Даниел Кала
Резистентност (12)

11

Ванкувър, Канада

Луиз се надигна от стола си зад бюрото в приемната веднага щом Килбърн влезе в офиса. Пооправи обичайно заплетените сиви кичури на косите си, протегна слабоватите си ръце към него и го притисна плътно. Очите й, обрамчени от привичния дебел слой сини сенки, го гледаха загрижено. Благодарен за ласката, той също обви рамото й с ръце.

— Дори и вие не можете да излекувате всички, д-р Килбърн — изрече Луиз, като отпусна ръце.

Той въздъхна тежко:

— Този случай бе много тежък.

— Как е жена му?

Той поклати глава и преглътна внезапно появилата се в гърлото му бучка.

— Ще се оправи, ще видите — уверено заяви помощничката му, която никога не бе виждала Ани Малек. — Трябва й време да се наплаче и да преодолее скръбта. Знам го, повярвайте. — Съпругът на Луиз бе починал много преди да се запознаят, но Килбърн знаеше, че той все още много й липсва.

— Луиз, дали не си заровила нейде наблизо бутилка добро питие? — попита той, при което тя нададе гърлен смях:

— Помните ли миналогодишния коледен банкет? Мислех си, че след него нямам вече право да каня в офиса моя добър приятел „Джони Уокър“.

— Днес е добре дошъл тук — усмихна се той в отговор. — Кажи му да доведе и двама-трима приятели.

Луиз го погледна с разбиране.

— Като стана дума — Кира се обади два пъти тази сутрин. Каза, че било важно. Горкичката, за нея винаги всичко е важно.

Килбърн почувства надигащото се раздразнение. Разтърка ядно очи с дланите си и отвърна:

— Не и днес, Луиз. Не мога да се разправям с нея сега.

— Разбирам — съгласи се тя. — Между другото, вие сте много популярен, докторе. Имам чувството, че всеки иска да има късче от вас.

— Кой още? — Поуспокоен, Килбърн отдели ръце от очите си.

— Чакайте да погледна дневника.

Луиз се насочи към бюрото си и той я проследи с поглед. Забеляза, че накуцването й е станало по-видимо и я запита:

— Какво правиш за това бедро, Луиз? Още ли не си отишла при д-р Клемънт?

— Не, ходих при него. Иска да ме оперира. Да ми замени бедрената става.

— И?

— Казах му, че ще помисля. — Тя се настани обратно на стола зад бюрото си. — Нищо лично, д-р Килбърн, но аз никак нямам вяра на лекарите. А пък болниците направо ги мразя.

Не й възрази. Скорошната смърт на Том Малек правеше опасенията й още по-убедителни. Болницата можеше да се окаже опасно място.

Луиз се пресегна към подредената купчинка документи на бюрото. Разлисти разпечатаните съобщения, раздели ги на две и отмести по-дебелата пачка в края на масата.

— Тези не са толкова важни и може да ги погледнете по-късно. Няма нищо спешно. А това тук — тя му подаде един от трите останали листа — е съобщение от д-р Нелсън Амар от Центъра за контрол на заболяванията, който се нуждае от вас.

— Чак от Атланта? — изненада се той.

— Точно така. Но това е нищо. — Тя плъзна към него нов лист. — Тук имате обаждане и от Швейцария, от д-р Жан Нантал от Световната здравна организация.

— Уау! — Килбърн никога не бе срещал изпълнителния директор по инфекциозни болести на СЗО, но като всички колеги, познаваше легендарната репутация на д-р Нантал. — Май сме обект на сериозен интерес.

— Това добре ли е?

— Опасявам се, че не е никак добре. — Килбърн въздъхна и понечи да се отдалечи от бюрото й.

— Има още нещо, д-р Килбърн. — Луиз му подаде последната бележка. — Някоя си д-р Мелани Уонг. Три пъти ви търси тази сутрин.

Пресегна се и взе листа от ръката й. При вида на номера, от който го бяха търсили, го връхлетяха лоши предчувствия.

— Каза ли защо ме търси?

— Хората не споделят много с живата гласова поща. — Луиз насочи скромно два пръста към себе си и приведе поглед. Самоуверената усмивка, плъзнала по устните й, опровергаваше жеста на самоунижение. — Все пак каза, че било спешно.

— Благодаря Луиз. За всичко. — Усмихна й се с усилие, обърна се и пое по коридора към кабинета си.

Свлече се на стола зад бюрото и подреди пред себе си трите съобщения. Прочете отново всичките, макар че нямаше съмнение на кое трябва да реагира първо. Д-р Мелани Уонг не беше от типа лекари, които оставят три съобщения за случай, който да не е наистина спешен. Посегна към телефона и набра номера на нейния пейджър.

Докато чакаше тя да реагира на повикването му, отново се запита къде ли Том Малек е успял да прихване своя резистентен стрептокок. Нито полицията, нито социалните служби бяха успели да открият следи от Анджи — Анджелика Фишър, пациентката в спешното отделение, чиято гной го бе опръскала. Трябваше на всяка цена да открият HIV-позитивната наркоманка, защото пробите от секретите на раната й въобще не бяха стигнали до лабораторията и нямаше начин да установят със сигурност връзката между нейната гной и заболяването на Том. Но дори и да откриеха, че Фишър е източник на заразата, възникваше въпросът откъде я е прихванала самата тя? Мисълта тормозеше съзнанието му. Не можеше да намери изход.

Телефонът звънна и той предпазливо вдигна слушалката.

— Здравей, Греъм, аз съм Мелани Уонг — чу се забързаният скоклив глас на пластичния хирург.

— Здрасти, Мелани! — Килбърн си представи небрежно облечената миниатюрна работохоличка, вечно забързана из коридорите на болницата — към клиниката, спешното или операционната.

— Оперирах вчера едно двайсетгодишно момиче с некротичен фасцит на лявата ръка, от лакътя до китката — прозвуча гласът й, приел служебна интонация.

— Интравенозен наркоман? — запита Килбърн.

— Съвсем не — отвърна Уонг. — Напълно здраво момиче от Източна Индия, отскоро майка. Развила е плътоядна треска около входа на интравенозно лечение.

Кръвта заблъска слепоочията на Килбърн. Усети пропадане в гърдите си.

— Къде са й слагали инжекциите? В „Свети Майкъл“?

— Да — изненадано му отвърна тя. — В приемната на нашето спешно отделение. Три дни е била третирана с антибиотици като външен пациент заради някакво възпаление на гърдата, нямащо нищо общо със случая.

Барабаните в слепоочията му задумкаха още по-силно. Колцина още, помисли си, без да го изрече.

— Много ли е зле, Мелани?

— Успяхме да се намесим навреме, Греъм. Спасихме крайника. Отърва се със загуба на доста кожа и мускули от опакото на ръката.

Килбърн поглади мястото на операцията на своята ръка и запита:

— Какво те притеснява тогава?

— Вчера беше в добро следоперативно състояние. Вкарахме й венозно голяма доза „Клинтамицин“, но когато тази сутрин проверих лабораторния резултат от посевките…

— Откри, че е заразена със стрептокок от група А, който не се поддава на лечение с никакви антибиотици — прекъсна я той.

— Откъде знаеш!?

— Имаме друг такъв случай. — Разтри слепоочията си със свободната ръка. Усещането за провал, което бе изпитал, напускайки стаята на Малек в интензивното отделение, го връхлетя отново.

— И с какво го третирахте?

— Там е целият проблем, Мелани. Не можахме да се справим. Нищо не помогна. Почина пред очите ми.

— Разбирам — промълви тя.

— Може би вашата пациентка е прихванала заразата от същия пациент на спешното отделение, който е заразил и моя случай. Това е някаква свръхрезистентна мутация на стрептококи група А. Най-новият супермикроб. — Чу как Уонг поема дълбоко въздух.

— Какво да направя с нея, Греъм?

— Трябва веднага да я изолираш.

— Направихме го вече. Мислиш ли, че има опасност за екипа ми? — Запита го тя и тихо добави: — А за мен?

— Ако сте били предпазливи, няма опасност. Щом досега не е развила пневмония, няма необходимост от респираторни предпазни средства. Стрептококите група А се предават само при пряк контакт с болния. Трябва да приложите възможно най-строгите предпазни мерки — ръкавици, престилки и грижливо измиване на ръцете след всеки контакт с нея.

— Разбрах — потвърди Уонг. — Но, Греъм, аз мога само да изрежа още малко от плътта й. Как да се справя с всичкото останало възпаление?

— Мелани, страх ме е, че няма да можеш.