Даниел Кала
Резистентност (3)

2

Ванкувър, Канада

Още пет минути и си тръгвам, обеща си Томас Малек за трети път, откакто бе дошъл. Четирийсетгодишният мъж се чувстваше разсъблечен в тънкия син болничен халат. За повече от два часа чакане, седнал на тясна носилка, никой не му бе обърнал грам внимание. Малек си помисли, че отеклото му коляно спокойно можеше да потърпи, докато го види личният му лекар в понеделник сутрин, макар че, без съмнение, доктор Нгъ щеше добре да го одруса. Адвокат, претоварен с работа, баща на три деца и пристрастен маратонец, Малек нямаше никакво намерение да губи цяла вечер, още по-малко в приемната на спешното отделение на болницата „Свети Майкъл“.

Мястото беше същинска менажерия, изпълнена със странни за него звуци, гледки и аромати. Пияници, клошари и всякакви ексцентрици изпълваха чакалнята и се разхождаха по коридора с притеснен или застрашителен вид. На всеки две-три минути от високоговорителите се разнасяше призивът „Охрана!“ и група парамедици, сестри и санитари забързано се насочваха към едно или друго място. Острата миризма на дезинфектанти се смесваше неприятно с изпаренията на урина, повръщано и нечисти тела.

— Господин Малек? Здравейте, аз съм доктор Гейл. — Гласът се разнесе до ухото му в момент, когато Малек предпазливо се опитваше да намести пламтящото си от болка коляно. Повдигна глава и видя млад лекар, облечен в зелена болнична манта, с дълга коса, вързана на конска опашка, и измъчен израз на лицето.

— Том — представи се Малек, стискайки ръката на доктора. Онзи отвърна на ръкостискането му, след което обходи с ръка хаоса наоколо.

— Петък вечер — извинително произнесе Гейл, в опит да обясни всички проблеми в това ъгълче на света.

— Не знам как се оправяте, д-р Гейл — подкрепи го Малек с усмивка.

— Сам съм си виновен. Не бях достатъчно напорист, за да се уредя с желаната специализация по офталмология — отвърна докторът и лека усмивка пробягна по намръщената му физиономия. — Какво се е случило с коляното ви?

— Днес, докато пробягвах обичайния си тренировъчен десеткилометров маршрут, закачих върха на маратонката си в пукнатина на плочника и още на следващите стотина метра почувствах, че кракът ми е останал в нея.

— Усетихте ли някакво пукване? — попита Гейл с усмивка.

— Не само усетих, ами направо го чух — отговори му Малек. — Коляното ми се поду още там. И сега го сгъвам с ужасни болки.

— Можете ли да се облегнете и да легнете назад? Искам да го огледам.

Повдигането на пострадалия крак на леглото се оказа още по-болезнено. Вместо да го доближи, както очакваше Малек, докторът направи крачка назад и огледа здравото, после болното коляно. Изсумтя одобрително, наведе се и положи дланта си на коляното, опитвайки се, както си помисли Малек, да определи дали е затоплено. След това му се наложи да изтърпи няколко доста болезнени манипулации, най-неприятната от които бе, когато докторът се опита да издърпа прасеца му, придържайки с другата си ръка бедрото.

Гейл се изправи и скръсти ръце на гърдите си.

— Не искам да ви притеснявам, Том, но имам чувството, че сте скъсали ПКС. Това означава…

— Предно кръстовидно сухожилие — довърши изречението му Малек. — Зная го, голям проблем е при бегачите.

— И при другите атлети — добави Гейл.

— И сега?

— Трябва да направим рентгенова снимка на коляното тази вечер. След това ще ви снабдим с патерици…

Последните думи на доктора бяха заглушени от нечленоразделните крясъци, които изригнаха от гърлото на падналия в коридора пияница, последвани от поредното повикване „Охрана!“, разнесло се от високоговорителите.

— Няма да отнеме много време, Том. Обещавам. — Гейл му отправи окуражителна усмивка.

— Не може ли да ме снимат парамедиците? Изглеждат доста оправни — погледна го с надежда Малек.

Петнадесет минути по-късно Малек започна да се съмнява в обещанието на Гейл. Никой не идваше да го заведе до рентгена. Вместо това, в непосредствена близост до него кипеше бурна дейност. На съседната кушетка парамедиците положиха кльощава тийнейджърка с боядисани в синьо коси, облечена в опърпана тениска, тартанова^[1] пола и раздрани чорапи. Завесата между двете кушетки не беше съвсем плътна и Малек виждаше добре момичето през процепите. Говореше завалено, като пияна, с премрежени, полузатворени очи. Първоначално Малек реши, че е пияна или дрогирана, но жалните й стонове и мятането по кушетката привлякоха вниманието му към източника на нейните мъки. В средата на огненочервен оток на бедрото й като око на бик го гледаше бяло петно с размера на доларова монета.

Девойката се опита да се изправи и да излезе от помещението, но по болничната уредба веднага се разнесе познатото „Охрана!“ и парамедиците я наобиколиха. Трима едри мъжаги, приличащи на ченгета в бели униформи, я притиснаха към леглото и й наредиха да не мърда. Заповедта се стори напълно излишна на Малек, защото докато двамата я държаха неподвижна, третият фиксираше с широки колани китките и глезените й към леглото. Появилата се след тях медицинска сестра непохватно й постави банка за интравенозно вливане и стоновете на момичето преляха във вълна от негодуващи писъци.

Малек видя как до леглото й се появи фигура на човек, облечен целия в бяло, с ръкавици и маска. Едва след като чу гласа му, той разпозна доктора с конската опашка.

— Анджи, трябва да дренираме този абсцес — обясняваше Гейл на уплашеното девойче, което реагираше само с мъчително скимтене. Той разпореди на облечената в подобен маскараден костюм медицинска сестра да инжектира на момичето два медикамента. Малек предположи, че това са седативи, защото за броени минути пациентката се успокои и утихна и докторът подложи хирургично легенче под коляното й.

Никой от екипа не забеляза пролуката между пердетата. Малек също бе твърде увлечен от разиграващата се пред очите му драма, за да се обади. Когато Гейл намести стол до коляното на момичето, Малек реши, че му се открива чудесна възможност да наблюдава предстоящата операция на бедрото. Той беше пристрастен почитател на предаването „Операционна зала“ по канала „Здравеопазване“ и забравяйки собствените си притеснения, се приготви да наблюдава как д-р Гейл тампонира отока на бедрото. Внимателно намести болното си коляно, спусна краката си на пода и се наведе напред, за да има по-добра видимост.

Дългата игла в ръката на Гейл потъна в подутината на възпалението. Момичето реагира само с приглушен стон, потръпна и се отпусна назад на леглото. Докторът се пресегна, взе скалпел, подобен на обикновен нож за картон, прихвана го в ръка като писалка, намести го в центъра на възпаленото „биволско око“ и натисна. В мига, когато скалпелът разряза кожата, от възпалението изригна жълтеникава гной, която опръска като чешма всичко наоколо.

Докторът отскочи назад и почти падна от стола си. Малек бе толкова слисан от неочаквания гноен изблик и от реакцията на лекаря, че усети, че е бил опръскан едва когато почувства влагата, стичаща се по лицето му.