Даниел Кала
Резистентност (55)

54

Филаделфия, Пенсилвания

Вбесена от хаоса, който влажният климат бе нанесъл на бездруго къдравата й коса, Лопес прекара повече от четвърт час в безполезни опити да я разреше и приглади. Накрая се предаде и се принуди само да я върже и прибере на кок зад тила си. След това изпробва всичките пет тоалета, които бе взела със себе си, с всеки от двата чифта обувки. Спря се на бледозелена блуза без ръкави, черна пола и черните лачени пантофки.

Преди да напусне стаята, опита да се свърже с Нелсън Амар на мобилния му телефон, но отсреща се включи телефонен секретар.

— Нелсън, тук е Лина. Трябва да ти кажа някои неща за „Оралоксин“. Моля, обади ми се, когато имаш възможност.

Затвори телефона и се упъти към вратата. Петнайсет минути по-късно, с разтуптяно като на ученичка сърце, влезе във фоайето на хотела, където я чакаше Коен, облечен с бяла риза с къс ръкав и тъмен панталон.

Температурата бе паднала малко и задухът бе по-поносим. Излязоха навън, на обляната от угасващите лъчи на залеза Маркет стрийт. Разхождайки се бавно, те изминаха делящата ги от малкия италиански ресторант миля. Портиерът на хотела ги бе уверил, че там ще намерят „най-добрите фетучини пескаторе^[1] в цяла Филаделфия“. Настаниха се в очарователното старомодно „Кафе Куатро“ с две чаши кианти^[2] пред себе си и изведнъж Лопес се сепна, припомнила си нещо за морските дарове.

— Извинявай, Сет, аз съм пълен идиот!

— Откъде ти хрумна? — изненадан попита той.

— От половин час ти опявам колко обичам морски дарове, а въобще не се сещам да те попитам дали те са кашерна храна. Такива ли са?

— А защо мислиш, че аз съм кашерен?

— Ами, нали лейтенант Франклин те нарече „кашерно ченге“ и аз помислих…

— Не спазвам кашерните ограничения — успокои я той. Пламъчетата в очите му издаваха, че се забавлява от притеснението й. — Този прякор ми се лепна още през първата седмица, след като постъпих на работа в полицията и оттогава живея с него. Един от гениите, с които работех тогава, направи този погрешен извод, след като бях казал, че не обичам пица с шунка и ананас.

— И затова те наричат Кей Си? — облекчено се изкикоти тя.

Той кимна и се присъедини към смеха й. Бялата риза подчертаваше привлекателното му мургаво лице и Лопес се вгледа в него. Даде си сметка, че се наслаждава на миговете, прекарани заедно с него в романтичната атмосфера на ресторанта. Това беше първата възможност да се отпусне след напрегнатата седмица. Единствено притеснителната мисъл за Килбърн човъркаше някъде дълбоко в нея и прокарваше бръчици по челото й.

— Ужасно се притеснявам за Греъм — призна тя. Замълча, но Коен не реагира на думите й. — Опасявам се, че е приел смъртта на Елън Хортън много навътре. Знам, че някога са били много близки приятели, но все пак… — Тя го погледна, без да е съвсем сигурна как да довърши изречението.

— Виждал съм не един случай на самоубийство и мога да те уверя, че хората, които са контактували със самоубийците непосредствено преди смъртта им, винаги се самообвиняват, независимо колко близки са били преди това. — Той отпи глътка от чашата си. — Един приятел от полицията, който работеше в групата за бързо реагиране в кризисни ситуации, не успя да разубеди двама кандидат-самоубийци и те се хвърлиха от моста. В Портланд има много мостове — добави с въздишка Коен. — Въобще не ги познаваше, но после сподели с мен, че всяка смърт го е разтърсила дълбоко и спомените продължават да смущават сънищата му. Не може да се отърси от чувството на отговорност, от мисълта, че ако си бе свършил по-добре работата, би могъл да ги спаси.

— Мислиш, че Греъм се чувства по същия начин?

— Убеден съм, че за него е без значение, че не се е виждал с нея от десет години. Нито че е страдала от депресия. Мисля, че се упреква, защото е пропуснал възможността да се намеси.

— И Нийл Райлън се упреква по същия начин — въздъхна тежко Лопес. — Тя му е казала съвсем в прав текст какво планира да направи. Доста тежък кръст носи.

— Сигурно. — Коен взе в ръка чашата си, но вместо да отпие, насочи ръба й към нея. — Лина, всяко самоубийство е донякъде нелепо, но това ме притеснява по различен начин.

— Защо? — Тя се пресегна и докосна опакото на дланта му. — Един от най-близките й колеги и приятели се е удавил съвсем наскоро. След това, историята с шимпанзетата — можело е да се стигне до съд, ако стане известно, че съзнателно не е съобщила за проблемите. Най-малкото е щяла да бъде отхвърлена от научната общност, особено след случая в Испания.

— Може би е щяла да бъде. — Коен остави чашата с вино на масата. — Но когато се оказва, че нейният антибиотик е единственото лечение на МРГАС… — Той покри ръката й със своята. — Ти си научният работник и знаеш по-добре от мен, че миналите грехове лесно щяха да избледнеят в светлината на спасителния ефект на открития от нея медикамент.

Лопес се поколеба и кимна. Съзнаваше, че е прав. И се наслаждаваше на докосването на двете му ръце, скрили дланта й. Срамежливо стисна ръка, преди да я отдръпне.

— Не мога да проумея самоубийството й — продължи той. — Живеем в двайсет и първи век. Ако е искала да му каже нещо лично и поверително, има толкова много начини — телефон, факс, електронна поща. Защо се е наложило да му оставя закодирано послание в предсмъртното си писмо, което ще бъде прочетено от много чужди очи?

— Сет, ако е можела да мисли разумно, едва ли би се самоубила.

— Възможно е да си права — отвърна скептично Коен.

Пристигна сервитьорът, носещ поръчаните от тях блюда. От вдигащите пара купи с паста се разнасяше апетитна миризма. Лопес го погледна дяволито над затрупаната с варени миди и скариди юфка и, стараейки се да скрие усмивката си, го запита:

— Сигурен ли си, че няма да се пържиш на вечния огън в еврейския ад заради едното желание да бъдеш учтив с мен?

— Еврейски ад? Няма такова място — ухили се той. — Освен, разбира се, петъчните вечери в дома на леля ми, която се опитва да ме сватоса с всяко момиче от нейната синагога, без оглед на възраст, ръст и брачен статус.

Двамата се нахвърлиха с почти еднакъв апетит на ястията си. Разговорът им постепенно се насочи към личния им живот. Размениха си спомени от детството и установиха, че и двамата са единствените деца на родителите си. После обсъдиха начина, по който са били повлияни от загубата на родителите си. Изпълнена с доверие, Лопес сподели, че все още не е преодоляла усещането за празнота след смъртта на баща си.

— Бившият ми годеник твърдеше, че никога няма да намеря мъж, равностоен на татко. С това той въобще не искаше да ме упрекне или засегне по някакъв начин — побърза да обясни тя. — Кийт знаеше, че татко е моето семейство, че за мен той олицетворява целия свят. И когато почина съвсем неочаквано, без дори да имам възможност да се сбогувам с него… — Тя преглътна, за да не се разплаче.

— Колко време бяхте сгодени с Кийт? — попита Коен.

— Осем месеца, но връзката ни продължи почти пет години. Кийт е много мил, но се оказахме на различни етапи от живота си. Аз не бях навършила тридесет години и исках да покоря света, докато той наближаваше четиридесетте и искаше да има дом, четири деца и две котки.

— А ти не искаш ли? — с разбиране се усмихна събеседникът й.

— Не обичам котки — насила се засмя тя. — Но, освен че не бях готова за брак, имаше и нещо друго: не бях убедена, че си подхождаме напълно. Освен това, като че ли чувствата ми към него не бяха достатъчно силни. — Тя сведе поглед към празната си чиния. — Дълбоко съм убедена, че постъпихме правилно, като се разделихме, така е по-добре и за двама ни. Но понякога, когато се чувствам самотна, се колебая дали не сгреших особено.

— Аз пък се ожених на двадесет и една за едно мило еврейско момиче, което искаше да има по-заможен съпруг. Омръзнахме си само за няколко месеца и се разделихме след по-малко от три години. Тя ме напусна, но ако не го бе направила, сигурно аз щях да го направя. Но и до ден-днешен има моменти, в които се чудя дали не можех да положа повече усилия и да спася брака си.

Тя потисна желанието си да му каже на глас колко сладък изглежда и само се усмихна. Дръпна назад стола си и въздъхна:

— Преядох.

— И аз. Хайде да се разходим и да изгорим малко калории от тези фетучини — предложи Коен с пресилен италиански акцент.

— Ще трябва да стигнем Питсбърг, ако искаш да изразходваш всичко — засмя се тя.

Донесоха сметката. Лопес се пресегна да я вземе, но той бързо я дръпна от масата:

— Моля те, остави на мен. Ако искаш, утре може да платиш закуската.

— Сержант Коен, намирам това предложение за малко прибързано — строго му каза тя, скръстила ръце на гърдите си.

— Но аз въобще нямах това предвид. — Коен видимо се смути. Досега не го беше виждала да се изчервява. Срамежливостта му беше толкова привлекателна.

— Пошегувах се. — Тя се протегна през масата и нежно погали ръката му. — Хайде, плащай, богаташо, че ни чака дълъг път до закуската в Питсбърг.

Окуражена от изпитото вино и близостта на Коен, Лопес взе ръката му в своята и двамата тръгнаха по Маркет стрийт. Стигнаха до хотела, все така хванати за ръка, разговарящи на най-разнообразни теми, от любимите им книги до местата, които биха искали да посетят. Откриха с приятна изненада, че и нейният, и неговият списък на световни забележителности се оглавява от връх Мачу Пикчу.

На входа на хотела Лопес пусна ръката му. Пресякоха фоайето и мълчаливо се изкачиха с асансьора до четиринайсетия етаж. Той я изпрати до вратата на стаята й в края на коридора, където тя се спря и с разтуптяно сърце срамежливо му подметна:

— В стаята ми има огромен хладилник, пълен с вино и студена бира…

— С удоволствие бих изпил една ледена бира — усмихна се Коен.

Лопес отвори с магнитната карта и влезе вътре. Когато се обърна да затвори вратата, гърдите й се опряха в неговите и той обви ръце около нея. Притисна я силно към себе си и нежно целуна устните й. Тя отвърна на целувката, вкусвайки свежия му ментов дъх. Притисна го в обятията си и впи устни в неговите. Разтвори ги с език и проникна между тях, прогонвайки колебливостта му. Езикът му срещна нейния, а пръстите му се впиха силно в гърба й.

Пламнала от възбуда, започна да отстъпва заднешком към леглото, докато усети, че кракът й допира матрака. В този миг очите му се взряха дълбоко в нейните и той прошепна:

— Лина, може би трябва…

— Да почакаме малко? Така ли? — Тя се усмихна и се надигна на пръсти, за да го целуне по челото.

— За бога, не искам да чакам. — Той хвърли поглед към леглото. — Но това е първата ни среща, а аз толкова отдавна не съм се чувствал по този начин. Не искам да оплескам нещата.

— Тогава ще почакаме. — Тя се усмихна и допря пръст до топлите му устни. — Така ще бъде още по-хубаво, когато го направим, нали?