Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Resistance, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Никола Костов, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2022)
Издание:
Автор: Даниел Кала
Заглавие: Резистентност
Преводач: Николай Костов
Година на превод: 2007
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2007
Тип: роман (не е указано)
Националност: канадска (не е указано)
Редактор: Станислава Първанова
Коректор: Ангелина Вълчева
ISBN: 978-954-761-268-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18038
История
- — Добавяне
13
Сиатъл, Вашингтон
Като видяха, че няма никаква надежда потокът въпроси в техния форум, посветен на общественото здраве, да спре скоро, д-р Лопес и д-р Уормак се спогледаха и безмълвно решиха да прекратят заседанието. Уормак направи кратко обобщение и те се разделиха с обсебената от вируса „Западен Нил“ публика.
Тъй като бяха тръгнали заедно от офисите си, намиращи се на една пряка разстояние на Шесто авеню, те се упътиха навън към колата на Лопес — черно „Ауди А4“ кабриолет. Беше си направила спонтанно този подарък, след като получи работата в СЕИ. Изплащането на колата системно откъсваше лъвския пай от месечния й чек, но тя би се лишила по-скоро от апартамента си, отколкото от кабриолета. Нощта още не бе настъпила и Лопес се изкуши от мисълта да свали гюрука на колата, но си даде сметка, че е твърде обсебена от новините за устойчивия стрептокок от група А, за да може да се наслади на топлата пролетна вечер.
Напъхаха се в колата. Тя отметна по навик непокорната черна коса от очите си — постоянен източник на неудобства, въпреки комплиментите, които предизвикваше. Погледна към по-възрастния си колега, който не беше казал и дума, откакто бяха напуснали сградата. Макар и дълбоко умислено, спокойното му лице не излъчваше нито загрижеността, нито възбудата, които владееха Лопес, откакто беше видяла съобщението за необяснимия микроорганизъм и резултатите от изследването на чувствителността му на смартфона си.
Докато напускаха паркинга, Лопес каза:
— Дейвид, ако това лабораторно изследване на стрептокока от група А идваше от друга, частна лаборатория, не бих му повярвала.
— Знам. — Той се престори, че разкъсва лист с ръка и го хвърля. — За боклука.
— Но тук става въпрос за „Харбър сентър“. — Тя мина на по-ниска предавка и форсира двигателя. — Те са най-добрите. Освен това, проверяват резултатите по три пъти.
Уормак кимна с глава.
Тя нервно забарабани с пръсти по волана:
— Няма такова нещо като стрептококи от група А, устойчиви на всички обичайни антибиотици.
— Нямаше такова нещо, Кат — възрази Уормак. — Нямаше.
Откакто баща й почина, Каталина Лопес не беше позволявала на никой друг да я нарича Кат, дори на бившия си годеник. Това галено име винаги извикваше спомените за баща й в съзнанието й. Бяха минали 10 години, но тя все още го виждаше толкова ясно: от широките рамене, рунтавия мустак, милите усмихнати очи до леката миризма на пури, за които той се кълнеше наляво и надясно, че никога не пуши. Въпреки че използваното от Уормак галено име я връщаше към тези спомени, тя се чувстваше добре. Той й напомняше малко за баща й. А това й харесваше.
— Дейвид — изкашля се тя, — била съм в Заир, когато избухна вирусна хеморагична треска[1]. Бях и в Атланта, в ЦКЗ, когато за първи път се появи ТОРС[2]. — Тя усети, че се изчервява от притеснението да признае, че й липсва клиничен опит. — Но никога не съм била в потенциална гореща зона на нов, зараждащ се патоген.
— Именно за това си се готвила през целия си живот. — Бръчките около устата му се извиха в топла усмивка и Лопес улови следа от нежен присмех в очите му. — Ние сме епидемиолози, Кат. Заради това живеем, нали?
Тя кимна, прогонвайки руменината от лицето си.
— Кажи ми за какво точно става въпрос.
— Аз също не съм асистирал на откриването на първи случай — каза Уормак. — Но съм бил свидетел на зараждането на доста патогени. Видях една от най-ранните появи на легионерската болест[3]. С това се занимавах и през 70-те години, когато се появи херпесът и на всички им паднаха гащите от страх. — Той се засмя. — На практика херпесът им вдигна гащите. За кратко хората почти спряха да се чукат безразборно. — Усмивката му се изпари. — След това се появиха хепатит C и СПИН и най-умните наистина започнаха да правят безопасен секс. — Замълча за миг. — Най-забавното, Кат, е, че независимо каква е моментната заплаха — СПИН, синдром на токсичния шок, легионерска болест или ТОРС — винаги има един общ знаменател.
— Страхът? — предположи тя.
— Не само страхът — каза замислено Уормак. — Здравословно е да се страхуваш от това, което е опасно. Но зараждащите се патогени винаги предизвикват ирационален страх. Разбираш ли? — Той вдигна пръст към покрива на колата. — Неща от типа „края на света“.
Мисълта колко често подценява мъдростта на колегата си отново прониза Лопес. Той имаше толкова младежко държание, че тя понякога забравяше четирийсетгодишния му стаж като епидемиолог.
— Границата между това да защитаваш хората и това да ги хвърляш в паника е много тънка, нали? — замислено каза тя.
— Напълно си права, Кат. — Той поклати глава и въздъхна тежко. На обичайно младеещото му лице се изписаха всичките му шейсет и осем години.
— Без значение каква е заплахата, дали са развалени стриди или страх от менингит, чувството винаги е, като че ли се движиш по опънато въже. — Той леко сви рамене. — И понякога, както в случая с огнището на ТОРС в Торонто, е невъзможно да защитиш хората, без да предизвикаш масова истерия.
Забележката й подейства успокоително. Тя с облекчение забеляза приближаващата отбивка за болницата „Харбър сентър“. На Девето авеню намали скоростта и зави към паркинга за персонала, като спря на място с надпис „Запазено за лекари при спешни повиквания“. Когато Уормак я погледна със съмнение, тя сви рамене:
— Какво? Ние сме лекари. Можеш ли да си представиш по-спешен случай от този?
Тръгнаха през обширния болничен комплекс, който представляваше архитектурна смесица от автентичната сграда, датираща отпреди няколко столетия, и големи модерни пристройки. Най-напред се отбиха във внушителното интензивно отделение на втория етаж, където бяха взети необичайните проби от слюнката на Тоня Джаксън.
След като показаха картите си на пропуска, един служител ги заведе в лекарската стая. С малкия телевизор, минихладилник, дивани и ниска масичка за кафе, отрупана със списания и чинии, помещението заприлича на Лопес на огромна обща спалня.
В бяла престилка и сини панталони, д-р Дийн Питърс, както гласеше името на табелката на гърдите му, беше легнал на една от кушетките. Кръстосал крака, отпуснал главата и гърба си на облегалката, той наблюдаваше безизразно волейболния мач по телевизията. Старшият специализант на интензивното отделение погледна новодошлите, без да прояви видим интерес към тях.
— Д-р Питърс? — Лопес отправи въпроса към младия мъж, чиято представителна външност напомняше куклата Кен, тип външност, която никога не й бе импонирала.
— Аха — реагира той, без да сваля поглед от екрана на телевизора.
— Аз съм д-р Каталина Лопес от ЦКЗ, а това е д-р Дейвид Уормак от щатския Департамент по здравеопазване. — Тя кимна в посока на Уормак.
— Добреее — проточи отговора си Питърс.
Тя пристъпи напред, заставайки нарочно между него и телевизора.
— Вие ли се грижихте за Тоня Джаксън?
— Джаксън… Джаксън… — Той се опитваше на глас да си припомни името.
— Двайсет и две годишна жена с пневмония. Приета е в интензивното отделение преди три дни.
— О, да, разбира се — измърмори Питърс. — Тя дойде от терапевтичното отделение. Издържа точно колкото да я регистрираме в нашия компютър.
— Почина ли? — попита Уормак.
— При това много бързо — отвърна другият лекар. В гласа му прозвуча нещо като благодарност.
— Бихте ли ни запознали малко по-подробно със случая? — Лопес скръсти ръце на гърдите си.
— Трета нощ съм на крак — измърмори с негодувание Питърс, като че ли този факт автоматично извиняваше неговата неучтивост. Той се изправи бавно и седна на кушетката. — Тя беше серопозитивна наркоманка. Пълна бъркотия. Зае последното ни легло — изсумтя той. — Когато пристигна тук, имаше двустранна пневмония. Дори и със системата за изкуствено дишане не можахме да повишим кислородната й сатурация. Опитахме много антибиотици, но никой не подейства. — Той протегна врат, за да погледне телевизора зад Лопес. — Предполагам, че това, което я умори толкова бързо, са стафилококи… или стрептококи от група А. Пристрастените са много чувствителни към тези кожни микроорганизми.
Лопес направи още една крачка надясно, заставайки отново пред екрана на телевизора.
— Какво можете да ми кажете за нейното предболестно състояние?
— Съмнявам се, че някога е била в предболестно състояние — измърмори Питърс. — Момичето имаше СПИН в напреднал стадий и тежеше около осемдесет паунда. Беше покрита с белези и многобройни язви от спукване на кожата. Спукването се получава, когато…
— Знаем — прекъсна го рязко Лопес. — Гангренясали язви, причинени от съдосвиващия ефект на инжектирания или поставен подкожно кокаин. — Тя въздъхна. — И двамата с д-р Уормак сме епидемиолози. Имаме достатъчно ясна представа на какво са податливи наркозависимите.
— Това, което искам да кажа — продължи Питърс, без да се смути, — е, че тя изглеждаше като някой, който си търси извинение, за да умре. — Погледът му блесна в нещо средно между усмивка и присмех. — Знаете какво имам предвид.
— И това ви разби сърцето, нали? — остро го запита тя.
Старши специализантът сви рамене без желание да се оправдава.
— Погледнете това интензивно отделение — промърмори той. — Тук никога няма място за болни с травми, за сърдечноболни или за други данъкоплатци, които се нуждаят от нашата помощ, защото през по-голямата част от времето ние изразходваме ресурсите си за пациенти като нея и други наркомани или пияници с техните измислени проблеми.
„Ах, ти, здравомислещ задник!“, помисли си Лопес. Точно отваряше уста, за да отговори, когато почувства ръката на Уормак леко да докосва лакътя й.
— Д-р Питърс — заговори той, — имали ли сте други подобни случаи в интензивното през последните седмици?
— Винаги сме имали септични пневмонии, но никога подобна на нейната — отвърна другият, потиснал прозявката си.
— И никакви нови случаи оттогава?
— Не. — Питърс се намръщи, сякаш осъзнавайки едва сега, че посетителите не бяха дошли само за да му досаждат. — Все пак, защо ЦКЗ и държавното здравеопазване се интересуват от този случай?
— Предполагам, въобще не сте проверили резултата от изследването на пробите от слюнката на Джаксън? — въздъхна Лопес.
— Аз нямам време да обикалям наоколо и да проверявам лабораторните изследвания на починали пациенти. Не знам за вас, но за мен това не е най-добрият начин да използвам времето си — сви рамене Питърс.
— Много лошо — каза с равен тон Лопес. Тя пребори порива си да демонстрира десния ъперкът, на който я беше научил братовчед й, когато двамата бяха на по осем години. — Пробата от слюнка съдържа стрептококи от група А.
„Казвах ли ви?“, се четеше по лицето на самодоволно ухиления Питърс. Лопес също се усмихна:
— Но това не е просто някакъв стрептокок от група А. Според микробиолозите, той е устойчив на всички антибиотици.
Очите на Питърс се разшириха.
— На всички антибиотици?
— На всичко, което е било изпробвано в лабораторни условия до момента. — Лопес се отправи към вратата. — Но това вече няма значение, след като пациентът е починал, нали?
Питърс скочи от кушетката и я последва. Изражението му на самоуверено безразличие се смени с внезапно безпокойство.
— Чакайте! Аз бях този, който я интубира. — Той погледна към нея. — Спомняте ли си случая с ТОРС? Интубацията представляваше огромен риск за лекаря.
— Да, спомням си, д-р Питърс. — Лопес си помисли, че паниката му се понасяше по-лесно от арогантността му и се изкушаваше да си тръгне, без да отговори, но се отказа. — Използвахте ли предпазни средства? — попита тя.
Той яростно закима:
— Всички работни предпазни средства. Престилка, маска, ръкавици и очила.
— Ако сте си измили добре ръцете, би трябвало всичко да е наред.
Питърс кимна. Лицето му постепенно започна да си възвръща цвета. Тя порови в чантата си и извади визитна картичка.
— Ако се натъкнете на други случаи, дори и смътно напомнящи за този на Тоня Джаксън, обадете ми се. По всяко време на денонощието. Става ли?
Той взе картичката и кимна.
— И Дийн, няма значение колко много си мислиш, че знаеш. — Очите й срещнаха разкаяния му поглед. — Никога няма да бъдеш добър лекар, ако не се научиш да бъдеш по-състрадателен към всичките си пациенти.
Без да кажат нищо повече, Лопес и Уормак си тръгнаха. Слязоха надолу по най-близкото стълбище до първия етаж и се отправиха, следвайки знаците, към микробиологичната лаборатория. Един лаборант ги преведе покрай микроскопите, центрофугите и другите машини, поставени на рафтове или стоящи направо на пода на лабораторията. От другата страна на стаята към тях се отправи с големи крачки изискан афроамериканец с посивяла коса, облечен в синьо сако и червена папийонка на точки.
— Дейвид! — възкликна той с плътен баритон и протегна ръката си към Уормак. — Толкова отдавна не сме се виждали.
Уормак радостно стисна ръката му.
— Благодаря, че прие да се срещнеш с нас толкова късно, Фил. — Той се обърна към Лопес и бащински сложи ръка на рамото й. — Представям ти Фил Алън, а това е Каталина Лопес. Тя е регионалният представител на ЦКЗ за СЕИ. И, помни ми думата, един ден ще стане или директор на ЦКЗ, или главен хирург, или здравен секретар. А по всяка вероятност и трите.
— За мен е чест — каза Алън с приветлива усмивка и лек поклон с глава.
Лопес подмина комплимента:
— Не му обръщайте внимание, той така си говори. Благодаря за срещата, Фил.
— Д-р Алън също не е за подценяване. — Уормак я погледна с повдигнати вежди. — Той дърпа конците тук, в „Харбър сентър“.
— Дейвид, получаваш награда за преувеличение. И имай предвид, че се изразявам много меко. — Алън се обърна към нея: — Аз съм само изпълняващ длъжността ръководител на отделението. Върших истински работата преди години, но сега съм само фигурант, докато продължава търсенето на подходящ — ще рече по-млад — кандидат.
Преди някой да успее да каже нещо, Алън се завъртя и се обърна с лице към един дълъг рафт на близката стена.
— Елате — повика ги през рамо, — искам да ви покажа нещо.
Последваха го до рафта. Той държеше плака с проба, която изглеждаше като плоска, кафява десертна чиния с чиста повърхност. Лопес знаеше, че запечатаните пластини не представляваха риск за този, който ги държи.
Микробиологът доближи плаката до посетителите си.
— Това е типичен стрептокок от група А. Пробата е взета от гърлото на млад мъж в спешното отделение. — Върху кафявата повърхност на плаката се забелязваха няколко кръгли сивкави петна. В центъра на всяко петно се открояваше малък бял кръг, обграден от кафяв пръстен, около който сивото беше избледняло. Той посочи сивите части: — Това са колонии на стрептокок от група А. Белите кръгчета са различни антибиотични препарати като пеницилин, еритромицин и други подобни. Както можете да видите от промените в сивата част, която заобикаля всеки кръг, бактериите са чувствителни към всички антибиотици, които тествахме срещу тях. Напълно нормално за тези стрептококи.
Той бръкна в най-горното чекмедже и извади друга подобна плака. В нея имаше същите сиви петна и бели кръгчета, но тук сивото обграждаше от всички страни белите кръгчета, без никакво кафяво пространство помежду им.
— Това е тест за чувствителността на проба от слюнката на Тоня Джаксън. — Повдигна плаката, така че останалите да могат да видят. — Както сами виждате, тук стрептококите не реагират на никой от антибиотиците, които пробвахме срещу тях.
Лопес взе плаката от ръката му. Повдигна я и я наклони напред и назад, надявайки се, противно на здравия разум, че различният ъгъл на светлината може да промени току-що направените изводи. И макар че плаката бе съвсем лека, тя почувства метафоричната тежест на значимостта й.
— Възможно ли е да е станала грешка, Фил? — попита Уормак.
— Не и след три проби — поклати отрицателно глава Алън.
Лопес почувства, че стомахът й се бунтува. Усети кисел вкус в задната част на гърлото си. Едно е да четеш серия от първоначални съобщения на екрана на смартфона си, друго е да виждаш съществуващата заплаха да избуява необезпокоявано на плаката за проби в ръката ти. Връхлитащата я реалност предизвика дълбок спазъм.
Тя остави плаката на рафта и попита:
— И така, никой от известните ви антибиотици не е ефикасен срещу този организъм?
— В общи линии… да — отвърна след кратка пауза микробиологът.
Всички замълчаха. Очите им бяха вперени в плаката.
Алън отново бръкна в чекмеджето. Извади втора плака с проба и я постави до първата. Епидемиоложката внимателно я разгледа и установи, че двете бяха почти еднакви.
— Това е някоя от посевките, които потвърждават изводите, нали? — попита тя.
Алън бавно кимна с глава.
— Заложихме тази проба преди 36 часа — каза той и след кратка пауза добави: — Тя е от друг пациент. Един възрастен мъж, който е бил в болницата по същото време. Лежал е в една стая с Тоня Джаксън. На съседното легло.
— По дяволите! — Лопес погледна един след друг двамата ветерани в медицината и видя тревогата в очите им. — Разпространява се…