Даниел Кала
Резистентност (35)

34

Филаделфия, Пенсилвания

Хортън седеше зад бюрото си и умислено гризеше нокти, втренчена в телефона. Изминаха два дни, през които тя с нетърпение очакваше обаждане от д-р Килбърн, за да научи как са реагирали на лечението с „Оралоксин“ неговите пациенти, страдащи от плътоядна болест. Надеждата бавно гаснеше. Обърканите й саморазрушителни видения, които за кратко време бяха отстъпили, се завръщаха с пълна сила. И след две спокойни нощи безсънието я споходи отново.

В мислите й се загнезди още една тревога, свързана с появата на новия супермикроб. Колкото повече четеше през последните дни за огнищата на разпространение на МРГАС, толкова повече я обхващаше безпокойство. Имаше нещо тревожно познато в този нов щам мултирезистентен стрептокок. Нещо, което й напомняше за собствената й лаборатория.

Отчаяно се нуждаеше от приятел, с когото да сподели всичките си тревоги. Вдигна телефона и отново позвъни в кабинета на Нийл Райлън, но пак се натъкна на механичния глас на телефонния му секретар. Набра номера на Виктор Лешчак. Отново никакъв отговор. Поколеба се дали да не се обади на Люк Мартино̀, уверена, че той ще съумее да повдигне сломения й дух, но не се реши да го направи. Успокоителните му думи не можеха да й повлияят за дълго и се разсейваха почти веднага, след като се лишеше от влудяващото му физическо присъствие.

Звънът на телефона я върна към действие. Сграбчи слушалката и чу гласа на д-р Греъм Килбърн:

— Елън? Греъм те безпокои.

— О, Греъм! — Гърдите й се стегнаха от силното очакване и изпълнилите я противоречиви предчувствия. — Какво стана с твоята пациентка?

— За съжаление, тя почина, но аз…

— О, не, Греъм, не може да бъде!

— Елън, чуй ме — спокойно продължи той, — „Оралоксин“ не е могъл да й помогне по никакъв начин.

— Какво искаш да кажеш? — объркано запита тя.

— Пациентката беше в тежък септичен шок, когато започнахме лечението. Почина четиринайсет часа, след като прие първата доза, а както добре знаеш, на антибиотиците им е нужно поне едно пълно денонощие, за да направят пробив във всяка инфекция. Тялото й е било вече почти мъртво, когато започнахме лечението с „Оралоксин“. Не живя достатъчно, за да разберем дали лекарството е започнало да действа.

— А какво те кара да мислиш, че е щяло да подейства? — промълви Хортън, гризейки нокътя си.

— Резултатите от лабораторните култури.

— И какво за тях? — Почувства слаб проблясък на надежда да пропълзява нагоре зад гръдната й кост.

— Направихме проби на действието на „Оралоксин“ срещу МРГАС в лабораторни стъкленици — съобщи й Килбърн. — И резултатът е положителен. Елън, „Оралоксин“ действа!

Тя се надигна от стола си:

— Действа?! — беше изумително да го чуе.

— Поздравления, Елън! — засмя се той. — Ти си създала единствения антибиотик, който се справя ефикасно с МРГАС.

— Сигурен ли си? — смотолеви тя. — Изпробва ли го и на други пациенти?

— Още не съм. Получихме резултатите едва миналата нощ. Но, Елън, опасявам се, че ще ни бъдат нужни значително по-големи количества „Оралоксин“ и при това съвсем спешно. Това проблем ли е за вас?

— Не би трябвало да бъде — отвърна му тя, завладяна от все по-нарастваща възбуда. — Очакваме одобрението на Агенцията по лекарствата буквално всеки момент. Производствените планове са отдавна разработени и на практика сме започнали производство на хапчета в големи серии. Но, разбира се, трябва да го съгласувам с Люк — добави тя след кратка пауза.

— О, с д-р Мартино̀? — Гласът на Килбърн охладня.

— Какво те притеснява, Греъм?

— Не мога да забравя как ми отказа разрешение да приложа „Оралоксин“ на умиращата ми пациентка.

— Какво е направил? — От изненада тя седна обратно в стола си.

— Ти не знаеше ли?

— Не. — Хортън се почувства дълбоко оскърбена от предателството. — Но определено ще се наложи да поговоря с него.

— Мислиш ли, че можем да имаме някакви евентуални проблеми с достъпа до по-големи количества от медикамента?

— Не — отговори разсеяно тя, — не мисля.

— Добре тогава. — Той завърши разговора с малко по-приповдигнат тон: — И ако мога да говоря от името на цялата планета — благодарим ти, Елън!

— Да се надяваме, че планетарните благодарности няма да се окажат преждевременни — усмихна се тя. — Ще ти позвъня веднага, след като успея да се свържа с Люк и да говоря с него и с другите си колеги в лабораторията.

След като приключи разговора, тя се упъти към асансьора. В главата й бушуваше смесица от въодушевление и гняв. Стигна до четиридесет и четвъртия етаж, където бързо подмина секретарката на Люк Мартино̀, с рязък жест дръпна месинговата топка на голямата махагонова врата и нахълта вътре.

Мартино̀ седеше удобно облегнат назад в коженото кресло, вдигнал ръце зад главата си. От другата страна на дъбовата салонна маса, в подобна отпусната поза и с кръстосани крака, седеше Андреа Баингтън. Макар и разделени от масата, езикът на телата им излъчваше една мъчително позната на Хортън интимност — също като на любовници, които си поемат дъх между два интимни момента.

— Добро утро, Елън! — поздрави я любезно Баингтън.

Мартино̀ се изправи на крака с широка усмивка:

— Елън, точно си говорехме за теб.

— И аз говорех за теб — хладно му отговори Хортън. Отиде до бюрото му и се облегна на него.

Мартино̀ я доближи, прегърна раменете й със силните си ръце и я целуна по двете бузи. Доловила познатия аромат на одеколона му, Хортън усети, че решителността й започва да се изпарява.

— Трябва ли да ми пищят ушите? — попита я с шеговита усмивка Мартино̀ и свали ръце от раменете й.

— Вероятно — отвърна тя, без да приеме шеговития тон. — Преди малко говорих с Греъм Килбърн.

— А, д-р Килбърн. — Усмивката изчезна от лицето му. — Той не ми е голям фен.

Хортън скръсти ръце пред гърдите си и го погледна в очите:

— Люк, защо не си ми казал, че си отхвърлил молбата му за няколко дози „Оралоксин“, с които да се опита да спаси умиращата си пациентка?

— Мислех, че си разбрала — отговори той без следа от притеснение. — Той искаше да направим нещо абсолютно недопустимо. Нямам пълномощия за подобно действие, а още по-малко пък имам право да рискувам целия проект с една такава безразсъдна постъпка.

— Напълно съм съгласна с Люк — намеси се Баингтън със спокоен глас. — Не бива да претупваме така нещата. Сигурна съм, че д-р Килбърн ни е разбрал, след като е премислил нещата на спокойствие.

— Не бих била толкова сигурна в последното — намусено каза Хортън. Не можеше да определи кое я дразни повече у Андреа Баингтън: покровителственият й тон или очевидната интимност с Мартино̀, но бе напълно сигурна, че никак не я харесва.

— Какво те кара да мислиш така, Елън? — учудено повдигна глава Мартино̀.

— Греъм не е спрял дотук. Дори и без вашето разрешение е намерил „Оралоксин“ и го е дал на пациентката си.

— Какво е направил? — Баингтън направо подскочи в креслото си.

Сините очи на Мартино̀ потъмняха от гняв. Той изгледа косо Хортън и я попита почти шепнейки:

— Нима той е използвал нашето лекарство, след като аз изрично му забраних?

Слисана от реакцията им, тя отпусна ръце до тялото си. Беше поразена преди всичко от ледената жестокост, излъчвана от Мартино̀, нещо, което никога досега не бе виждала у него.

— Но „Оралоксин“ е проработил… — промълви тя.

— Какво? — реагира с известно закъснение Мартино̀.

— Изпробвали са го върху лабораторни култури. — Тя им разказа за изключителната чувствителност на МРГАС към „Оралоксин“, констатирана в лабораториите на ванкувърската болница. Когато приключи, намръщеното изражение на Мартино̀ отстъпи място на широка манекенска усмивка:

— Елън, това са чудесни новини! Можеш да си представиш какъв ще е икономическият резултат от производството на единственото лекарство, способно да излекува МРГАС? — Обви ръце около нея и здраво я прегърна.

Въпреки противоречивите си чувства към него, тя усети как физическият контакт я изпълва с първична топлина.

Баингтън стана от креслото и ги доближи. Положи едната си ръка върху лакътя й, а другата на рамото на Мартино̀.

— Люк е много прав, Елън. Това страхотно ще повдигне реномето ти!

В гърдите на Хортън бушуваха противоречиви чувства. Окрилена от одобрителните им думи и възбудена от близостта на Мартино̀, тя все пак не можеше да се отърси напълно от горчивото усещане, че той я е мамил.

Вратата на кабинета се отвори внезапно и вътре влетя Нийл Райлън. Преди още да зърне лицето му, прегърбените му рамене й подсказаха, че се е случило нещо лошо.

— Нийл, чул ли си новините? — Мартино̀ му протегна ръка в триумфален жест. — МРГАС е чувствителен към „Оралоксин“, а ние сме единствените… — Той млъкна по средата на изречението.

Лицето на Райлън бе мъртвешки бледо и безизразно. Той погледна Хортън с кървясали очи и се обърна към нея, като че ли другите въобще не бяха в стаята:

— Елън. — Доближи се до нея и взе ръцете й в своите. — Ел, Вик е мъртъв…