм, ще се съгласите, че това е най-вероятното развитие на събитията.

— Нима сериозно се притеснявате, че някой идиот може да хвърли вината за това на вашето лекарство? — слисано запита Килбърн.

— Трябва да признаете, че има вероятност някой просто да допусне такава възможност.

— Добре. Обещавам ви, че няма да останат никакви хартиени следи. Никой никога няма да научи, че сме пробвали медикамента, освен, разбира се, ако не подейства. Моля само да ми дадете достъп до пробите, които съдържат истинското лекарство и няма да чуете нито дума повече от мен. Освен ако не се окаже ефикасен.

— Хайде, хайде, Греъм — продължи Мартино̀, като че ли говореше със стар приятел. — Знаете, че не мога да го направя. Ще ме уволнят. Може дори да ме тикнат в затвора.

За да се успокои малко, Килбърн пое няколко пъти дълбоко въздух, съзнавайки, че ядът няма да му помогне да постигне целта си:

— Люк, това е разговор без протокол. Аз поемам стопроцентово отговорност за всичко. Ще кажа, че съм ви заплашил с бомба или със секира, ако искате. Само ми дайте шибаните кодове на пробите и ме оставете да си тегля последствията от провала.

Мартино̀ не отговори.

— Едно бебе ще остане без майка — притискаше го Килбърн.

— Греъм, не мога да направя такова нещо — отвърна Мартино̀. — Ще ви дам проби на „Оралоксин“, за да тествате реакцията на вашия ГАС върху лабораторни култури…

— Зашеметяващо предложение! — избухна Килбърн. — Ще занеса лабораторните резултати на погребението на моята пациентка и ще ги покажа на семейството й.

— Съжалявам, Греъм — спокойно каза Мартино̀. — Това е всичко, което мога да направя за вас.

Без да каже нищо повече, Килбърн затръшна слушалката на телефона. Отпусна глава на ръцете си върху бюрото. Вдиша дълбоко още няколко пъти, събирайки куража, нужен му да съобщи на Гурдив Сингх вестта, че последната надежда за спасяване на съпругата му току-що се е изпарила.

Мисълта го сполетя внезапно, когато се надигаше от стола. „Да ти го начукам, Люк!“, възкликна наум. Пресегна се пак към телефона и набра номера на пейджъра, който помнеше наизуст.

Докато чакаше своя колега и началник на отделението, д-р Морган Тийл, да реагира на обаждането, се опита да избере най-добрата стратегия. Би предпочел да бъде откровен с Тийл, но имаше сериозни съмнения, че протоколно стриктният му началник ще одобри идеята. А имаше право само на един опит.

Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката:

— Морган? Аз съм Греъм.

— Здравей, Греъм — отвърна Тийл с обичайния си официален тон.

— Морган, продължаваш ли онова твое изследване на оралния препарат срещу МРСА?

— Не бих казал, че е мое, Греъм. Аз съм само един от полевите изследователи — каза Тийл с високомерна нотка. — Но да, изследването продължава.

— Това си е твое изследване, поне доколкото засяга мен — ласкателно възрази Килбърн. — Виж, Морган, имам един пациент долу в спешното, който е много подходящ за изследването. Какво трябва да направя, за да го включа?

— Греъм, нещо не разбирам. Според моя график, тази седмица ти не даваш дежурства по инфекциозни болести.

— Да, прав си — съгласи се той, докато трескаво сглобяваше обяснение на ситуацията. Капка пот се стече под мишницата му. — Пациентът е диспансеризиран при нас. Днес получих резултата от лабораторните изследвания. Има МРСА-позитивна рана на крака. Не е много зле. Мисля, че подхожда идеално за целта на изследването.

— Изглежда като подходящ кандидат — каза Тийл. — Дай ми името му, ако обичаш.

Мамка му!, сепна се Килбърн, защо не се сетих за това по-рано?

— Ей сега ще погледна и ще ти кажа. — Размести някакви документи пред себе си, печелейки време и назова първото име, което му дойде на ум. — Да, ето го. Името е Гурдив Сингх. На двайсет години. Има диабетична рана на лявата пета. — И за да се подсигури, ако на Тийл му хрумнеше да провери, добави: — Може още да не са го регистрирали, защото току-що го пратих долу в спешното. Понякога там са ужасно туткави.

— На мен ли го казваш? — въздъхна шефът на отделение.

— Как ще го включим в изследването?

— Ще потърся Лори, нашата помощничка по научноизследователската дейност. Тя ще дойде при теб в спешното отделение и ще ти даде формулярите, които трябва да се попълнят, заедно с лекарството.

— Морган, в момента нямам работа в болницата, седя и се чудя какво да правя. — Килбърн притисна слушалката към рамото си, докато изтриваше потни ръце в панталоните си. — И ми се ще да започна нещата веднага. Къде мога да намеря всички тия неща?

— Щом толкова настояваш — каза неохотно Тийл. — Всички неща, свързани с изследването, се съхраняват в касетка, която е в склада на спешното отделение. Някъде в спешното трябва да има резервен ключ.

— Чудесно, Морган. Ще сляза в спешното и ще видя дали мога да започна да оформям документацията.

— Греъм, благодаря ти, че подкрепяш нашите изследователски инициативи.

— Няма защо — каза Килбърн смутено и затвори телефона. Съзнаваше, че залага кариерата си на руска рулетка, но нямаше време да се притеснява. Бързаше да изпревари колкото е възможно научноизследователската асистентка на шефа си.

Напусна на бегом интензивното отделение и се спусна надолу по стълбите, прескачайки през две стъпала. Нахлу в спешното отделение, където завари обичайния хаос. Стрелна се между пациенти, персонал и носилки към вътрешната част на отделението, където за негова радост зад бюрото седеше Мериън. В началото на четирийсетте, висока, слаба и стройна, с дълга червена коса, лунички, пълни устни и светли сиви очи, тя би му изглеждала доста привлекателна, ако нямаше навика да прекалява с грима, с който се опитваше да прикрие своето изражение на изгладнял кугуар, както я оприличаваха мнозина от колегите в отделението.

— Здравей и добре дошъл, страннико — посрещна го тя със светнали очи. — Какво прави моят любим специалист по инфекциозни болести?

— Любимец за деня, а? — отвърна й той, приел нейния флиртуващ маниер. — Днес не съм дежурен на повикване в спешното и, следователно, се чувствам великолепно.

— Нищо подобно! Ти си ми абсолютният любимец — изкикоти се тя. — И какво правиш тук тогава? Да не би да си дошъл специално, за да ме видиш? — подкачи го тя и прехапа устната си.

— Позна! — засмя се Килбърн. — Освен това, преди малко говорих с Морган Тийл. Трябват ми онези пробни орални медикаменти за МРСА. Каза, че били някъде тук, в офиса, в някаква заключена касетка и че при теб би трябвало да има ключ от нея.

— Май ще мога да ти помогна. — Тя посегна под бюрото и измъкна верижка със закачен на нея ключ. Разклати я над себе си като ключ от хотелска стая. — Знаеш ли къде е складът?

— Ще го намеря.

Той взе ключа от ръката й. В следващия момент иззад завесата, спусната на няколко крачки от бюрото, се разнесе глас:

— Мериън, пациентът на седмо легло пак има пристъп!

— Трябва да вървя. Ще се видим по-късно. — Тя скочи от стола и се втурна нанякъде.

Килбърн се насочи към складовото помещение зад стаята на сестрите. Почувства се като дебнещ мародер, докато се промушваше през препълнената с хора стая в търсене на касетката. Намери подобната на малка касичка кутия с надпис „ИЗСЛЕДВАНЕ: ИНФЕКЦИОЗНИ БОЛЕСТИ“ в далечния ъгъл на складовото помещение, мушна ключа в ключалката и завъртя. Внимателно извади сложените най-отпред документи, които му препречваха достъпа до вътрешността на касетката. Разрови съдържанието и измъкна две малки кутии с логото на „СептоМед“, маркирани с буквите A и B. Взе по две шишенца с хапчета от всяка от тях и прибра останалото на място.

Огледа се наоколо и след като се увери, че все още е сам, мушна шишенцата в джоба си и с бързи крачки напусна склада. Свел глава, той забързано напусна спешното отделение и се върна в интензивното. Без да влиза в стаята на Парминдер Сингх, направи знак на намиращата се вътре медицинска сестра Ники да излезе при него в преддверието.

Ники излезе от стаята, свали маската и ръкавиците си и го погледна въпросително. Слаба и стройна, с буйна къдрава черна коса, трийсетинагодишната жена имаше репутация на една от най-добрите в отделението за интензивни грижи.

Застанал пред херметически затворената врата на изолатора, Килбърн й подаде по едно шишенце от A и B хапчетата.

— Ники, това е експериментален антибиотик от едно изследователско проучване.

— Кое от двете? — попита сестрата, вземайки и двете опаковки.

— Не съм сигурен — призна той. — Едното е плацебо, а другото е изпробваният медикамент. Току-що ги задигнах от спешното.

— Не бях чувала досега за подобно нещо — намръщи се тя.

— Наистина, не си. — Килбърн реши да заложи на истината. — Ники, нямам дори разрешението на фирмата да използвам лекарството. Но двамата с теб знаем много добре, че Парминдер умира, а това нещо тук е показало добри резултати при МРСА. И затова мисля, че може би…

Ники го погледна в един безкраен миг на мълчание, но после кимна с глава и каза:

— Вие сте докторът. Попълнете един формуляр за предписание и аз ще й го дам. През назогастричния катетър^[1], предполагам?

— Бог да те благослови, Ники — отвърна той с широка усмивка и потисна спонтанния порив да я притисне в прегръдка. — След като не знаем кое е лекарството, а кое — захарно бонбонче, ще трябва да дадеш една и съща доза и от двете опаковки.

Тя кимна отново, но не отвърна на усмивката му.

Килбърн напусна интензивното отделение изпълнен с въодушевление. Разбираше какви проблеми може да си има заради неразрешените си постъпки, но се насочи към микробиологичната лаборатория, решен да ги накара да тестват и двата медикамента A и B в петритата^[2] с култура от стрептокока на Парминдер. Беше направил всичко възможно за своята пациентка и се чувстваше удовлетворен.

Не бе преминал и половината разстояние от фоайето до изхода, когато усети как клетъчният телефон завибрира в джоба му. Погледна името на дисплея — „С. и Н. Фишър“. Името му бе смътно познато, но не можеше да се сети откъде точно. Все пак, прие обаждането.

— Д-р Килбърн? Безпокои ви Нанси Фишър, майката на Анджелика.

Анджи! Веднага си спомни непълнолетната наркоманка, която считаха за вероятен причинител на огнището във Ванкувър. Преди няколко дни бе оставил две съобщения на телефонния секретар на родителите й, без особена надежда да му се обадят в отговор.

— Благодаря ви, че ми се обаждате, г-жо Фишър.

— Не съм убедена, че мога да ви бъда много полезна, докторе — заговори със спокоен глас тя. — Аз… ние… не сме виждали Анджи от много време.

— Разбирам — отвърна той. — Това сигурно ви тежи.

Фишър не отговори, но той я чу да преглъща на другия край на телефонната линия.

— Г-жо Фишър, много е важно да намерим дъщеря ви. Опасяваме се, че тя е изложена на риск от тежко инфекциозно заболяване.

— О, господи! Хванала е СПИН, така ли? — Гласът й потрепери.

— Не ви търся за това — отвърна Килбърн, заобикаляйки факта, че изследванията, направени на Анджи в спешното отделение, бяха показали, че тя е носител на ХИВ вируса.

— Каква друга толкова опасна зараза може да бъде тогава?

— Една нова, необичайна инфекция на кожата. Не знаем всичко за нея, но въпреки това е изключително важно да намерим дъщеря ви.

— Опасно ли е? — Тя започна тихо да хлипа. — Разбира се, че е. Иначе не бихте се обаждали, нали? — Подсмръкна и продължи: — Въпреки всичко, тя все още е моето малко момиченце.

— Зная — отвърна лекарят. — Но не мога да отговоря коректно на въпросите ви, докато не намеря Анджи.

— Не мога да ви кажа къде е. Докато не навърши шестнайсет години, се обръщах за съдействие към органите за защита на децата, които я проследяваха и я връщаха обратно при мен, но откакто направи осемнайсет, няма никакви законни начини. А това е толкова глупаво! Тя е само едно объркано малко момиче.

— Разбирам ви, г-жо Фишър. — Килбърн въздъхна. — Благодаря ви, че се отзовахте на обаждането ми.

— Анджи все още поддържа контакт с брат си — прекъсна го Фишър. — Глен ми каза, че му се е обадила преди три дни. Заминавала да се срещне с приятеля си. — Тя просъска думата. — По-скоро, с наркодилъра си.

— Закъде е заминала?

— Този паразит е от Щатите. Миналата година се премести в Сиатъл.

— Сиатъл? — запелтечи Килбърн. — Анджи е била наскоро в Сиатъл?

— Като че ли се притеснихте? — каза тя.

— Не, няма нищо — отвърна той, контролирайки се отново. — Просто това ще затрудни още повече усилията ни да я издирим.

Той не можеше да изрече въпроса, който резонираше в съзнанието му: Дали Анджи е успяла да пренесе смъртоносната си зараза през границата?