Даниел Кала
Резистентност (21)

20

Филаделфия, Пенсилвания

Затворила се в кабинета си, Хортън седеше зад бюрото, стиснала глава с ръцете си. Купчината бележки във входящата й кутия застрашително се бе наклонила и заплашваше да се прекатури. Имаше 254 непрочетени съобщения в електронната си поща. Гласовата й поща бе препълнена и не можеше да поеме повече обаждания. Не искаше да чуе нищо от външния свят. Още по-малко искаше да приема нови поздравления. Ситуацията беше непоносима.

Преди два дни научи, че трето шимпанзе, третирано продължително с „Оралоксин“, е развило усложнения на костния мозък. Оттогава не бе мигнала.

Може би усложненията в костния мозък бяха просто специфични за шимпанзетата реакции на непоносимост, както я бе уверил Мартино̀, докато лежеше за първи път гола под неговите пухкави благоуханни завивки. Или, може би — както бе отбелязал Мартино̀ между първия и втория път на умопомрачение, което й бе причинил най-невероятният секс в живота й — това се наблюдаваше само при животни, които са приемали лекарството в продължение на месеци, вместо максималните десет дни, за които бе предназначен.

Може би „Оралоксин“ нямаше да изложи на риск хората при правилна дозировка и краткотрайно лечение, но ако специалисти от проверяващия екип от Агенцията по храните и лекарствата зърнеха данните на шимпанзетата, незабавно биха спрели опитите с хора и биха забранили разпространението на „Оралоксин“.

Но Хортън не бе докладвала наблюденията. Не бе изпълнила етичния си дълг и сега се чувстваше като последния страхливец и мошеник. Не можеше да спи, нито да яде. Постепенно от обърканите й мимолетни фантазии изкристализира нещо подобно на план за действие. Представи си как отплува в небитието, отпусната в гаража си, заслушана в любимия си концерт за пиано на Едвард Григ, заглушаван от боботенето на двигателя. Мисълта за задушаването вече не събуждаше безпокойство, дори напротив — идеята да се самоубие, като остави предсмъртно писмо с обяснение на случая, изглеждаше единствено правилна постъпка за съвестта й на учен.

Вратата се отвори със скърцане и прекъсна фантазиите й. Секретарката й Сали промуши кръглото си лице в кабинета:

— Д-р Хортън, знам, че не искате да приемате никакви обаждания… — смутено започна тя.

— Няма проблеми, Сали — успокои я тя.

— Един човек настоява да говори с вас на всяка цена. Не приема отказ. Накара ме да ви предам, че все още чака на телефона.

— О — каза Хортън, стараейки се да имитира някакъв интерес. — Кой е той?

— Д-р Греъм Килбърн от Ванкувър, Канада. Каза, че сте стари приятели…

Греъм Килбърн. Не бе разговаряла с него поне десет години, откакто завършиха медицинския колеж в университета Макгил^[1].

— Сали, свържи ме, ако обичаш.

Докато чакаше да я свържат, си представи Килбърн, с неговата жълтеникавокафява, късо подстригана коса, вечно несресан, още преди да излезе тази мода. Тениските и клиновете го идентифицираха като жокея на випуска. Недодяланото му лице с квадратни челюсти, сивосинкавите му очи и лукавата усмивка караха състудентките им да се тълпят около него. Тя бе една от многото. Веднъж, след като зубриха заедно цяла нощ за изпита по патология, за малко щяха да преминат границата на простото приятелство. Прекъсна ги неочакваното завръщане на неговия съквартирант. Никога повече не стигнаха до подобна близост. Поддържаха чудесно приятелство. Когато се дипломираха и тя се върна обратно в Щатите, а той — във Ванкувър, известно време поддържаха кореспонденция, но трескавият ритъм на живот и на двамата скоро я пресуши.

Телефонът й иззвъня и я изтръгна от спомените. Вдигна слушалката.

— Греъм!

— Елън! — чу ентусиазирания му глас. — Десет години, Елън! Можеш ли да повярваш?

— Десет години, наистина — повтори невярващо тя.

— Всъщност, тринайсет, откакто заедно правихме дисекция на Краля. — Килбърн намекваше за разплутия труп в лабораторията по анатомия от първи курс, когото бяха нарекли „Краля“ заради беглата прилика с Елвис Пресли в последните години от живота му.

— Добрият стар Елвис. — Тя се усмихна за пръв път този ден. — Как си, Греъм?

— Добре. Отлично. Мотая се тук — отвърна й той със странна двусмисленост. — А ти? Какво се случи с теб през това десетилетие?

Споходи я внезапно притеснение.

— Нищо особено. Монашеско съществувание на изследовател във Филаделфия. Нямам съпруг. Нямам деца. Все така нефункционална, като в медицинския колеж.

— Глупости! — каза Килбърн. — Чух за твоите изследвания, Ел. Моята болница е едно от местата, където се тества твоето чудотворно лекарство.

— Много хора ми помагаха — отвърна резервирано тя. Усмивката й угасна. — А ти какво направи?

— Аз? Аз съм реклама на посредствеността — засмя се Килбърн. — Направих специализация по инфекциозни болести тук, в Университета на Британска Колумбия, после преминах специализация по микробиология в Ню Йорк. Върнах се обратно у дома. Консултант съм в болницата „Свети Майкъл“ с нормалната университетска допълнителна заетост. — Прочисти гърлото си. — Живях няколко години с една великолепна жена, но прецаках всичко. Сега съм сам и бездетен.

— Да бе, посредствен! Скромен си както едно време в медицинския факултет — възрази Хортън. — А какво става с малката ти сестричка? — Тя се помъчи да си спомни името. — Киора ли се казваше?

— Кира.

— Последния път, когато се чухме, ми беше казал, че току-що е родила момченце и е сложила в ред живота си. Надявам се, че е все така… нали разбираш… наред?

Той направи дълга пауза. Когато проговори, Хортън усети в гласа му неестествена безгрижност.

— Новородено? Остаряваш, скъпа. Моята малка сестра има две деца — син на десет и дъщеря на осем години. За съжаление е самотна майка. Помагам й по малко, когато мога.

— Хубаво правиш — отвърна Хортън. Не знаеше какво повече да каже.

— Виж, Елън, чувала ли си за новия супермикроб във Ванкувър? — запита Килбърн, преминал изведнъж към делови тон.

— Нов супермикроб? — удиви се искрено тя. — Бях толкова заета с „Оралоксин“ и АХЛ, че не съм поглеждала бюлетина повече от месец. Нищо не съм чула.

— Честно казано, съмнявам се, че информацията се е разпространила чак до бюлетина… Поне засега — въздъхна той.

— Какво става?

— Ел, имаме огнище на стрептокок от група А, който е мултирезистентен.

— Към пеницилина ли?

— Не, към всякакви антибиотици — бавно каза той. — Нищо не му влияе.

— Какво? Това е нечувано! — задъха се тя. Безрадостното й настроение и самоубийствените мисли отстъпиха назад. Мозъкът й премисляше зашеметяващите последствия от възникването на МРГАС.

— Да, но се случи. — Той й разказа за смъртта на Том Малек и загадъчната връзка с младата наркоманка от спешното отделение. После й описа тежкото състояние на Парминдер Сингх. — Слушай, Елън, ако не успеем да направим някакво вълшебство, тя също ще умре.

Пулсът на Хортън се ускори. Тя внезапно осъзна накъде бие Килбърн, но й се искаше той сам да назове проблема.

— Съжалявам, Греъм. Това звучи направо трагично. Не знам как…

— Изчерпахме възможностите на конвенционалната медицина — прекъсна я той. — Нямам какво да предложа повече, освен… новия ти антибиотик.

Тя бавно и дълбоко пое въздух:

— Греъм, той не е одобрен за нищо повече от клинични експерименти с МРСА.

— Разбирам те, но нали „Оралоксин“ е антибиотик от нов клас?

— Теоретически е така — отвърна тя неангажиращо.

— Тогава има шанс той да постигне ефект, който другите антибиотици не могат?

Тя поклати глава към слушалката:

— Ти въобще тествал ли си реакцията на лабораторните посевки на този резистентен стрептокок към „Оралоксин“?

— Нямах време. Пък и не разполагам с медикамента, за да правя проверки. Разполагаме само с тестовия набор хапчета, които са пакетирани по дози. Аз просто не знам кое е лекарство и кое е плацебо.

— Все още не разбирам с какво мога да ти помогна — преглътна Хортън. Но вече бе разбрала.

— Можеш да ми разшифроваш кодовете по пробите, за да разбера коя е автентичната. И да накараш „СептоМед“ да ми изпратят още дози. — Гласът му омекна. — Това ще ми даде възможност да направя още нещо за пациентката. Да й дам искрица надежда. Елън, тя заслужава това усилие.

— Греъм, официално… и морално… — Думата заседна в гърлото й. — Не знам дали бих могла.

— По дяволите, тя е само на двайсет! — сряза я Килбърн. После гласът му омекна: — Тя има малко бебе. И ще умре най-късно до утре. Какво ще загуби, ако рискуваме?

— Не зная. — Тя отметна кичура коса от челото си. — Наистина, не зная — промълви по-скоро на себе си.

— Ако искаш да съм съвсем откровен, не очаквам „Оралоксин“ да проработи — продължи да я убеждава той. — И никой няма да узнае, че сме опитвали. Но, Елън, представи си, че успеем? — Той замълча, за да може мисълта да стигне до съзнанието й. — Твоят медикамент — ти — ще спасите една млада майка. И кой знае колко още, които ще я последват?

Дълго мълчание прекъсна разговора. Хортън се опитваше да претегли наум последствията. Осъзнаваше, че научната общност ще погледне с неодобрение на подобен сляп опит с недоказан медикамент, но усещаше първите проблясъци на силна възбуда, каквато не бе изпитвала от много време. Нищо не можеше да се направи за резултатите от опитите с шимпанзета. Нямаше как. Но ако „Оралоксин“ успее да излекува жената? Макар че тя изтълкува малко по-различно думите му, Килбърн беше прав — можеше ли да навредят на пациентката повече?

— Елън?

— Това е лудост, Греъм — въздъхна тя. — Абсолютно безотговорно. Нека се консултирам с моя шеф, вицепрезидента по научноизследователската дейност. Люк е човекът, който може да ти даде нужната информация, за да разпознаеш пробите, които ти трябват.

— Благодаря ти, Елън — искрено каза той. — Постъпваш напълно правилно.

Само ако знаеше, Греъм, помисли си тя в нов пристъп на вина.